Дума 28. Юли 2017 , брой: 146 Кирил Момчилов
Нямам спомен от първата ми среща с Христо Фотев в Бургас. Сигурен съм, че съм обикнал най-напред поезията му, а след това и него - романтичния поет на нашата младост, независимо от всичките му странности. Помня го като млад и красив, красив и див, какъвто и сам се изповядва:

Бях на самия връх
на мойта младост.
Бях див -
несъразмерен и красив.
Бях млад - красив и
неправдоподобен...

По едно и също време, но в Русе, където учех инженерство, се запознах и с поета бохем Иван Пейчев - неговия учител и покровител. По-възрастните читатели, които са ги виждали, ще се съгласят с мен, че двамата - ученик и учител, много си приличаха: и единия, и другия можеше да оприличиш на моряк и рибар, на докер, артист или художник. Безкръвното лице на Христо издаваше безсънните нощи от търсенето на отговорите на въпросите, които сърцето му диктуваше.
В онези години, докато бях на работа в ТКЗС - Грозден, и в МТС - Грудово, Бургаска област, често ходех по служба в окръжния град. После журналистическите командировки по-рядко ме водеха в Бургас, но не пропусках всеки път да се отбия в ресторант "Морски вълни", в сладкарниците "Малина" и "Куба" или в Клуба на културните дейци и канцеларията на Дружеството на СБП, на което Христо Фотев бе председател. Когато сме били само двамата или в компания, Христо обичаше повече да мълчи. Струвало ми се е, че мълчанието лекуваше раните на душата му или през това време е "разговарял" с вътрешния си глас за неизвестни нам неща. Рядко се намесваше в спорове, ала намесеше ли се - споровете неочаквано променяха посоката.
Прелиствам старите си бележници и откривам бегли записки от срещите ни. Връщам се назад във времето, искам да предам част от разговора, който с журналиста Стефан Христов от Бургас сме провели през януари 1984-та с Христо Фотев, три месеца преди поетът да навърши 50 години. Излишно е да казвам, че вестниците и списанията не търсеха поета не защото не бе словоохотлив, а защото поезията му била "нежна и подчертано лирична, с дълбок етичен заряд - така пише в третия том на "Речник на българската литература" от 1982 г. "Присъща й е тихата тоналност, приглушената, но мелодична реч. Извънредно чувствителен, поетът търси отговор на характерните за съвременната душевност нравствени конфликти и духовни стремежи. Една от любимите му и плодотворни теми е морето, възприето не самоцелно-пейзажно, а като поетично-философска символика." Позволявам си да цитирам тази оценка, защото тогава и на него я цитирахме.
- Това е една нежна академична присъда, каза ни поетът, която аз, дали ще приема или няма да приема, е без значение за идващия след мен, който ще пристъпи към моето "обещание за поезия".
От какво се страхуваше, кое го тревожеше и кое го радваше, когато бе на петдесет години?
- Плаша се от себе си, от безпомощността си в най-всекидневни положения, от откритието, че нищо в живота ми не е случайно, че за всичко се плаща... Понякога се радвам, че мога да мечтая.
Кой ли е бил най-радостният и най-тъжният ден в живота на поета?
- И радостните, и тъжните ми дни са пред мен...
Предчувствал ли е Христо Фотев нерадостната си съдба, горчивия живот, който го връхлетя през тъй наречения "демократичен преход"? Далече от морето, последните си години доживя в столичния град, за който се изповяда: "Вече се страхувам да вървя из този град, в автобусите. Не можеш да си щастлив, когато живееш между бедни и нещастни хора... Озлобявам се от днешните богаташи - богати на посредственост..."
Роден на 25 март 1934 г. в Истанбул, Христо Фотев живя и твори край брега на Черно море. Превърна името си в един от синонимите на думите "поезия", "море" и "Бургас". Какво бе за него морето?
- Морето е празник на природата, а не работна площадка. В морето нашата работа трябва да прилича на приключение, да притежава смътно детските импулси на откривателството. В морето трябва да сме самото море, колкото и невъзможно да е това.
А свободата, лелеяната от човека свобода, за която през онези години искаше да напише книга със стихове?
- На Девети септември 1944-та бях на десет години. Тогава във въздуха витаеха двата вълшебни знака - ОФ, скандирани по площади и улици - инициалите на Отечествения фронт! По-късно разбрах, че това беше еманципираната надежда на народа ни... Завършвам своята "Книга за свободата", но си мисля, че една такава книга не може да се завърши никога. Как може да се завърши нещо, което трябва да се направи така, че да продължи и след теб, което не е твое, което е на всички ни, родени под небето на тая земя - България.
Никой не може да каже колко време поетът е носил стиховете си, преди да ги излее върху белия лист, но поемата "Книга за свободата" излезе от печат едва в 1991 година. Първата му поема "Изпълкомът заседава" бе сътворена в 1959 г. Включи я най-напред в дебютната си стихосбирка "Баладично пътуване" (Малки песни и балади, 1961), а след това и в книгите: "Пристанище" (1969), "Спомен за един живот" (1982), "Словесен пейзаж" (1984), "Венецианска нощ" (1989) и в том I на "Събрани съчинения" (1998).
В разговори поетът и човекът Христо Фотев многократно е заявявал, че "всичко на този свят би повторил", че не се отказва нито от един ред от сътвореното през целия си съзнателен живот:

Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял /.../
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес /.../
И съм ридал... Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз /.../
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И жител
на Бургас /.../
Аз искам да повярвам, че съм жив.

Такъв си остана и след смъртта: излят от бронз в Морската градина на Бургас, седнал на смокиново дърво - символ на безсмъртието, върху което е пропълзял гущер - символ на вътрешна вглъбеност и съзерцателен екстаз.
Христо Фотев ще живее и в бъдещето със своята "поезия на екстаза, поезия на любовта", по определението на литературния критик професор Светлозар Игов.


Изпълкомът заседава

поема

(откъс)

Христо Фотев

Щастливи са родените за тебе,
революцийо, и нека са щастливи!
За щастието на човека трябва
сега да се живее на земята...
Като че беше вчера. На площада,
на мястото на черните паради
и белите молебени, където
си сменяха местата генерала
с владиката във името на бога
и в името на царя, на полщада
тълпата, занемяла, се разкъса,
като от мощно рало разорана,
и ти премина, вече победила,
и ти премина, много по-достъпна
за хората, които те приеха
като надежда и като присъда.

Тогава, помня, почна гроздобера
по пясъчните хълмове и първи
посрещнаха изгряващото слънце
забързалите тютюноберачки...
Изсъхналите пътища звънтяха
под конските копита като златни
и слънчогледа влюбено докосна
с юношеската си глава земята,
която, както каза ти, любима,
принадлежи от днеска на народа.
И ти вървеше. Крачеха до тебе
сурово партизанските отряди.
Залитаха разплакани до тебе
лежалите за тебе във затвора.
И ти им върна детските усмивки,
откраднатата светлина им върна.
Целуна бавно кървавите устни
на младите си мъртви годеници
и вдигнала глава, поведе бързо
петима души, всичко издържали,
въведе ги във залата с прозорци,
почупени от изстрелите, после
с портрета на царицата избърса
надве-натри лакираната маса
и бавно на стълбището излязла,
лице с лице с нещастни и щастливи,
извика властно, свила тъмни устни:
- По-тихо! Изпълкома заседава.