Постинг
16.03.2017 19:40 -
Нови стихове от Васил Златарев
Автор: 1997
Категория: Поезия
Прочетен: 475 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 16.03.2017 19:43
Прочетен: 475 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 16.03.2017 19:43
Дума 17. Март 2017 , брой: 54
Море от хора
Пляс по тротоарите,
пляс по ламарините...
А може с каса бира.
Не се наситих аз на сетивата си.
Дали не забелязвам вече хората?
Вися си като ангелче отгоре -
като че ли не ходя по земята,
която е оставена, горката
безкрайно да се гърчи от умора.
Под мене сякаш щъкат сенки живи.
Крещят, когато някой ги настъпи
или ги спъне някъде по пътя.
А всички са така нетърпеливи -
оглеждат се, промъкват се страхливо
между коли, покрай витрини скъпи.
Не се наситих аз на самотата си -
сред хищници, шарани... простор братя.
Вън от себе си
Ще се погледна отстрани,
да видя себе си отвън -
такъв един какъвто съм,
наяве или в своя сън -
там често меден звън звъни.
Нима се виждаш отстрани?
Видях се. И ме хвана срам -
бях неудобен, див и сам.
Какъв ли още бях... Не знам,
ала в тълпите бях раним.
И изненадан, там видях
един пройдоха... стар познат,
бездомник в родния си град,
да мъкне с мъка своя грях.
Небе
Любимото ми есенно небе...
наметнало небрежно синя риза,
като хлапак се радва и се смее -
погледнало в очите ми отблизо.
Сами сме с него в старата гора,
останала безмълвен спомен
от времето на моя хубав град,
забравен в тишината старомодна.
Сред багрите на есенни листа
като деца избягали сияем...
Последен празник в нас е есента -
тя може би съдбата ни гадае.
Небе... безкраен пъстър ден,
един загубен свят за мен.
Лъжовни пеперуди
Пак се събуждам уморен,
а никак не е лесно
да те очаква празен ден,
съвсем безинтересен.
И все ме мъчи нечий сън,
макар и вече буден.
А под прозореца навън,
си пърхат пеперуди.
Без дъх останал да лежиш,
да те боли, че ставаш,
да се залъгваш със лъжи -
ей тъй, да оцеляваш.
И все пак още съм поет -
любвеобилен и проклет.
Посвещение
Избухна в мен голямата поезия.
...От ауспуси градът на мрака ври.
Връхлитат ме коли - каква перверзия! -
усмихвам им се аз сега дори.
По-добър ли ме стори, поете?
По-възвишен ли станах, по-чист?
Свърнах по отколешни павета
и открих, че ме гледат очи...
Попритиснал в гърдите си крясъка
на безродното племе край мен,
се улових, че ръкопляскам...
И се съмна навън. И е ден.
И Денят сякаш стана по-чист
от толкова много очи...
Зима е...
Вървя по тихи улички, забравени
от времето на моя първи сняг.
Пищят по булевардите безсрамно
колите на задръстения мрак.
И аз се връщам в бялото си минало.
Под мене скърца заскрежен снегът.
Студът пощипва бузите ми... Зима е.
Наоколо е бял, неловко бял градът.
О, как ме топли тази снежна зима,
макар да крие мъничко тъга...
Тъга ли, радост ли неоспорима -
добре, че в мен е още чист снега.
...И тихо плаче бялото ми минало.
А лек ветрец суши сълзите. Зима е.
Безлунни блудни нощи
Луминесцентните коси на вечерта
се разпиляха над стария град.
И омагьосаха, за кой ли път нощта
и песента на уличния бард.
Размити сенки, в бледа светлина,
раздрусаха пак дискотеки, барове.
И може би от тука не една
фъртуна е пресякла светофарите.
И вместо в чист, кристален звезден прах,
градът се къпе в смог и фойерверки.
Стрелби и взривове сковават в страх
дори самите озверели перковци.
Как да бленуваш тиха звездна нощ,
щом месецът дори е остър нож?
Облаци
Облаци, които си отивате
привечер, при залеза на слънцето.
Причудливи, дръзко неоформени.
Неосъществени в топъл дъжд.
Облаци, които си отивате...
Може би след вас ще бъде слънчево,
може би след вас ще бъде празнично,
но остава нещо празно в нас.
Облаци, които си отивате...
Нереални - като меланхолия.
Неразбрани - като при раздяла.
И безкрайни - като самота.
Облаци, които си отивате -
като обещание за дъжд...
Дом
Аз ли късно се върнах, или...
или късно ме пуснаха.
Все болеше. И още боли.
Но по пътя закъсах.
Колко дълго вървях през света!
Колко дълго се връщах!
За да спра пак пред тая врата...
Никой нямаше вкъщи.
Все болеше... И още боли.
Ако исках...
Ако можех да викам,
вие сигурно бихте дошли?
Аз дойдох.
Ала нямаше никой.
Тупинг
Плаче за поезия света,
ала кой да знае...
Бог ни е издухал от калта
и сега нехае.
С мръсни пръсти,
с мръсни устни
светостта дамгосват.
Ненаситен, ще се пръсне
твоят раб...
О, Господи!
Няма я душата в рая.
Няма я и в ада.
Прибери я, Боже, тя е
още тук и страда.
2000 г.
Жега
Избухна слънцето в зори.
И все ни следва.
То чергата ни изгори...
Горко нам, бедните!
Върти се... Огнено кълбо
в небето синьо.
Защо ли ни наказва Бог?
От жега гинем.
Така се влачи всеки ден.
Изпепелява ни.
Светът, жестоко наранен,
недоумяваме.
...През облачните слънчеви тапети
мъждука нашето великолепие.
Море от хора
Пляс по тротоарите,
пляс по ламарините...
А може с каса бира.
Не се наситих аз на сетивата си.
Дали не забелязвам вече хората?
Вися си като ангелче отгоре -
като че ли не ходя по земята,
която е оставена, горката
безкрайно да се гърчи от умора.
Под мене сякаш щъкат сенки живи.
Крещят, когато някой ги настъпи
или ги спъне някъде по пътя.
А всички са така нетърпеливи -
оглеждат се, промъкват се страхливо
между коли, покрай витрини скъпи.
Не се наситих аз на самотата си -
сред хищници, шарани... простор братя.
Вън от себе си
Ще се погледна отстрани,
да видя себе си отвън -
такъв един какъвто съм,
наяве или в своя сън -
там често меден звън звъни.
Нима се виждаш отстрани?
Видях се. И ме хвана срам -
бях неудобен, див и сам.
Какъв ли още бях... Не знам,
ала в тълпите бях раним.
И изненадан, там видях
един пройдоха... стар познат,
бездомник в родния си град,
да мъкне с мъка своя грях.
Небе
Любимото ми есенно небе...
наметнало небрежно синя риза,
като хлапак се радва и се смее -
погледнало в очите ми отблизо.
Сами сме с него в старата гора,
останала безмълвен спомен
от времето на моя хубав град,
забравен в тишината старомодна.
Сред багрите на есенни листа
като деца избягали сияем...
Последен празник в нас е есента -
тя може би съдбата ни гадае.
Небе... безкраен пъстър ден,
един загубен свят за мен.
Лъжовни пеперуди
Пак се събуждам уморен,
а никак не е лесно
да те очаква празен ден,
съвсем безинтересен.
И все ме мъчи нечий сън,
макар и вече буден.
А под прозореца навън,
си пърхат пеперуди.
Без дъх останал да лежиш,
да те боли, че ставаш,
да се залъгваш със лъжи -
ей тъй, да оцеляваш.
И все пак още съм поет -
любвеобилен и проклет.
Посвещение
Избухна в мен голямата поезия.
...От ауспуси градът на мрака ври.
Връхлитат ме коли - каква перверзия! -
усмихвам им се аз сега дори.
По-добър ли ме стори, поете?
По-възвишен ли станах, по-чист?
Свърнах по отколешни павета
и открих, че ме гледат очи...
Попритиснал в гърдите си крясъка
на безродното племе край мен,
се улових, че ръкопляскам...
И се съмна навън. И е ден.
И Денят сякаш стана по-чист
от толкова много очи...
Зима е...
Вървя по тихи улички, забравени
от времето на моя първи сняг.
Пищят по булевардите безсрамно
колите на задръстения мрак.
И аз се връщам в бялото си минало.
Под мене скърца заскрежен снегът.
Студът пощипва бузите ми... Зима е.
Наоколо е бял, неловко бял градът.
О, как ме топли тази снежна зима,
макар да крие мъничко тъга...
Тъга ли, радост ли неоспорима -
добре, че в мен е още чист снега.
...И тихо плаче бялото ми минало.
А лек ветрец суши сълзите. Зима е.
Безлунни блудни нощи
Луминесцентните коси на вечерта
се разпиляха над стария град.
И омагьосаха, за кой ли път нощта
и песента на уличния бард.
Размити сенки, в бледа светлина,
раздрусаха пак дискотеки, барове.
И може би от тука не една
фъртуна е пресякла светофарите.
И вместо в чист, кристален звезден прах,
градът се къпе в смог и фойерверки.
Стрелби и взривове сковават в страх
дори самите озверели перковци.
Как да бленуваш тиха звездна нощ,
щом месецът дори е остър нож?
Облаци
Облаци, които си отивате
привечер, при залеза на слънцето.
Причудливи, дръзко неоформени.
Неосъществени в топъл дъжд.
Облаци, които си отивате...
Може би след вас ще бъде слънчево,
може би след вас ще бъде празнично,
но остава нещо празно в нас.
Облаци, които си отивате...
Нереални - като меланхолия.
Неразбрани - като при раздяла.
И безкрайни - като самота.
Облаци, които си отивате -
като обещание за дъжд...
Дом
Аз ли късно се върнах, или...
или късно ме пуснаха.
Все болеше. И още боли.
Но по пътя закъсах.
Колко дълго вървях през света!
Колко дълго се връщах!
За да спра пак пред тая врата...
Никой нямаше вкъщи.
Все болеше... И още боли.
Ако исках...
Ако можех да викам,
вие сигурно бихте дошли?
Аз дойдох.
Ала нямаше никой.
Тупинг
Плаче за поезия света,
ала кой да знае...
Бог ни е издухал от калта
и сега нехае.
С мръсни пръсти,
с мръсни устни
светостта дамгосват.
Ненаситен, ще се пръсне
твоят раб...
О, Господи!
Няма я душата в рая.
Няма я и в ада.
Прибери я, Боже, тя е
още тук и страда.
2000 г.
Жега
Избухна слънцето в зори.
И все ни следва.
То чергата ни изгори...
Горко нам, бедните!
Върти се... Огнено кълбо
в небето синьо.
Защо ли ни наказва Бог?
От жега гинем.
Така се влачи всеки ден.
Изпепелява ни.
Светът, жестоко наранен,
недоумяваме.
...През облачните слънчеви тапети
мъждука нашето великолепие.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари