Дума, 25 Ноември 2021
Искра БАЕВА
Демократична България, началото на която традиционно отбелязваме на 10 ноември (макар политиците никак да не обичат този ден), очерта по нов начин държавния връх. Президентският пост беше създаден от Кръглата маса, за да замени Държавния съвет, неразривно свързан с Тодор Живков. Новият пост председател (президент) беше създаден за Петър Младенов, заел го на 3 април 1990 г., от който обаче твърде скоро, още на 6 юли, бе принуден да се откаже.
Истинският плуралистичен избор за президент стана едва в 7-ото ВНС, когато за освободения от Петър Младенов пост се кандидатираха представителите на трите основни партии: БСП с проф. Чавдар Кюранов, СДС с д-р Петър Дертлиев и БЗНС с Виктор Вълков. Мимоходом ще отбележа, че ДПС, което имаше повече депутати от БЗНС, тактично не взе участие в тази надпревара, а подкрепи кандидата на СДС. След пет безрезултатни гласувания, при които само с 3 гласа Виктор Вълков не беше избран, СДС смениха своя кандидат с лидера си д-р Желю Желев и той веднага беше избран.
Не искам да влизам в стария спор защо СДС не отстоя докрай кандидата си Дертлиев, само ще припомня, че от самото начало той не получи пълната подкрепа на депутатите от СДС, а при следващите гласувания тя дори намаляваше (от 144 до 130), и то защото за господстващите в СДС антикомунистически настроения социалдемократът
Дертлиев беше твърде ляв
Важното е, че д-р Желев беше избран и с гласовете на част от депутатите от БСП, защото при нейното абсолютно мнозинство във ВНС без нея това не можеше да стане.
Първите преки президентски избори според новата конституция бяха проведени на 12-19 януари 1992 г. и на тях д-р Желев беше преизбран, този път без подкрепата на БСП, която си имаше свой кандидат - проф. Велко Вълканов, без той да е неин член. Все пак на д-р Желев му се наложи да отиде на втори тур, който спечели с неголям процент - 52,85%. И двете кандидат-президентски двойки получиха по над 2 млн. гласа, но избирателната активност не е целта на този текст.
Президентът Желев искаше да се възползва от това, че конституцията е нова и всичко се броеше наново, и се кандидатира за трети път за президент. Само че тогава Центърът за либерални стратегии на Иван Кръстев излезе с иновативната идея СДС да въведе американския модел на предварителни избори. И на проведените на 1 юни 1996 г. за пръв и последен път такива избори действащият президент беше победен от
пловдивския адвокат Петър Стоянов
Който впоследствие в условията на нарастваща криза в БСП на президентските избори на 27 октомври - 3 ноември 1996 г. спечели поста с 59,73%.
Естествено беше Петър Стоянов да се кандидатира за втори мандат в третите президентски избори на 11-18 ноември 2001 г. А и всички социолози и анализатори му предричаха сигурно преизбиране. Вместо това той беше победен и на първия (с 36,39 срещу 34,95%), и на втория тур (с 54,13 срещу 45,87%) от лидера на БСП Георги Първанов. Това и до днес се интерпретира като голяма изненада и се обяснява с различни грешки на Стоянов, но рядко с променените нагласи на българите.
Още една изненада очакваше привържениците на десните в следващите, четвърти, президентски избори на 22-29 октомври 2006 г. Тогава техният кандидат Неделчо Беронов изобщо не стигна до втори тур, надминат от Волен Сидеров. А победата отново
отиде при Георги Първанов
който спечели втория си мандат с комфортните 75,9%.
Петите президентски избори бяха проведени на 23-30 октомври 2011 г. при възхода на Бойко Борисов. Тогава той посочи Росен Плевнелиев, министър на регионалното развитие и благоустройството в собственото му правителство, а БСП - Ивайло Калфин, бивш министър на външните работи в правителството на Станишев. Въпреки множеството данни за нередности, победата беше за Росен Плевнелиев с 52,58%.
По една или друга причина Плевнелиев предпочете да не поиска втори мандат и на шестите президентски избори на 6-13 ноември 2016 г. премиерът Борисов посочи председателката на парламента Цецка Цачева, която дори представи като "майка на нацията". Резултатът обаче беше категоричен: и на първия, и на втория тур водеше подкрепеният от БСП, формално независим, Румен Радев. И спечели с 59,4%.
Така стигнахме до сегашните седми президентски избори, в които категорична победа и в първия, и във втория тур с окончателните 66,72% спечели действащият президент Румен Радев с яркото присъствие и на вицепрезидентката Илияна Йотова.
Такава е хрониката на президентските избори в демократична България.
Какви изводи могат да се направят
от съдбата на петимата президенти, които сме избрали с гласовете си?
Само двама от тях - Петър Стоянов и Росен Плевнелиев, не съумяха да повторят мандата си. А д-р Желю Желев наистина реализира два мандата, но първият - преди приемането на новата конституция, а след това не успя да се пребори за втори, спънат още в подготвителната фаза.
Останаха двама, които не само спечелиха президентските избори, но и с огромна преднина извоюваха втори мандат. Това са Георги Първанов и Румен Радев. Неслучайно и двамата идват от лявото политическо пространство. Първият е председател на БСП, преди да се кандидатира, а вторият е деполитизиран военен, но е издигнат от леви партии - БСП и АБВ. И макар да се кандидатира като независим кандидат, той не криеше левите си убеждения. Да не говорим за неговата подгласничка Илияна Йотова, която беше тясно свързана с БСП.
Някой може да каже, че всеки действащ президент е привилегирован и лесно печели втори мандат, но примерът на Петър Стоянов говори друго, както и страхът на Росен Плевнелиев да се бори за втори мандат. Така че това не е вярното обяснение.
Споменах по-горе, че за мен не е случайно, че, поне засега, само леви президенти успяват да повторят мандата си. Ще се опитам да посоча по-важните причини.
Първата е в различния подход на левите и десните към политиката и към обществото. От самото начало на прехода десните сили бяха убедени, че имат мопонола върху истините за демокрацията и за пазарната икономика, и смятаха, че, ако някой не ги харесва, проблемът си е негов. Техните лидери често се сърдеха на хората, ярък пример за което даде човекът, който преформатира СДС от коалиция в единна партия - Иван Костов. Още не сме забравили как той временно потъна в обидено мълчание.
Нежеланието на десните президенти да се съобразяват с променящата се реалност и да се изживяват като говорители на "Истината" не само отблъскваше все повече хора от тях, но и породи вътрешни конфликти и разцепления (по линията кой точно е носителят на "истината"). И се стигна дотам многобройните наследници на СДС, които на последните избори бяха поне в три различни лагера, да получат подигравателното прозвище "умните и красивите".
Втората причина е твърдата и едностранчива външнополитическа линия, която провеждаха десните президенти. Тя беше
неизменно прозападна
каквато е и общата посока на българския, а и на източноевропейския преход, но в нашия случай се налагаше по-рязко, отколкото дори и западните институции искаха от България. Те сякаш непрекъснато се доказваха, но не пред българите, а пред чужденците. Така те за пореден път демонстрираха стария ни сателитен синдром. Проблемът беше, че подобна линия може би се харесваше на западните фактори, но се разминаваше все по-драстично с променящите се български нагласи. А, както е известно, на изборите гласуват българските граждани, а не уважаемите ни съюзници.
Третата, свързана и с предходните две причини, беше липсата на смирение. Десните президенти и до днес се смятат за прави, а онези, които не са гласували за тях - за виновни. Затова продължават толкова често да ни дават "акъли" в медиите, за което вина, разбира се, носят и медиите, които ги интервюират, без да им задават неудобни въпроси. Докато двамата леви президенти от самото начало бяха настроени не войнствено и агресивно, а по-скоро кооперативно, защото им беше нужна подкрепата не само на левите, а на голямата маса все по-безпартийни българи. И двамата бяха готови да поемат негативите от миналото на левицата, но без да останат затворени в това минало, а да търсят път към бъдещето. Във външнополитическо отношение се стремяха да утвърдят мястото на България в западните структури ЕС и НАТО, но без да загърбват другите геополитически посоки, в повече от една от които можем да разчитаме на дълготрайните традиции на близост и взаимопомощ.
А голямото предимство специално на президента Радев е в достойнството и смелостта, с които понякога си позволява да заеме вътрешно- и външнополитически позиции, които може и да не са толкова политически коректни, но затова пък са логични и разбираеми за повечето българи.
Та така е с президентите в България, изживяваща преход от социализъм към капитализъм. Левите президенти се оказват по-приемливи и успешни за българите в дългосрочен план.
