Кръвта по стените на църквата. Истината за Баташкото клане през погледа на воеводата Петър Хаджи Горанов
Дума 17. Май 2016 , брой: 109
Стефчо Кирин
През XV-XVII век в подножието на красивите Родопи се преселват непокорни и корави българи от Македония и Родопите. Така възниква малкото селце Батак. След падането на България под турско робство те съхраняват християнската си вяра. От Батак израстват и видни възрожденци, сред които е и воеводата Петър Горанов, който през пролетта на 1876 г. завинаги свърза името на Батак със Свободата.
 Петър Хаджи Горанов (1829-1925) е син на влиятелния хаджи Горьо Кавлака - основоположник на Хаджи Горьовия род. Учи последователно в Батак, Брацигово, Пловдив и Рилския манастир, след което става търговец. Търгува със съседните села и градовете Пловдив, Цариград, Смирна, Солун и др. Взима активно участие в църковните и национални борби в България. През есента на 1870 г. в Татар Пазарджик, в дома на приятеля му Никола Ръжанов, се среща с Апостола на свободата Васил Левски при образуването на тайния революционен комитет в града. Става

съратник на Левски

като изцяло се отдава на делото за Освобождението на България. В това народно дело той предоставя не само живота, парите и имотите си, но въвлича и тримата си синове. На 22 април 1876 г. Петър Горанов получава калпака и златното лъвче - това е сигналът и Батак въстава.
 След Освобождението Петър Горанов става окръжен управител на Татар Пазарджик до 1896 г. На няколко пъти го избират за народен представител - пет последователни мандата, от които и в Петото Велико Народно събрание през 1908 г. Петър Горанов умира през 1925 г. Признателен Батак погребва своя воевода пред входа на историческата църква.
 
Хронология на въстаниетo
 
Седмица преди вдигане на въстанието (22 април 1876 г.) Петър Горанов, заедно с 50 души представители, се събират в Панагюрски Мечешки балкан и провеждат събрание под председателството на Георги Бенковски и помощниците му Ванков (П. Волов), Икономов, Захари Стоянов. Разисквали за реда и начина на въстанието. 
"21 април 1876 г. ме известяват, че турското население в Татар Пазарджик започва да затваря дюкяните и да тича по домовете си. Същата вечер свиквам събрание в училището и чакам сигнал да вземем оръжието. След събранието се удря камбаната и въоръжени батачани излизат на четвърт час разстояние от селото и заемат позиции.
 23 април, Гергьовден, всички слизат от позициите с оръжия в ръка и песни, запалват свещ и се молят Богу. На всеки сърцето биеше, сякаш иска да каже: "Всичко е свършено, победата е наша!"
24 април, известяват, че се явяват около 200 души турци. Предводителите им искат среша с наши представители. Изпращаме Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Иван Божин. При срещата с турците нашите казват: "Яремът, който са носили бащите ни от турското господство, са го оставили и ние, техните потомци, днес го отхвърляме от гърба си и провъзгласяваме свободата, затова сме вдигнали в ръцете си оръжие и сме готови да пролеем най-последната си капка кръв срещу неприятеля."

31 април, турците нападат Батак
 
Явяват се 5 турски знамена от югозапад от селото, под главатарството на Ахмед Барутанлията, който ни известява да предадем оръжието си. Свободата и независимостта е провъзгласена и край повече... Ахмед иска да употреби сила. С Божията помощ ние сме готови да го посрещнем, защото не сме вече рая покорна.
 ...Пукна първата пушка от нашите. Първият от башибозуците, който носеше знамето, падна, но друг го взе. Техните пушки са военни и силни. От двете страни се отваря огън, нищо друго не се чува, освен дивия вик и заканите на башибозуците и гърмежите на хиляди пушки. Битката продължава от 8 часа по турски до 12 часа. След това моите другари ме изоставят и слизат в селото.
 ...Поемаме из една дълбока долина, но когато наближаваме, неприятелят ни посреща с огъня на пушките си. Другарите ми се разпръскват в тъмнината кой накъдето види. Аз и слугата Никола сме принудени да се върнем в Батак. На другия ден неприятелят се вмъква в селото от долния край, и то по обещания на някои от нашите, че ще предадем оръжието. Така правят, предават си оръжието... Отсичат главите им с брадви върху едно голямо дърво, както описва Макгахан, "че когато пристигна на това място, конят му се забучва с краката в човешки глави."
 
Селото цял ден ехти от гърмежа
 
Този ден половината опразнени къщи от населението стават жертва на пламъците. Неприятелят като вижда, че влизането в селото изисква жертви от тяхна страна, решава да се върне по селата си. Това го знам от техните уста, години по-късно. На 2 май Ахмед взема през нощта един влах овчар, когото изпраща с наставление в селото. Той се среща с Ангел Кавлаков, Георги Серафимов и други и убеждава да се представят пред Ахмед и обещаят да предадат оръжието си, след което Ахмед ще се разпореди да върне всички башибозуци назад по местата. Населението на Батак става на две партии: едните да предадат оръжието си, а другата, по-малката част, била против. Надделява мнението да предадат оръжието. Тогава Трендафил Тошев им казва: "Не смятам да излезе добро, освен скръб, огън и смърт". После започва страшното и ужасно Баташко кръвопролитие...
 Тъмно е вече, когато приближават до черквата, вратата на черковния двор е залостена. Влизат първо в училището срещу църквата. Намират там скрити в долапите, при които са учителят Техджаров и свещеник Нейчо Паунов. На първия изваждат очите, а с щитовете на пушките си го нараняват на много места, докато издъхва, а втория насичат. Запалват училището, където на долния етаж има 200 души мъже, жени и деца, които изгарят живи... Чува се трясък на кости от ударите на брадвите върху дръвника. Така е цяла нощ. Брадвата на неприятеля удря и сече безмилостно мъже, жени и деца. Много недоубити викат и се молят да ги доубият, но неприятелят ги оставя нарочно да се мъчат... Кръвта на жертвите пръска стените на черквата до тавана... Първите 300 души са избити този ден, един по един на дървения мост пред училището по най-варварски начин. На някои отсичат първо ушите, рамената и после главата. Стоящите там жени закриват с ръце очите си да не гледат ужасното кръвопролитие на мъжкия пол. След извършването на това сърцераздирателно дело немилостивите диваци влизат като в някое овче стадо, спускат се върху жените и момите, обезчестяват ги и по най-зверски начин след това убиват."
 
Млади жертви, избити по особено жесток начин

по време на въстанието:
 Никола Петров - 20-годишен, нарязват ръцете му на части, после ушите, изваждат и очите, а след това заклан.
 Тодор Кавлаков - 35-годишен, рязан с нож по ръцете, после ушите, и след това заклан.
 Атанас Манчъров - 23-годишен, рязан на части: ушите, ръцете, след това изваждат очите, а тялото е насечено на части.
 София Ванева - 25-годишна, бременна - разпрана и убито детето й.
 Сред тези, опитали се да дадат отпор на издевателите, са смелите Лаза Богданова, Христо Станков, Стоян Цветанов, Янко Гюров, Кольо Лазин, Божия Станкова, Станка Стойчева, Димитър Насков и Костадин Вранчов, Ангел Каведжов, Янко Генев, Ваньо Божин, Никола поп Петров, ученик от трети клас, Стефан Трендафилов... Всички те заплащат смелостта и родолюбието си със собствения си живот. 

Как се развива съдбата на предводителите на въстанието в Батак през 1876 г.
 
Драмата за всички е голяма - постепенно в развоя на събитията тя се превръща в трагедия - загиват десетки хора, кръвно свързани в най-известните фамилии на Батак. Останалите живи се събират на "Еледжик". Въоръжените се оттеглят, а жените и децата отиват в Пещера. Войводата Петър Горанов, петстотникът Стефан Трендафилов, пещерци и десетина души батачани, всички въоръжени, напускат "Еледжик" и се насочват към Црънча. При това село в гората престояват 3-4 дни. Селото е пълно с турци. Преди това дядо Пенчо бакалинът ги снабдява с хляб и тютюн. Те се страхуват да стоят повече, защото наблизо минава чепинският път през Каркария, и се махат оттам. Стефан Трендафилов е на мнение да напуснат тази област, защото навсякъде кръжат потери, и предложил да заминат за Рилския манастир. Петър Горанов се отказва, защото синът му Ангел е болен. Решават да се разделят. Горанов изпраща слугата си Никола да замине при семейството му на "Еледжик", а той със сина си, Димитър Тимчев и пещерци отиват в Пещера. Пушките си скриват в една слама и тайно се промъкват в града. В Пещера се скриват при роднини, а Петър Горанов у Кочо Нищанджията.