Дума 29. Май 2017 , брой: 102 Проф. Петко Ганчев
Вече изтича второ десетилетие, в което мислещи и честни европейци и от Запада, и от Изтока на Европа, познаващи нейната история, виждат, че конструкцията на съюза се тресе от противоречия. Съюзът бе замислен през далечната 1948 г. от "бащите основатели" - ген. Шарл де Гол, Конрад Аденауер, Робер Шуман, Жан Моне, Алчиде де Гаспери и Пол-Анри Спак, като Единна Европа на народите, въплъщение на идеите на великани на духа като Еразъм Ротердамски, Имануил Кант и Виктор Юго и политици като Аристид Бриан. Противоречията обаче са заложени не само исторически и културно, но и се задълбочават през годините от негодната политика на брюкселските бюрократи и на мнозинството от "главите" на държавите членки на този съюз.
Онези, които познават историята на Европа, си дават добре сметка, че не само до ХV в., а и до 90-те години на ХХ в., двете "Европи" - Западната и Източната, имаха различна историческа съдба и формираха своята национална и културна идентичност в преобладаваща степен в лоното на двата основни клона на християнството - римокатолицизма и православието. А и в последния половин век преди "демократичното приобщаване" на Източна Европа към Западна изповядваха различни политически идеологии. Това означава, че не едно и две поколения и в двете части на континента са формирали в своето съзнание различни възприятия за света, за човека и за свързаните с тези пространства култури на Изток и на Запад. Колкото и да е общ стволът на европейската цивилизация, нейните два мощни клона през вековете са формирали и

две различни културни координати,

за които всеки политически проект, ако иска да бъде успешен, трябва да държи сметка.
Разбира се, след вековете войни и вражда, с които се характеризира историята и на Западна Европа до 1945 г., полагането на началото на обединяване на европейските народи през май 1948 г. в Хага и последвалите Римски договори от 1957 г. до Маастрихт (1993 г.) и Амстердам (1997 г.) не беше демонстрация на пълно единодушие във важните решения за институционалното и правово изграждане на съюза. Но тук все още нямаше радикални причини, които да поставят под въпрос провежданата дотогава политика на икономическа, политическа и културна интеграция на европейските страни членки. Проблемите възникнаха по-късно, когато след еуфориите от разширяването на Изток се очертаха тежките проблеми, пред които се изправи ЕС както за своята културна идентичност като цивилизация, така и за правно-институционалната си конструкция и за политиката спрямо новите страни членки от Източна Европа.
Първият голям проблем пред политическата върхушка на ЕС избухна още в началото на новото хилядолетие след йезуитски

предизвиканите "арабски пролети",

разпадането на Либия и като финал засега - конфликта в Сирия. Тези процеси отприщиха вълните на миграцията от Близкия изток и Северна Африка на стотици хиляди изповядващи исляма, неприемащи и нямащи намерение да приемат така любимите на брюкселските бюрократи "евроатлантически ценности". Защото изповядващи идеите на "отритото общество" (К.Попър), брутално налагани с купуване на "елитите" от финансовата олигархия (Дж. Сорос и Ко), същите тези брюкселски бюрократи отхвърлиха предложението в Лисабонския договор да бъде записано, че ЕС и Европа се основават на юдео-християнските и елино-римските принципи и ценности, основополагащи за всички нейни граждани и за желаещите да бъдат такива.
Но разбуждането на дремещия от векове вулкан на исляма в Близкия изток и Северна Африка от големия партньор, а по същество ментор на ЕС - САЩ, в лицето на финансовата олигархия (Уолстрийт и ФРС) и Транснационалните корпорации, стремящи се към овладяване на нефтените и газовите ресурси на този регион, стимулира и глобалния ислямски тероризъм. Както е добре видно, главните пространства, където този тероризъм се разгръща засега, са тези на Западна Европа и на Русия и само епизодично в самите САЩ. И тук, без да изброявам всички моменти на аморфните системи за сигурност, с които днес разполагат страните от ЕС, не може да не се посочи, че те не само не взаимодействат със системите за сигурност на Русия и нейните партньори и съюзници, но обратното - възприемат ги като по-голям враг от структурите на ислямския тероризъм. В същото време тези системи за национална и общоевропейска сигурност не само не са самостоятелни, но в голяма степен са зависими от доминиращата в Северноатлантическия алианс (НАТО) агресивна спрямо Русия, Китай и техните партньори и съюзници идеология и политика. Тук действа

примитивната морална оценка на "добри" и"лоши",

така широко представяна в картинките на Холивуд. При това, разбира се - в зависимост от гледната точка и интереси на "чичо Сам".
Неотделимо от заложената политика на създадените през годините институции на ЕС към останалия свят върви и тяхната политика към народите на новоприетите страни членки от Източна Европа през 2004 г. - Чехия, Полша, Унгария, Словакия, Литва, Латвия, Естония, Словения, и през 2007 г. - Румъния и България, които до 1989 г. бяха в системата на социализма. С малки изключения този прием беше продиктуван повече от геополитически и геостратегически съображения за изнасяне по-близо до границите на неподалата се на "дресировка" Русия и за откриване на нови пазари за западните транснационални компании.
Средното и старото поколения на тези държави добре помнят, че "демократичните промени" в тях вървяха под лозунгите за "свободен пазар" и "демокрация", като паралелно с процедурите за интегрирането им в ЕС вървяха и процедурите по включването им в структурите на НАТО и приемането им в Световната търговска организация. И двете организации, както и редица други от рода на Световната банка и МВФ, бяха и са, по признанията на Збигнев Бжежински "инструменти на САЩ". Малцина обаче знаеха, че това "включване" ставаше едновременно с приемането на Вашингтонския консенсус, на неолибералната идеология и провеждането на съответната политика за

бързо разрушаване на всичко, постигнато от тези страни

и народи в годините на социализма. Това се правеше доста старателно от представители на втория и третия ешелон на бившата комунистическа номенклатура, които, така и не разбрали идеализма на комунизма, бързо прегърнаха реализма на либералния капитализъм. В това отношение особено се отличиха България и Балтийските страни.
Така за по-малко от десетилетие след разсейването на "синята" мъгла на примитивния антикомунизъм за голяма част от народите на страните от Източна Европа стана ясно, че всъщност прокламираната демокрация е фасадна и удобна форма, зад която се установи властта на различни авторитарни структури на новоизлюпената финансова олигархия на тези страни и чуждестранните им ментори от Западна Европа и САЩ. В условията на разрушената икономика на тези страни движението на хора и капитали беше от Изток към Запад, а на стоки - от Запад на Изток. Така Западът на Европа, възбудил старите си имперски инстинкти, получи евтина висококвалифицирана работна ръка и изнесени от Изтока капитали и евтини ресурси. Изтокът пък получи изобилие от стоки, както "първа", така и "втора ръка" (second hand). Така (не)усетно бившите социалистически страни

бяха превърнати в нови колонии

с всичките ужасни социални и демографски последствия за техните народи. И тук палмата на първенството държат същите тези Балтийски страни и България.
Но ограбените по същество източноевропейските страни само за кратко - за по-малко от десетилетие, оживиха апетитите на западния неолиберален капитализъм. Разбира се, това не задоволи брюкселските бюрократи, зад които стояха структурите на финансовата олигархия и крупния промишлен капитал. И те заговориха за "Европа на две скорости", което трябваше да придаде публичен израз на реалното положение на нещата. В старанието си да държат в хватката на неолибералния контрол финансовите системи на всичките страни членки те наложиха "Фискалния пакт", т.е. задължението никой национален бюджет да не преминава границата от 3% дефицит годишно. И открито, и прикрито водещи фигури на ЕС внушаваха необходимостта да се усилват централизиращите процедури и съюзът да стане като една държава по подобие на САЩ. С половин глас преди години Меркел и Саркози говореха за налагането на таван на трансакциите и за данък на трансакциите, които да усмирят бясното движение на огромните парични потоци на финансовия капитал от едни райони към други райони на света. Това беше плаха реплика на идеите на Лафонтен преди години, които му костваха политическата кариера в правителството на Шрьодер. Шойбле - главният "счетоводител" на Германия, осигурил нейното пълно доминиране над останалите страни в ЕС, говори преди години за необходимостта от реформи и установяване на "нова структура", която и за него не беше ясна. Малцина от водещите европейски политици говореха за връщане към идеите на "бащите основатели" на съюза - за Европа на свободните народи, Европа на отечествата.
В тази ситуация съвсем естествено в различните страни на ЕС в зависимост от икономическата им конюнктура и тенденции избуяха различни движения и партии на евроскептици и националисти. Именно в тази ситуация, след като Дейвид Камерън не успя да убеди брюкселските бюрократи и главно Маркел и Юнкер за реформи на ЕС в посока на повече права на националните държави, се състоя "Брексит"-ът на Великобритания. Последва

"тръмпирането" на евробюрократите

завързани за колесницата на неолибералния глобализъм, мащабно тласкана от Обама, Клинтън и др. с избирането за 44-ти президент на САЩ на Доналд Тръмп. Избуя и страхът от парламентарните избори в Холандия и президентските във Франция.
Както е известно, и в двата случая победиха "еврооптимистите". В първия случай на М. Рюте, благодарение на глупостта на турските министри, във втория - на Макрон, "чиновника" от Ротшилдовските финансови структури, който нанесе удар и върху "десницата" на Фр. Фийон, и върху "левицата" на Меланшон. Но победилият под лозунгите за "Повече Европа" Макрон още при първото си знаково посещение при сегашния "властелин" на ЕС - Ангела Меркел, неочаквано си "позволи" да постави въпроса за радикални промени в основните институции и права на ЕС. Меркел не възрази. Дали дипломатично или вече и на нея й беше казано, че ЕС, ако иска да оцелее, трябва да се реформира и преустрои радикално - заради настъпилата глобална епоха, в която на вратите на развитите общества тропа "Четвъртата промишлена революция", когато цялата Земя се тресе от проблемите на бедността, климата, нарастващата миграция и глобалния тероризъм; когато Китай вече уверено заявява своето право на лидер на народите по проекта "Един пояс - Един път".
Въпросът е кога и как ще започне този процес и ще успее ли той, или ще последва съдбата на съветската "перестройка"? Има ли работещи, мобилизиращи идеи за тази промяна и политически сили, които с национално достойнство и с висока отговорност за съдбата на европейските народи ще намерят верните форми и ще поведат вярната политика? Или те ще продължат да се самозалъгват с псевдопромените, предложени от Брюксел след "Брекзит"-а?