О Б Щ У В А Н Е
Няма да ви казвам от къде се връщах,
но целта ми беше бащината къща.
Въщност, със акрани от войнишко време,
пийнахме прилично, дявол да го вземе!
И ни беше екстра. И ни бе красиво,
че си възкресихме младостта на живо.
Спомнихме си строя, плаца, столовата,
пак си подиграхме яко старшината...
Ала пирът свърши. И се заклатушках
/не пиян ,че бил съм  -  ей така, на ужким!/
в моято  "колибка" волно да отдъхна,
замечтал в леглото как ще да се пъхна.
А навън бе киша. Времето бе мръсно.
Светът бе удавен във мъглата гъста.
От кълбенце ситно, дето едво диша,
"мяуу!" се чу и сякаш рече: "Спри и виж ме !"
Беше коте. Малко. Мърляво,но живо.
Ребърца прозират през кожухче сиво.
Взех го. То трепери  -  лист от трепетлика  -
силица събрало, за да ме повика.
Бравата прищрака и го внесох вкъщи
и си дадох сметка, че с другар се връщам.
...Туй беше начало. Я, сега ни вижте !
От мърлявината не остана нищо.
Случи се момиче и  "заглади косъм",
та със право вече името си носи :
кръстих я  Бижуна  -  на бижу прилича
и е вярна дружка моето момиче:
на разходка тръгна, тя е подир мене,
все едно дали е пек или студено.
Гали се в крачола, сякаш е кутренце.
Аз на нея гледам като на детенце.

Ти ще ме попиташ туй защо го пиша?
В стаята ми нощем още  НЯКОЙ диша

       Филип  МАРИНСКИ...

Истинско!