Дума, 01 Март 2020  автор:Юри Михалков

Тeжките загуби на Турция в сирийската провинция Идлиб  разтърсиха турското общество. Последните денонощия от Анкара се носи какафония от официални заявление и лични мнения на политици и експерти – от крайно войнствени до почти примирителни.

Война и мир

Въпреки всички закани, Турция не обяви война на Сирия и не се опита директно да се конфронтира с Русия. Тя не прекъсна консултациите с Русия за Идлиб и усърдно търси контакти на високо равнище за регулиране на конфликта.

Има редица въпроси, които изискват отговори. Какво цели Ердоган? Какви действия може да се очакват от ЕС и НАТО в близка перспектива? Каква трябва да бъде оптималната стратегия на Русия за разрешаване на тази криза?

От хаотичните действия на Анкара се създава трайно впечатление, че турските власти не знаят какво да правят и трескаво търсят изход от създалото се положение. За държавния глава, който опита малка победоносна война на чужда територия, но получи заплаха от голям конфликт и многобройни жертви сред своите военни, това е много тежък политически удар.

Молбата на Анкара към НАТО за помощ също не донесе успокоение.

Военните загуби

Анкара подкрепя в Идлиб редица терористични групировки, доставя им въоръжения и им помага в нападенията срещу сирийските войски. Поради тази причина от началото на месеца турските военни се оказаха мишена на удари от страна на Дамаск. Ако в първите седмици от активизирането на бойните действия броят на загиналите турски войници при всеки инцидент бе по няколко човека, на 27 февруари Турция понесе най-смъртоносния ден за цялата история на участието си в сирийския конфликт. Тогава загинаха най-малко 33 турски военни, а 30 бяха ранени. За един съвременен локален военен конфликт това са много сериозни загуби, особено когато става дума за кадрови военни със специално предназначение. Новините от нощта на 28 феврурари толкова потресоха Турция и нажежиха до такава степен обстановката в страната, че обявяването на война срещу Дамаск изглеждаше неизбежно. Но въпреки крайно агресивното настроение на турските политолози и експерти, президентът Реджеп Ердоган очевидно е взел решение да не нагнетява обстановката и да не върви към изостряне на отношенията с Русия.

Сутринта на 28 февруари той имаше телефонен разговор с руския лидер Владимир Путин. Показатено е, че за този факт съобщи само Москва, а администрацията на Ердоган така и не разпространи съобщение.

Какво прави Турция в Идлиб?

Това е въпросът, който досега не се задаваше в Турция, но който последните седмици кореспондентът на ТАСС чуваше почти всеки ден навсякъде, където да се намираше. Турското общество е разделено. Част от населението искрено вярва в заявленията на властите, че законният сирийски президент Башар Асад е "убиец", заради което Анкара просто не може „да си затваря очите за случващото се в Идлиб ". Но и все повече представители от различни слоеве от населението си задават въпроса каки цели преследва Турция на територията на чужда държава.

По време на целия конфликт Ердоган оказваше подкрепа  на въоръжените формирования на т.нар. сирийска опозиция, които всъщност искаха да узурпират властта в страната по всякакви начини. Докато съществуваше вероятността те да победят в гражданската война или поне да не позволят на Дамаск да възстанови контрола над всички райони на арабската република, Анкара можеше дори да разчита на фактическо присъединяване на части от сирийската територия. Това можеше да стане, ако в Сирия с благословията и подкрепата на Запада се бе реализирал  либийския сценарий, когато бе унищожена държавността, а процъфтяващата някога държава бе превърната в ничия земя, където продължава войната между местните лидери. В този случай Анкара би могла да създаде там марионетна държава под пълен турски контрол. Опитът е налице, Северен Кипър е свидетелство за това.

Днес тази възможност вече не съществува. Москва и Дамаск пределно ясно показаха, че възнамеряват да завършат възстановяването на териториалната цялост на Сирия и разполагат всички ресурси да завършат този процес.  Споразуменията от Сочи даваха на Анкара да задоволи своите амбиции и да излезе от конфликта, без да се изложи. Понеже имаше влияние над оставащите в Идлиб джихадисти, Турция трябваше да извърши филтрация и да отдели радикалните ислямисти от някакви условни умерени сили. По-нататък терористите трябваше да бъдат разоръжени и предадени на съд, а умерените да формират партия и да влязат в сирийския политически процес, върху който Анкара получи значително влияние. Едновременно с това Турция би могла да създаде особено силни позиции в администрацията на северните провинции на страната.

Всъщност може да се предположи, че Турция дори се опита да направи това в края на миналата година. Мнозина експерти в европейските столици се чудеха защо Ердоган се намеси военно в крайно непредсказуемата ситуация в Либия. А отговорът прост – той се опита с един изстрел да убие два заека. Без да разоръжи радикалите в Идлиб, той смяташе да ги изведе от Сирия и да ги хвърли да служат на турските интереси в Либия. Но явно влиянито на Анкара над джихадистите в Идлиб се оказа недостатъчно. Според сведенията значителна част от тях са привърженици не на „Мюсюлманските братя“, на които залагаше Ердоган, а на уахабизма, над който влияние има Саудитска Арабия. В резултат Анкара не можа да извърши разоръжаването и реинтеграцията на радикалите, а бе принудена да играе по гайдата им и да бъде въвлечена в започнатите от тях бойни действия.

Впрочем, как тези бойни действия започнаха? Ами без никаква причина, просто защото местните бандитски групировки знаят и могат само да воюват.

Всъщност да обобщим основните причини, заради които се стигна до сегашната ескалация на конфликта и гибелта на 33-турски войници. ДУМА припомня, че доскоро Ердоган често казваше, че Русия и Сирия не изпълнявали задълженията по споразумението от Сочи през 2018 г. Само че страната, която постоянно нарушаваше тези споразумения се оказа именно Турция – както заявяваше неведнъж външният министър Сергей Лавров, Анкара нито отся умерената опозиция от радикалните терористи, нито ги разоръжи, нито пък ги възпря да атакуват позициите на сирийската армия, руските бази или пък населените места и други граждански цели около Идлиб. Нещо повече, не само ги възпря, но им съдействаше чрез въоръжаване (например танкове и БТР)  и осигуряване на артилерийско прикритие. Лавров дори разкри, че терористичните нападения са били извършвани именно от точките на турските наблюдателни постове, създадени по силата на договореностите от Сочи. За какви ли деескалация в Идлиб, каквато бе целта на споразуменията, можеше да става дума?

При тази ситуация съвсем логично бе сирийската армия с руската подкрепа по въздуха да предприеме контраофанзива през януари-февруари срещу терористичните сили в Идлиб. Още повече, че воюва срещу терористи на своя, а не на чужда територия.

Ердоган се оплаква от нея, но никъде в споразуменията му с Путин не е казано, че не трябва да има ответни удари срещу провокациите на терористите.

Гибелта на турските войници може да има и друго обяснение.  Руското Министерство на отбраната разясни, че постоянно отправя запитванията за местонахождението на турските части в Идлиб за избягване на инцидентите, и съгласно данните, предадени от турската страна, в района на загиналите 33 войници не е трябвало да ги има. Но те са били там. А както стана известно от заседанието на руския Съвета на сигурност, веднага щом Москва била уведомена за грешката, сирийската армия спряла настъплението и турската армия успяла да прибере загиналите и да изведе ранените. Дали обаче става дума за неволна или за търсена, провокационна грешка с координатите, за да се нажежи обстановката и да се доведат Турция и Сирия/Русия до сблъсък?

Всъщност на въпроса какво прави Турция в Идлиб отговор даде самият Ердоган. На среща в Истанбул с депутати той разкри, че в телефонния разговор с Путин рекъл: „Аз му казах да ни оставят един на един с режима на Асад“.  Както се казва, турският президент изплю камъчето. И кое е то?

Мечтата за буферна зона

Твърде вероятно е Турция и днес да разчита на „замразяване“ за неопределено време на създадения от терористите анклав в Идлиб, за да има в северната част на Сирия  сила, която да е способна при необходимост да се противопостави на кюрдските отряди от "Силите за народна самооотбрана" (СНС). Турските власти ги смятат за сирийския клон на забравената в републиката Кюрдска работническа партия (ПКК). По-рано Ердоган проведе три трансгранични военни операции в съседната държава. В резултат на бойните действия бе създадена буферна зона на сигурност между граничните градове Аазаз и Джараблус, окупират бе Африн, а и под контрола без взета територия източно от река Евфрат.

Така че, ако турският президент успее да съхрани сегашното разположение на силите в Идлиб, дефакто Анкара ще може да контролира съществена част от северна Сирия. Съгласно твърденията на турските  официални лица, страната им никога не е претендирала за сирийски територии, но създаването на буферна зона би й помогнало да изключи риска от възникването на заплаха за националната сигурност.

Вътрешният фактор

Ердоган има и вътрешнополитически задачи, които се опитва да разреши с демонстрирането на сила в Сирия. Въпреки твърде внушителната подкрепа от страна на населението, Ердоган все пак трябва да се съобразява с всички политически сили в страната. Опозиционните партии доста скептично и, дори може да се каже, критично се отнасят към политиката на Ердоган в Сирия. На своите партийни събрания, които се излъчват по телевизията, те задават въпроса защо турските войници продължават да гинат в Идлиб. Основната опозиционна Народно-републиканска партия (НРП) се обявява категорично против изпращането на военни в северна Сирия и приемането на нови бежанци. Депутатите на НРП призовават също Ердоган да възстанови дипломатическите отношения със съседната държава и да започне диалог с президента Башар Асад за благото на региона. Но НРП се отнася крайно негативно към политически взаимоотношения с Русия. Кълъчдароглу е непоклатим прозападно настроен политик.

В същото време турският президент и оглавяваната от него Партия на справедливостта и развитието (ПСР) са подложени на натиск от другата опозиционна Партия на националистическото движение (ПНД), с която Ердоган, въпреки това, сформира управляваща коалиция. Според редица експерти именно този съюз позволява на Ердоган за удържа властта в страната.

Лидерът на ПНД Девлет Бахчели смята обратното – Анкара трябва да води по твърда политика към Дамаск и Москва. И в момента турският лидер е изправен пред избор: или да се съобразява със своя партньор Бахчели, или да превъзмогне себе си и все пак да оправи отношенията със Сирия. Все пак не бива да се изключва, че такъв опитен политик като Ердоган отново ще намери начин да остане на два стола.

Несъмнено сега се усеща известна наелектризираност в отношенията между Москва и Анкара заради ситуацията в Идлиб, но трябва да се признае, че на сегашния етап президентът Ердоган е най-удобният турски президент за Русия в сравнение с другите политици. Отчасти това е свързано с факта, че макар НРП да призовава правителството към преки преговори със Сирия, тя се отнася твърде негативно към политическите взаимоотношения с Русия. Според лидера на НРП Кемал Кълъчдароглу, турският президент е поел курс, който до голяма степен е зависим от Москва и този факт не позволява на републиката да води силна и независима политика.

Западът зорко наблюдава

Що се отнася до позицията на ЕС, НАТО и САЩ, ако в обозримо бъдеще интензивността на бойните действия не се засили сериозно, може с висока степен на увереност да се каже, че те няма да рискуват с реална намеса в ситуацията в Сирия. Твърде силни са там позициите на Москва и Дамаск.

В момента НАТО и ЕС са реално заинтересовани от по-бързото прекратяване на бойните действия. Европа се страхува от мигрантите, при това за нея не е важно дали това ще бъдат мигранти от сегашния Идлиб, или ще бъдат част от онези 3,5 млн. сирийски бежанци, които вече се намират в лагерите в Турция и които Анкара може да тласне към Европа. Освен това НАТО е сериозно обезпокоена от пряк военен сблъсък на Турция с Русия, при сериозна ескалация ще е все по-трудно на алианса да стои настрана. И при това да съхрани своята военно-политическа състоятелност.

Алиансът определено не желае военен сблъсък. Но в същото време колкото повече се задълбочава конфликта между Русия и Турция, толкова повече ползи НАТО се надява да извлече от него. Както директно заяви американската представителка в алианса Кей Хътчисън, дойде време Анкара да се откаже от руските С-400. Но САЩ не дадоха на Турция и своите ракети „Пейтриът“. Рано е още.

И разбира се, Западът би предпочел да замрази за дълги години Идлиб извън контрола на Дамаск, защото възприема победата на Русия и Сирия в този регион като свое поражение. И това е единствено и изключително имиджова причина – друга няма. Тук икономическият интерес е само да се вдигне с малко цената, която Русия трябва да плати за победата си в Сирия.