Дума 11. Май 2017 , брой: 90 
Слави Трифонов седя близо седмица пред парламента, защото вярва, или най-малкото се надява, че поне в някаква степен сме правова държава. Тъкмо затова настоява тя да се съобрази с решението на суверена относно въвеждането на мажоритарна избирателна система. По този въпрос спор не бива и дори не може да има. В такъв случай кому и защо е нужно това ожесточено противопоставяне, съпътствано от кървави писма, спрени предавания, от ругатни и попръжни, достойни за речника на обидните думи на всеки балкански език? От закани и ултиматуми, от недвусмислени внушения, че за депутатите не трябва да има милост, че заради такива като тях стават революциите, след които управляващите отиват или в затвора, или в един по-добър свят?
Доказали сме, че можем да спорим до плюс безкрайност - за чанти, за магнолии, за възрастта на Лили Иванова и за какво ли не. Но в случая спорът е без предмет, тъй като още няма окончателно решение за референдума. А няма, тъй като инициаторите му обжалваха решението на ЦИК в съда. Върховният административен съд (ВАС) ще прецени дали референдумът има задължителен характер, при което Народното събрание няма къде да ходи, освен със свой акт да приеме волята на избирателя. Или че той просто е валиден, колкото да бъде внесен за обсъждане в парламента, но без да задължава народните представители да се съобразят с получения резултат. Докато ВАС не се произнесе, нагнетяването на страстите не просто не е бонтон, не само не е продуктивно, но и показва двоен аршин към принципите на правовата държава, на които иначе протестиращите разчитат. Двоен, защото се настоява депутатите да спазят закона, но когато се изтъкне, че не стигат 12 хиляди гласа, за да бъдат задължителни резултатите от референдума, се отговаря, че това няма особено значение на фона на гласувалите 3,5 милиона. Ето как правовата държава е важна, когато трябва да докаже собствената ни теза, но когато няма как да го стори, може да бъде пратена по дяволите.
Разбираемо е съжалението на инициаторите, че само 12 хиляди гласа не достигат, но дали ще са сто хиляди или хиляда, това наистина няма особено значение. Законът си е закон и трябва да се спази. А не да се действа с онова настървение, сякаш си хванал някого в крачка и сега на всяка цена искаш да му го изкараш през носа. И в името на какво? На смяна на системата, както не съвсем точно се изразяват протестиращите? Но самият Борисов заявява, че ако изборите бяха мажоритарни, щеше да има не 95, а 130 депутати. Може и повече. Което означава, че щеше да разполага с по-стабилно парламентарно мнозинство и съответно по-солидна подкрепа на изпълнителната власт. Но така системата се укрепва, а не се сменя.
Укрепването нямаше да бъде проблем, ако ставаше с повече получени от партията победителка гласове в изборите. А не с далеч по-непропорционално представителство от досегашното. В първия случай айсбергът е в естествения си вид - с широка електорална основа отдолу и силно политическо тяло отгоре, което поради това може да се справи с всякакви титаници. Във втория случай айсбергът е обърнат - базата е малка и едва успява да задържа горната част на повърхността, което вещае кризи. Особено в условия като нашите, в които изпълнителната власт бързо се износва. От първите избори през 1990 г. досега сме имали 11 редовни правителства, от които само три изкараха пълните си мандати. Във всички останали случаи си отиваха преждевременно. При пропорционалната система това ставаше сравнително лесно, но при солидното парламентарно мнозинство, което предполага мажоритарната система, правителствата, които не се справят, ще трябва да бъдат бутани от улицата, което няма как да е най-препоръчително.
Седящият довчера пред парламента също признава, че най-голяма изгода от мажоритарния вот има лидиращата партия. Тя превръща чуждите гласове в своя власт. Но защо е нужно това? Той дава пример с Франция, която преди години въвела мажоритарните избори, за да озапти надигащата се комунистическа вълна. Примерът не е точен, защото мажоритарната система възниква първа и едва с осъзнаването на недостатъците й бива заменена от пропорционалната, както е вече в 20 от 27 страни в ЕС. Но той е показателен за истинските намерения на инициаторите. Промяната е нужна не за да отразява по-пълно волята на суверена, а тъкмо обратното - тя да бъде вкарана в удобно русло. Да се формира така общественото мнение, че страната да върви не накъдето хората искат, а накъдето някой над тях решава. Това вече е същностен, а не процедурен въпрос, по който тепърва трябва да се спори и по който инициаторите трябва да обяснят позицията си. В този и най-вече в този смисъл следва да се приемат думите на Трифонов след приключилия вчера седящ протест, че нищо не е приключило и нищо не е свършило.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info