Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.06.2017 00:11 - Нови стихове от Петя Цолова
Автор: 1997 Категория: Поезия   
Прочетен: 633 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Дума 30. Юни 2017 , брой: 126 
Петя Цолова е родена в Търговище. Завършва българска филология в Софийския университет. Работи като журналистка във вестниците "Народна младеж", "Отечествен фронт", "Вестник за жената" и др. и като завеждащ редакция за художествена проза в издателство "Отечествен фронт". Първата й стихосбирка е "Земя през юли". Авторка има повече от 10 книги със стихотворения, три романа, една повест и многобройни журналистически публикации предимно с културна тематика. Носителка е на престижни национални литературни награди, поезията й е превеждана на десетина чужди езика. Член е на СБП и СБЖ.
Майка е на двама синове, които живеят и работят в България - единият като лекар, другият - като юрист.

Април

С все сили изправени сякаш на пръсти,
към небето протегнали връхчета голи,
шепнат си нещо с него тревите наболи -
устремени, жадни, зелени...
Питат ли нещо Вселената?
Или нещо за себе си й говорят?
Доверяват й, може би, своята младост,
или своята радост, че тук са,
че започват още от утре да създават наново света?
А може би, на свой ред, уговарят я в своята вяра луда,
че точно тяхното слънце е до сега невиждано чудо...
Дали! Сякаш сам Господ с някаква волност всевишна -
свята, кратка и пищна, природата е дарил.
Април!

Мизия

На Мизия земята родна моя,
пръстта като препечен хляб уханна,
тревите, лъхащи на мед и на пелин във зноя,
чешмите стари, с щедрост непрестанна,
из три чучура бликащи най-сладката вода,
при среща със гореща и щастлива тръпка
ме задавят - не мога дълго дъх да си поема,
думица да промълвя...
И тъй ще бъде, зная, как до края.
И моля се от все душа - дано и подир мене,
в друго време, за хора, днес все още неродени,
тогава пак да е така. Да е така.
Безкрай да е така.

Все по-силно накуцва светът

Ненавиждам бедността - тя кара
посивялата стара жена от съседния блок
да пресича на патерици булеварда фучащ,
само за да си купи с няколко лева по-евтино
своите неизбежни лекарства за месеца.
Ненавиждам и нейното задоволство,
че с тези дребни левчета - залъгалки
е надхитрила съдбата си жалка,
нахлузена й като невидим нашийник от някого,
когото тя не познава, но смътно усеща,
че той живота й управлява - нечестно.
Ах, тези невидими хора, знаещи как
с тайни сметки и думи от високи трибуни
в своя полза Света, който уж е на всички ни,
да подпалват, кроят, прекрояват, въртят.
Ненавиждам думи, трибуни, сметки, нашийници...
Искам, дявол го взел, да обичам.
Само и единствено да обичам. Но как?
Ето и млади, и грохнали стъпки кънтят
като патерици по пътя стохиляден -
в своя всекидневен, мъчителен поход за хляба
бързат хора навсякъде по земята от сутрин до мрак.
Хора, които историята, тази измамница стара
и дъщеря й, политиката, и от майка си по-измамна,
ще оставят и в двайсет и първия век, уж хубанния,
незначителни, непожалени, беззащитни...
И пожертвани пак.

Рани от висинето

На Елка Няголова

Не, не остава това ненаказано - ти от кал (райска макар)
направеният, да летиш. И до днеска не се прощава.
А и открай време е казано: не ходи с очи все във звездите
по всекидневния кремъчен камънак. Коляно разбито,
сянка горчива, прекосила лицето, болка в сърцето,
думи зли зад гърба - неизбежно това те чака. Но нали
за някои някога имало е и куршуми в челата, ако глави
не сведат? Тъй върви светът - вчера, днес, утре...
И утре ли? О, Боже, щом е така, закъде толкова бързаме!
И настъпва беззвезден час. И съмнения, из съня плъзнали,
почват съскащо да шептят: другите, другите, те са прави,
онези, стъпили на земята здраво, немечтали никога да летят.
Неповярвали в някаква си спирала, по която
след днешния утре чакал ни по-висок кръг... Но
след ден-два, отместило като каменна плоча тежкия мрак,
сърцето отново запява и крилатите хора най-вироглаво
подемат се в полет пак, нищо че от полетите си носят
невидими рани - нямат време за губене те, да ги броят.
Все така бързат и все тъй мечтаят крила и на идващите
след тях да дадат. Ето, това е за хората с рани от висинето
най-голяма отплата и чест. Та нали този свят, който те
неуморно сега в страници и куплети засяват, е днешен уж,
но носи магично в себе си той и от бъдното вест,
затова тегли напред душите човешки, станал вече
по-пригоден за утре, отколкото е удобен за днес.

* * *
И в дъното на ада светлинка търси -
ще я намериш.
И тя, макар и крехка, изпочупена,
ще те спаси.
Но само, ако ти, със своя дъх и дух
я разгориш - до слънчеви размери.

Думите, думите...

От своето сърце се уча да говоря.
И думите ми - семена, от топлина и искреност узрели,
отронват се на листа в самота.
Да могат, искам само, тези думи мои
и в самотата нечия да проговорят -
по-светъл и добър да доведат до някого света.


Превъзмогване

Вися над разлома между два века.
Между два свята.
Между две настръхнали болки -
скорошно минало и сега.
Вися между тяхното взаимно отричане.
Все между. Все на косъм сякаш вися.
И виждам ясно вече - само това,
което истински съм обичала и обичам
и отвъд, и отсам,
и тогава, и днес,
като жилаво плетено мостче над бездна
спасително ме превежда
над разлома в моето време,
отредено ми за едничък живот.
Онова, което съм обичала, обичам
и ще обичам... Българийо!
Ти си само за нас, всики, едничка
под Божия свод.

Крепост

Може да е Черно море морето ни. Черен да е върхът над София,
а тя с векове черни превратности да е надживявала,
може Черни Вит, Черни Лом, Черни рид, Черно поле да имаме.
И Марица тука неведнъж до черно кървава да е вървяла.
Може много пъти и небето над нас на почти свършек
да е причернявало. Но крепостта на духа ни български
е оставала винаги бяла. И в нея, бялата, пак и пак
е набъбвало жертвено, жътвено плодното зрънце на вярата.
И най-светла и страшна априлска зора е изгрявала.
И макар черен до писък, после мракът да падал,
бялата крепост в мисли, сънища и мечти оставала.
Отворени са широко като нестрелящи бойници и днес
очите ни Не за димящи дула, а за димящи пред посев бразди
сме жадни. Хляба си, онзи "насищний хлеб наш" от молитвата
и днес готови сме по български да делим с пътник в беда,
със сираче на пътя и със всички, от нас по-гладни.
Само дано навреме заключим нашата "Порта Керка"*,
тази тайна, древна вратичка, дето и най-здравия крепостен зид
прогаря, та врата към сърцевината ни българска никой тук
пред завоевателя отвътре да не отваря.

----------
* При рухването на Византийската империя с превземането на града-крепост Константинопол от османлиите, фатална роля изиграла една малка вратичка в крепостния зид, наричана "Порта Керка", която някой предателски оставил незаключена отвътре пред завоевателя.

Път напролет

Душа и очи разтворих широко -
трепнал звук, цвят прелитнал да не изтърва.
Дъх притаих - да поема дълбоко
мириса на димящиа земя след дъжда.
Сърцето си разкрилих - то, зажаднялото,
дано в себе си събере до една
чешмите, рукнали в корита стари
из три чучура дъхава снежна вода.
Да ми засладят облачетата захарни
на зъфнали слогове и градини,
да ме закичат с наниз ситно нанизан
първите крехки листа.
Да ме жилнат кратките жълти светкавици
на дряна жилав.
Да ми вейнат щъркелите, пристигащи
с верни крила.
И от този път пролетен трижди избистрена, светнала,
да се провра като в приказка под оная дъга,
мост над пътища и реки бързи метнала
от Дунава до Родопа чак.
Непознати да срещам и да усещам
ненаситно и сладко пак, че всеки,
който за тази земя милее, ми е скъп
като роден брат.

С главна буква

С главна буква бих изписвала три думи всякога -
Живот, Любов и Смърт.
Тях, изглежда, свещена верига ги е свързала някога,
още в първия ден на света.
И ето, до днес, когато любовта си замине,
или пък с нея си се разминал завинаги
на някой житейски сляп кръстопът,
животът ти се пречупва невидимо.
А ти чак отпосле разбираш, че отвътре изстинал,
останал без мед, сол и без трепетно мамещ път,
той започва да се превръща непоправимо
от Живот в съществуване сиво.
Равно на бавна смърт.


Ах, да моеше...

Ето я, пролетта се завръща отново.
Води за ръка разцъфтяла овошка.
Де се е скитала,
никой не знае - не познава никой
отвъдната нейна земя.
Ах, да можеше за ръка да ми доведе
тук и мама, белокосото мое дете,
дето често се губеше, но се връщаше някак.
Дето вече по детски се радваше и приказваше.
Дето ми каза накрая: слънчицето напече, сега
всички мои цветя ще се сбъднат...
Мама - толкова дълго, толкова зими вече,
изгубила се в Отвъдното.


Възел

Човешкото сърце е възелът, туптящ и разпнат, в който
незнайно как, защо, кога, безмилостен вселенски господар
е вързал живота кратък с вечността.
Не може никак той да се развърже.
Разсича го единствено смъртта.

Вече

Все по-малко несъмняващи се в нищо точки.
Колко щеш и не щеш, въпросителни.
Все по-чести многоточия, оставящи края отвърен.
И почти без удивителни.


Да, така е

Да, така е -
като трънче, пречупило се дълбоко в петата,
без да усетиш кога,
лъч от моята неспокойна вселена заби се
в душата ти и остана там.
Казвах ти - щом за последен път
притворя зад гърба си вратата ти,
онзи лъч като трънче ще почне да те боли.
Не повярва тогава, нали?
А сега отново ме търсиш -
след толкова много пропиляни
в полуобич, полуистини и мълчания дни.
Нима чак сега проумяваш, че този живот
"полу" не търпи.
Непрощаващ никому, отчайващо кратък, неуловим,
той без любов, цяла и истинска, си остава
дим и вятър, вятър и дим. 



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 1997
Категория: Политика
Прочетен: 2003507
Постинги: 3360
Коментари: 2183
Гласове: 989
Календар
«  Февруари, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728