Дума 21. Април 2017 , брой: 77 

Аз във двайсет и първия век,
като в Двайстия, пак ще съм нужен;
не раздран на цитати послушни,
а разхвърлян по люлки въздушни,
излетели с възторжен ек.


Век, без грубости опитомен,
залюлявам те аз до небето —
също както засилвам хлапето
сополиво, с очи като мен.


Аз във Двайсет и Първи Век
ще прекрача, уви, не невръстен,
но и не като старче небръснато,
като злобно мърморещ човек.


Ще достигна, изпънал снага
синевата ти изумена,
като клонка на суха леска,
но останала все тъй зелена.


С лакти път ще проправя до теб,
като на първенство с куп Пелета,
в твоя свят, съграден от мелета —
безпаспортен, безвластен, безхлеб.


Стигнал в Двайсет и Първи — встрани
ще съгледам и вас, несравними
с никой нявгашни мои любими,
достолепни и на старини.


Там са братята ми по перо,
като в топла читалня изкусно —
не по рафтове, а по устни
подредени — с любов, с добро.


Двайсти век бе затънал в кръв,
но познаваше букви и ноти.
Ако случи се, Двайсет и Първи,
да разлистваш ти само банкноти?


Ако случи се да си замесен
от безлюбие и безстрастие,
усмъртяващо скучното щастие
ако всички несрети замести?


Ако фукльо си ти, нахал,
и за нас, дето пуснахме смели
твоя дух от бутилката — вял
се разсейваш и зъб не обелиш?
Ще извикам: така не бива!
Ще пристигна като на нива,
дето камъни съм орал.


В тебе, слово на новия ден,
в изкласилото многогласие
ще нагазя — и клас до клас ще е
там полегнал в поклон пред мен.

Превод Надя Попова