Четирите външни политики пред САЩ. Пацифист, интернационалист, поборник на едностранните решения и сребролюбец - кой от тях ще седне в Белия дом
Дума 5. Април 2016 , брой: 78
Чарлз Краутхамър "Вашингтон пост"
 
След десетки състезания с участието на алпинисти, забиващи в коша в последната секунда, и тонове груби фаулове, стигнахме до финалната четворка: Сандърс, Клинтън, Круз и Тръмп (освен ако Касич направи чудо - и той ще получи своя колона). Светът иска да знае: Какви са техните външни политики?
 С това имаме четирима кандидати и четири школи: пацифист, интернационалист, поборник на едностранните решения и сребролюбец.
 
Бърни Сандърс, пацифист
 
Неговият пацифизъм е една част от утопизма в стил "да изковем от мечовете плугове", една част изолационизъм. Емблематичен беше дебатът на демократите на 14 ноември, който трябваше да се фокусира върху икономиката, но се проведе в деня след убийствата в Париж. Сандърс възрази срещу започването на дебата с въпрос за Париж. Той не надделя и отговори на първия въпрос със своего рода антитерористична блудкавост, което веднага даде път на една пламенна атака срещу обичайната му "шепа милиардери". Сандърс се похвали с гласуването срещу войната в Ирак. Но той гласува също и против войната в Залива от 1991 г. Неговата реакция на всякакви подобни дилеми е един и същ антиимпериалистически/пацифистки рефлекс: стой далече, но ако трябва да се включиш, остави другите да водят.
 Толкова за средствата. Що се отнася до външнополитическите цели на Сандърс, то те са неизменно глобални и универсални, започвайки преди всичко с климатичните промени. Останалото е външна политика като правеща добро социална работа, най-вече съсипване работата на американския империализъм. Не бъдете изненадани, ако президентът Сандърс върне залива Гуантанамо на братята Кастро.
 Най-близък исторически аналог: Джордж Макгавърн.
 
Хилъри Клинтън, интернационалист
 
Външната политика "Клинтън/Обама" от Украйна през Иран до Южнокитайско море е доказуем провал. Но опитвайки се да бъде разбрано какво би правила президент Клинтън в бъдеще, на нас ни е необходимо да отбележим, че тя често дава противоречиви съвети, като цяло по-настоятелни и агресивни от президента Обама, които бяха отхвърляни, по-специално изтеглянето на войските от Ирак след 2011 г. и преждевременното въоръжаване на сирийските бунтовници. Либийската авантюра беше нейният грандиозен опит за хуманитарна намеса. Тя беше наказана от последвалото бедствие. Нейният мироглед е традиционен, пост-виетнамски либерален интернационализъм – Америка е необходима нация, но внимателно сдържаща демонстрацията на силата си чрез принципите на многостранните отношения и почти маниакално придържане към правилата.
 Най-близък исторически аналог: външната политика на Бил Клинтън през 90-те години на миналия век.
 
Тед Круз, поборник за едностранни решения
 
Най-агресивният в сравнение с тримата си дотук конкуренти. Иска възстановяване на водачеството на САЩ от периода след Студената война. Готов е да поема рискове и да действа сам, ако е необходимо. Обещава да скъса сделката с Иран, да циментира американо-израелския съюз и да изтрие от лицето на земята "Ислямска държава". Прекалява с "изтриването" - напомня на Дрезден – въпреки че може да е само опит за реторичен акцент. Той е от школата, която не отлага действия, докато чака безполезни съюзници или абсурдни образувания като ООН.
 Най-близък аналог: Роналд Рейгън.
 
Доналд Тръмп, комерсиален
 
Тръмп обещава да направи Америка силна, за което, обяснява той, трябва да направи Америка богата. Гледайки на държавите като на фирми, той следователно обещава да бъде художник ренегат, който ще обърне наопаки външната политика, която в момента е операция на губене на пари, в която нашите съюзници ни взимат за глупаци и ни изстискват до сухо. Можете да поставите външните политики на Сандърс, Клинтън и Круз в разпознаваемия политически спектър от ляво до дясно. Но не и тази на Тръмп. Тя обитава отделно пространство, защото няма никаква геополитическа съгласуваност. Всичко е за пари. Той не вижда нуждата от съюзници. Те са просто финансов разход.
 Някога имперска Испания преброди и опустоши света в търсене на злато. Тръмп се застъпва за мила, любезна форма на прехвърляне на богатство от чужбина, макар и ориентирана към златото. Поради това, ако Япония и Южна Корея не плащат повече пари за разположените там наши войски, ние се прибираме у дома. Възможните последици за баланса на силите в Пацифика или на китайските хегемонистични намерения не влизат в уравнението. Същото важи за НАТО. Ако тези паразитиращи европейски пиявици не ни дадат повече пари, защо се лепят? Загрижеността за изкусителните руски амбиции и/или агресия не се вижда на хоризонта.
 Единственото изключение в тази акцентирана само върху едно нещо външна политика е "Ислямска държава". Целта на Тръмп е проста - "бомбардирайте ги". Но дори и тук той не може да заглуши меркантилните си импулси, настоявайки след смачкването на ИД, че ще задържи нейния петрол. Каквото и да означава това.
 Най-близък аналог: испанският крал Филип II (1556-1598 г.).
 На 20 януари един от тези четирима претенденти ще положи клетва като президент. И един от тези четири подхода към света ще стане външната политика на САЩ. Не казвайте, че не сте били предупредени.