Постинг
18.01.2021 15:49 -
Базилевсът Муртаг преименува „вулгарите” на „българи”
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 3059 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 21.04.2021 08:02
Прочетен: 3059 Коментари: 7 Гласове:
4
Последна промяна: 21.04.2021 08:02
Ноторно известен научен факт е, че в историческите хроники и географски карти от IV до IX век (а в някои по изключение или по-скоро по стара традиция до Х, XI и дори XII век) българите са наричани и изписвани с латинското наименование в две вариации „uulgares” или „vulgares”, респективно ромейските балкански провинции, която обитават - Uulgaria или Vulgaria. Наличното ръкописно или печатно изписване „bulgares” или „Bulgaria” е резултат на късни преписи след средата на IX век или късна редакторска корекция от XVII – XIX век ). Както е известно, латинските извори за вулгарите предхождат тези на гръцки език, които обаче едно към едно възпроизвеждат двете латински думи като „Βούλγαροι” и „ Βουλγαρία”. Също безспорен факт е, че след началото на III век от н.е. в гръцката азбука изчезва звукът „Б”, който преминава изключително във „В” чрез същата графема „вита”. Гръцкото наименование по стара традиция продължава да се използва и до днес, когато в съвременния гръцки език вече се използва звукът „Б” като комбинация от две графеми „МП”. Този „дребен” детайл системно, упорито и нагло се пренебрегваше и пренебрегва от български и чуждестранни историци, които измислиха фантастични сюжети за волжки, кавказки, бактрийски, и памирски „българи”, каквото наименование не същестувават в материалната история на човечеството, както ще видим нататък, до първата третина на IX век. Късогледството и доктринерството на учените стигна до там да не забележат, че дори фамозното ватиканско изобретение от втората половина на XVI век „Стара велика България”, която се намира неизвестно къде в Евразия (където се съединяват реките Волга и Дон ?!?, т.е. никъде в познаваемия географски свят) не се нарича така, а „Стара велика Вулгария”. Знайно е, че Анастасий Библиотекар е преводач на хрониката на Теофан Изповедник на латиниски език и че той в преводната си „Chronographia tripertita”, ЛИБИ 2, стр. 247 коректно превежда и изписва наименованието „antiquitus Vulgaria es magna”. За да оправдаят исторически вярното използване до средата на IX век на наименованието „vulgares”, ватиканските фалшификатори измислят и популяризират чрез огромен брой манипулирани „извори” налудничавата версия, че вулгарите носят името си от наименованието на река Волга. Тази архиглупост е била меродавна в образована Европа в продължение на почти четири века, въпреки, че на всички, които са успели да се замислят, е добре известно обратното – от късната античност до началото на XVI век в изворите и географските карти реката се е наименовала изключително с тюркските си имена Атил, Ател, Едил или Итил, а руското име Волха е станало известно в Европа за пръв път в един географски трактат от 1521 година. Това обстоятелство означава също, че всички опити да се търсят и доказват „българи”, на база фонетични тюркски или арменски имитации като „пълхар, булфар, балкар и пр.” по далечните евразийски простори извън балканските предели на Византийската империя са несъстоятелни и говорят единствено за нивото на интелект на тези, които го твърдят.
Че наименованието „vulgares” е дадено на вътрешните федерати или колонисти на империята от самите римляни/ромеи е казано в прав текст от не един хронист. В частта за миналото на българите, Лъв Дякон, „История”, ГИБИ V, стр. 251 е преведен изключително манипулативно от преводачката Геновева Цанкова – Петкова. На база английския превод на Дякон, „The History of Leo the Deacon, transl. by A.-M. Talbot and D.F. Sullivan. Dumbarton Oaks, Washington, 2005, с. 153-154” ценния текст на автора се превежда по следния начин: „Защото се казва,че мизийците които бяха КОЛОНИСТИ от хиперборейските котраги, хазарите и хунасите (Χουvαβςv) мигрираха от тяхната собствена територия, странстваха из Европа и обитаваха и се настаниха в тази земя, когато Константин,с прякора Погонат беше император на римляните, те нарекоха страната Вулгария по името на техния главатар Вулгарос.” Михаил Сирийски, якубитски патриарх в Антиохия казва същото като Лъв Дякон – римляните дадоха името на българите: „И премина той към река Дунав, която също така се влива в Понтийското море; и изпрати до Маврикий не би ли му дал земя за да живее там и да бъде съюзник на ромеите. Той му даде Горна и Долна Мизия и Дакия, укрепени места, които народът аварски беше опустошил от времето на Анастасий и те се поселиха там и бяха отбрана за ромеите. Тия скити наречени бяха от ромеите: булгари.” В късния текст на М. Сирийски от XIII век името закономерно не е „вулгари”, а „българи”, първо, защото освен че е късен, т.е. от времето когато римското име вече е променено от самите българи и второ, защото промяната му идва от сложна трансформация: оригинален текст – превод на арменски – превод на френски език.
И така, римското наименование на вътрешни федерати или колонисти от IV век „vulgares” в определен исторически момент преминава в самонаименованието „българи” и целта на това изследване е да посочи – кога, как и защо е станала тази трансформация. Поради еднаквото изписване и произнасяне на латински и гръцки ( „vulgares” и „Βούλγαροι”) този момент трудно може да се определи единствено по хрониките – на практика това наименование продължава да се ползва до установяване на първия надпис на старобългарски под формата „блъгари”. Най-ранния надпис „блъгарин” е установен не в исторически извор, а върху камък в т.н Битолки надпис на цар Йоан Владислав (ок.1015-1016), но това не означава, че възникването трябва да се датира синхронно с този надпис. То може да е възникнало много по-рано и да не е отбелязано в стара хроника, а също върху археологически артефакт.
Търновският надпис на Муртаг е един от най-ценните археологически паметници на ранната българска история. Пръв от новите ни историци през 1898 г. го изследва Васил Златарски (В. Н. Златарски, Два известни бълг. надписа от IX в., в СбНУК, кн. XV, 1898, стр. 131—136). Един от най-подробни проучватели обаче е директорът на Руския археологически институт в Константинопол (РАИК) – Фьодор Успенски. Той посещава два пъти Търново – през пролетта на 1899 и есента на 1900 г. и отделя много време и усилия за провеждане на собствено, независимо от Златарски, изследване на паметника. Резултатите са публиквани в студията „За древностите на град Търново”, Известия на РАИК, т. 7/1901 г., стр. 1-24”. Превода на Успенски се различава незначително от този на Златарски в някои използвани думи, но не и в общия смисъл, но това няма отношение към основната ни цел. За разлика от Златарски, които се е фокусирал единствено върху превода на текста, Успенски обръща много сериозно внимание на палеографските особености на надписа, които тук ще бъдат разгледани внимателно, тъй като са пряко свързани с предмета на изследването. Авторът отбелязва особеното изписване на няколко гласни: I (йота) – изписването е с две точки над буквата; гласните „O, I, A” са изписвани с хоризонтална чертица над буквите. ; гласната „А” е изписвана в два варианта – един класически и втори като старобългарския малък юс „Ѧ”. Най-важното откритие обаче е свързано с изписването на графемата „вита” с долна хоризонтална черта, перпендикулярна на вертикалната права – „ В”. Публикацията на Успенски остава незабелязана и некоментирана от българските историци до ден днешен. Веселин Бешевлиев е този, който почти век по-късно, в края на научната си кариера, отбелязва съвсем кратко няколко палеографски особености общо за старобългарската епиграфика на гръцки език, между които и тези, че някои графеми „вита” се изписват с долна хоризонтална черта - „ В”, а други – без долна черта. За разлика от Успенски, Бешевлиев установява това не в Търновски надпис на Муртаг, а в други надписи, между които и този на Персиан от Филипи (В.Бешевлиев, „Първобългарски надписи”, 1979). Липсва елементарен анализ къде и защо буквата „вита” се изписва с долна черта, и къде без. Да видим в кои думи е използвана буквата „вита” с долна черта. В Търновския надпис думите са „канасубиги” и „Дануви”. Втората дума е щастлива случайност за нашето изследване – по каприз на съдбата авторът на надписа не е използвал обичайното гръцко име на река Дунав – „Истър”, а латинското – „Дануби”, но в побългарен вариант - "Дануви". Намираме ясно потвърждение, че гръцката буква „вита” с долна хоризонтална черта „ В”, следва да се чете като българската буква „Б”. По този път установяваме правилен прочит и на домашната титла на архонта Муртаг – не е „каннасувиги”, а „каннасубиги” – дума, в чиято основа се намира латинската дума „субиго”(подчинявам, поставям под управление), в крайна сметка „каннасубиги” означава – кан/ каннес завоевател. За съжаление при нашия анализ не може да ползваме един не по-малко известен археологически паметник в България – т.н. Чаталарски надпис на Муртаг, който притежава твърде много смущаващи белези на категоричен фалшификат, направен от екипа на Успенски през лятото на 1905 г. и заровен в една нива близо до покрайнините на с. Чаталар, за да бъде „намерен” в нужния момент; този, не само за българската история феномен ще бъде предмет на научен анализ в друго специално изследване. Т.н. надписът № 1 от Филипи на архонт Персиан също е знаменателен – там буквата „ В” вече е използвана и при изписването на думата „българи”. Това е едно от първите изписвания върху камък на тази дума, установени от историята до този момент. Всъщност хронологически най-старото изписване на думата „българи” се установява в строителния надпис на архонт Маламир (ок. 831 - 836) в чест на кавхана Исбул: ” Кана субиги Маламир, от бога архонт; неговият стар воил, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на архонта. А архонтът даде на българите много ядене и пиене, а на воилите и багаините даде големи подаръци. Нека Бог удостои от Бога архонта да проживее заедно с кавхана Исвул сто години.”
Констатациите на на Успенски и Бешевлиев опровергават налаганата в българската историография теза (а Бешевлиев – собствената !?), че т.н. първобългарските надписи за изписани на перфектен гръцки език чрез гръцка азбука, а тя, както е видно - не е съвсем гръцка. Известни са още много други подобни факти, един от който е оловния моливдовул на Исая, епископа на България (Иван Йорданов, „Корпус на печатите на средновековна България”, 2001). Датиран е първоначално от Йорданов около легендарната, но невярна дата на покръстването на българита 864-866, въпреки, че моливдовула носи всички необходими белези за произход от времето на иконоборците: на лицевата част има надпис „Исая, епископ на България”, на обратната страна - кръстообразен монограм. По-късно, през 2008 г. Йорданов основателно промени първоначалното си датиране и изказа становище, че моливдовула може да се отнесе към първите деситилетия на IX век (Йорданов, И. „ България при Борис I (852-889,+907). Приносът на сфрагистиката – Християнска култура в Средновековна България ,В. Търново, 44-47, изд. «Фабер» 2008), т.е. е възможен и към времето на Муртаг. Струва си да отбележа още една характерна особеност на моливдовула – неговия надпис „ ИСАИА ЕПИСКОПО ВОVЛГАРИА” , който съдържа съвременната „кирилска” графема „И”, която използваме днес. В кръстовидния монограм на обратната страна е използвана същата буква. Тази писменост, която няма нищо общо с гръцката можем условно да я наречем „„мизица”, „скитица” или „хуница” (както обичайно са ни наричали гръцките хронисти от онова време) е почти идентична с „кирилицата” поне стотина години преди самите азбучни инвентори Кирил и Методий да се появят на бял свят.
Архонт Муртаг, „кръстникът” на българите е един от най-успешните ни владетели. Заради неотклонната си лоялност към империята той пръв от българските архонти е удостоен с висшата византийска титла „базилевс”. За неговото управление разхолагаме с известия от наши и гръцки хроники и голямо количество археологически паметници. За титлата му „базилевс” свидетелстват Продължителя на Теофан и хрониката на Йоан Скилица. Няма друг наш владетел, чиято християнска принадлежност е безкомпромисно доказана с множество артефакти. Доктринерските обясненията на българските историци, че с християнската символика Муртаг е имитирал престижните ромейски императори е достойна за съжаление и осъждане. Българската историография като цяло има и друг твърде голям грях спрямо великия владетел – в продължение на век и половина дори не научи правилното му име – Муртаг, а наложи и продължава да изкривява името му, като добавя определителния член за мъжки род в гръцкия език и го преименува на Омуртаг. В българския превод на Манасиевата хроника на Муртаг са посветени една от добавките и една от цветните миниатюри. Добавката гласи: Към царуването на имп. Михаил II (820 - 829) „При този цар възстана някой си грък на име Тома, събра многочислени войски, почти цялата гръцка земя и дойде, като желаеше да отнеме царството от Михаила. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, понеже имаше голяма обич с Михаил”. Какво прави впечатление в текста – за разлика от гръцките извори – Продължителя на Теофан и хрониката на Йоан Зонара, а също и от историята на Паисий, които изписват грешно името му като „Мортагон”, българският превод на Манасий, видно от надписите на владетеля върху наличните археологическите артефакти не допускат тази грешка. Това говори в полза на тезата, че царските хронисти на Йоан Александър са разполагали с други собствени исторически източници, извън тези с които разполагаме днес. Т.е. подценяването на българската историография от XIV век не е добра идея и научна практика. Освен това нито един български историк досега дори не се е замислил, защо историята на българите съвпада и се припокрива с историята на римляните. Българите са приели историята на Римската империя за своя собствена и са си позволили да направят освен уводната бележка, посветена на цар Йоан Александър, само 19 добавки и 69 цветни миниатюри към основния текст на Манасий за близо 600-годишната си история (от имп. Анастасий до император Никифор Вотаниат), която започва по тогавашните стандарти на хрониките от сътворението на света, минава през основните библейски събития, Троянската война, Александър Македонски и неговия завоевателен подвиг, историята на самата Римска империя, която завършва с управлението на император Никифор Вотаниат (1081). Т.е. българите на български език за българи указват, че са неотменна част от ромейските поданици, а България е първородна законна дъщеря на империята. Друг забележителен факт, е че историята на българите възниква и продължава единствено на Балканския полуостров и няма абсолютно никаква връзка с Централна Азия, Кавказ, Бактрия и басейна на Волга.
Мнозина историци приемат българската версия на Манасиевата хроника само като преводен източник, а всъщност със самобитните си добавки и цветни миниатюри тя е оригинален научен продукт. За илюстрация на казаното служи и посветената на Муртаг цветна миниатюра № 55, която в електронната Уйкипедия присъства с грешния пояснителен текст „Emperor Michael II defeats the army of Thomas the Slav - Император Михаил II разбива войската на Тома Славянина”. Докато всъщност миниатюрата изобразява борбата на Муртаг срещу узурпатора, незаконно носещия ромейска императорска диадема Тома. И още нещо, което прави чест на царските историци на Йоан Александър: за разлика от цялата ни съвременна историография, която корумпирано назовава в преводите Тома Склава като „Тома Славянина”, българските хронисти от XIV век правилно са го нарекли просто „грък”. Все пак това се случва около средата на XIV век, а думите „славянин” и „словенин” ще бъдат изобретени във ватиканските скрипториуми две века по-късно.
Както вече нееднократно съм разяснявал в мои изследвания, в стария Рим наименованието „vulgares” е означавало категория неспециализирани роби, такива, които извършват ежедневна обща и нискоквалифицирана работа. През IV век обаче то е използвано за наименование на колонистите (вътрешни федерати), на които първочално е позволено да се заселят най-вече в провинциите Горна и Долна Мизия на империята. Името е нарицателно, прозвище или дори прякор и не е носител на същия юридически смисъл от времето на стария Рим. Това наименование не е натоварено и с етносна конкретика: „вулгари” общо са наричани готи, сармати, гепиди, вандали и най-различни други народи, обитаващи европейските земи, северно от Дунавския лимес на империята. Именно поради тази причина в не една хроника авторите използват много характерния израз „така наречените вулгари”. Сам Персиан се самонарича „архонт на многото българи”, което обстоятелство хумористично е обяснявано от българските историци с внезапно увеличаване броя на населението през 30-те години на IX век. Че българите не са били еднокомпонентен етнос го казват ясно и категорично самите българи за българи на български език в превода на „Манасиевата хроника”, трета добавка : „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин Брадати българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха..Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно”. Много по-късно името „vulgares” се превръща в синоним на нещо обикновено, често срещащо се, простолюдие. Преселените колонисти са организирани в специални административно-териториални структури към съответните провинции – архонства, начело на които са назначавани от централното управление на империята длъжностни лица – архонти. Всички познати ни до днес български владетели носят тази титла (с няколко изключения – архонт Тервел за заслуги е символично осиновен от Юстиниан II и издигнат в кесар и още веднъж се сродява с императора, като се жени за неговата дъщеря от първия му брак; също за специални заслуги - архонт Муртаг в базилевс; архонт Симеон се е преборил за титлата „базилевс на ромеи” силово, чрез продължителни граждански войни срещу узурптора Роман Лакапин; това сродява Муртаг и Симеон – и двамата се борят срещу узурпатори и са на страната на зоконния ред; кандидатурата на Симеон за върховната длъжност в Константинопол само доказва, че той действа в качеството си но римски гражданин, тъй като никой неримски гражданин не може да има такива претенции), описана детайлно в историческите хроники. Българските архонти са членове на висшия ромейски мениджмънт, а някои от тях освен титлата „архонт” притежават и други съпътстващи висши титли като „патриций” или „ипат”(консул) - Мавър,Тарасий, Баян, Телериг, – който пък също е женен за сестрата на съпругата на Константин Копроним. На свой ред архонствата в изворите също най-общо са назовавани „вулгарии”. В началото на VII век, когато официалният език в империята се променя постепенно и от латински става гръцки, тези „вулгарии” вече се наричат с гръцката дума „склавинии”; в административно-правен и териториален аспект те по нищо не се различават от „вулгариите” – същите архонтства, ръководени от императорски довереник - архонт, което се доказва от множество извори и археологически артефакти. Хрониките доказават, че тези „вулгарии” (също и „склавинии”) много често са били повече от една в определен исторически момент: Теофан Изповедник за 539 г.: „През тази година се раздвижили вулгарите, двама техни регес (б.м. - при готите/гетите – „рига”, т.е. княз, вж.Теофилакт Симоката) с множество вулгари и дронга срещу Мизия и Скития, когато стратилат на Мизия бил Юстин, а на Скития Бадуарий. Тези, като излезли срещу вулгарите завързали сражение и стратилат Юстин бил убит, а вместо него станал военачалник Константин, синът на Флоренций. И вулгарите дошли чак до областите на Тракия.”; т.н. „Солунска легенда”, домашен извор описващ събитията около 630-635 г. край Солун споменава за много български князе, чиито имена остават неизвестни за официалната ни историография: „Чуха и българите за мене. И великият княз Десимир Моравски, Радивой, княз Преславски, и всичките български князе се събраха около Солун и воюваха срещу Солун три години, проливайки много кръв. И говореха: “Дайте ни човека, когото бог ни е изпратил!” Тогава ме дадоха.” ; патриарх Никифор („Кратка история”) в разказа за сътрудничеството между Юстиниан II и Тервел нарича последния „тогавашния господар на тамошните вулгари” – каква по добра индикация, че освен тамошните в империята има и други вулгари; отново патриарх Никифор потвърждава многото „вулгарии” при описание на смутните събития и междуособици при император Константин Копроним през 766-767 г.: „В третия индикт Константин нахлул във Вулгария, понеже вулгарите свалили от властта поставения техен началник Умар и провъзгласили за началник Токто, мъж вулгарин, брат на Баян. Ония от вулгарите, които избягали, се оттеглили в горите при река Дунав, а не малко били убити. Между тях били Токто заедно с брат си Баян както и други. А друг един техен архонт Кампаган избягал във Варна и изглеждало, че бил се спасил, но бил убит от собствените си роби. Тогава именно и доста много селища от Вулгария били опожарени и съвсем съсипани от ромеите.” От цитирания текст се вижда съвсем ясно и недвусмислено, че когато загиват архонт Токто и брат му патриций Баян, едновременно с тях от собствените си роби във Варна загива друг архонт на вулгарите – Кампаган. От текста следва и другата характерна особеност – за хрониста двете архонства на вулгарите са наречени с общото име Вулгария. И това не е абсолютна гаранция, че по същото време не същестуват още много „вулгарии”, част от които, както изглежда, водят междуособна война освен с централната власт, но и помежду си.
В световната история смяната на народностно или държавно име поради неблагозвучие и обиден контекст или аналогичен претекст не е някакъв изключителен прецедент. В най-новата история имаме типичен пример с бившата автономна съветска република Башкирия. За по-голямата част от света думата „башкир” не прави някакво особено впечатление. Това обаче не се отнася за тюркоговорящия свят в Евразия; думите „башкир и Башкирия” не само че са неблагозвучни, но могат да се определят и като откровено обидни (тюрк. „баш” – глава, „кир” – мръсотия, мръсен – или мръсна глава). Проблемът е решен през постсъветския период – на 25 февруари 1992 г. съветска Башкирия променя името си на Република Башкортостан. Друга страна от постсъветското пространство, която с десетилетия не може да наложи истинското си име в международното политическо и културно пространство е една известна кавказка държава. И това е популярната с руското си наименование Грузия, чието истинско име е Сакартвело. В случая изкривеното от руснаците персийско име Грузия не можеше да се счита за обидно или нелицеприятно, но само до 2008 г., когато Русия предизвика руско-грузинска война и стана причина за отцепване на нейни законни територии (Абхазия и Южна Осетия). Днес обаче използването на руския екзоним „Грузия” предизвиква разбираемо раздразнение у гражданите на Република Сакартвело. Подобно раздразнение предизвиква пък у българските граждани наименованията „бугари” и „Бугария”, които са офицална езикова норма у бившите българи, днес граждани на Република Северна Македония. По време на своето управление московския цар Петър I с изумление и почуда между два тежки запоя установил, че княжеството на московитите или москалите не е особено наситено с древност и хероика: създадено едва през втората половина на XIII век, след което веднага е смачкано и превърнато в данник от Златната орда, и тази зависимост продължила до края на XV век. Енергичният Петър I решава проблема по много прост и ефективен начин – присвоява името на наистина наситеното с древност, известност, международно признание, източноевропейско първохристиянство и култура име на княжеството Русь (Рось) със столица Киев, правейки дори неудачен опит за манипулация на историята му и за „облагородяване” на управляващите киевски династии чрез скандинавирането на т.н. „варяги” и пришиването им към вносна, шведска генеалогия ( по въпроса за скандинавския произход на варягите са изписани цели влакови композиции с фантазии и откровени глупости; още ромейският историк Йордан пише около средата на VI век в „Гетика”, че европейски хуни наричали река Днепър – „вар”; Руският тълковен речник на живия великоруски език, Виктор Иванович Дал, 1868 г, съдържащ около 200000 думи и около 30000 гатанки, поговорки и пословици сочи, че „варяг” означава „дребен търговец”, „разносвач на стоки” или „човек, който пътува с кораб или ладия”; в много думи на руския език гласната „а” преминава в „о” и обратно; според Фасмер, в украинския език „воряг” означава „борец”, „здравеняк”, но също и „разтропан човек”, а близката по звучене (и семантика) дума „вор” означава „крадец”; в тази връзка руснаците имат изключително подходящи поговорки: „лучше воровать, чем торговать”, или: „кто чем торгует, тот тем и ворует”; по отношение на основната си стока – робите - варягите бързо разбрали, че вместо да купуваш роби е по-изгодно да ги завоюваш с оръжие в ръка, те били по-скоро пирати, отколкото лицензирани благопристойни търговци; Константин Багренородни в „За управлението на империята” ни казва, че варягите точно това и правят – търгуват с различни стоки, една от които е най-важна – робите, пътувайки по река Днепър от Киев до устието на Дунав и покрай българското черноморско крайбрежие до крайната спирка Константинолол и обратно; но понякога въоръжените варяжки дружини се изсипвали в околностите на византийската столица за по-специална „търговия” - грабеж и разбойничество ). По този начин вечерта на 21.Х.1721 г. Петър заспал като московитски цар, а на другия ден се пробудил като руски император на „цяла Русия”. Така с един замах (подпис) изчезва историческия субект Русь Киевска, която по-късно с Божията и царска милост все пак е наречена Малая Русь, т.е. нещо незначително и дребномащабно от периферията на измислената на 22.Х.1721 г. „велика” Руска империя. Дори и днес съвременното име на държавния правоприемник на Малая Русь – Украйна – повтаря семантично първото – държава по краищата, държава в края.
Разказа за промяната на обидни народностни имена може да бъде продължен с може би най-известните исторически превъплащения на етносни имена - „гети-готи” и „склави – славяни – словени”, но поради изключителната им важност и за ранната българска история този анализ ще бъде предмет на отделно научно изследване.Сега ще премина към друг от най-драстичните случаи на промяна на обидно народностно име, прозвище или прякор - случая с днешните ни и някогашни западни съседи – сърбите. И както ще се убедите сами – това е станало през същата епоха, в която е извършена и българската трансформация. В основата на изложението е сведение от изключителна важност и за българската история от император Константин Багренородни, „За управлението на империята”, главата „За сърбите и страната, в която те живеят”: „...Сърбите произхождат от некръстените сърби, наречени също и бели, които живеят отвъд Туркия в местността, наричана от тях Боики. Съседна с тях е и Франкия, а също и Велика Хърватия, която е некръстена и се нарича още и „бяла". Там още отначало живеели тези сърби. Двама братя наследили от баща си властта над Сърбия и единият от тях, като взел със себе си половината от народа, прибягнал при ромейския император Ираклий. Императорът, като го приел, му дал място за живеене в солунската тема, именно Сервлия, която оттогава получила това име. Сервли на ромейски език значи роби, поради това и „сервула" на обикновен език се наричат обувките на робите, цервулиани пък — тези, които носят прости и сиромашки обувки. Този прякор получили сърбите, понеже били роби на ромейския император... Когато България била под властта на ромеите, този сръбски княз, който беше прибягнал до (закрилата на) императора, умрял; властта взел по наследство неговият син, след това неговият внук и така — и следващите князе от неговия род. След няколко години от тях произлязъл Войслав, от него Родослав, от него Просигой и от него Властимир. До управлението на Властимир българите живеели в мир със сърбите, обичали се едни други и понеже били съседи и имали обща граница, намирали се в робско подчинение спрямо императорите на ромеите и били облагодетелствани от тях.” Впрочем градчето Сервия все още същестувава под слънцето, бидейки и общински център в недалечните подножия на връх Олимп. Непредубедения читател навярно ще остане поразен от паралелите между вулгари и серви: двете наименования са нарицателни имена, по-скоро прякори и дадени от ромеите; вулгари и серви са поданици на империята и живеят в административно-териториално обособени общности към провинциите, управлявани от длъжностни лица – архонти (вулгария и склавиния/сервлия), назначавани от ромейските императори; вулгари и серви се освобождават от прякорите си по един и същи декоративен начин – буквата/звука „В” в двете наименования преминава в буквата/звука „Б”; трансформацията на народностните им имена става в почти едно и също историческо време – първо са българите, век по-късно - сърбите; трансформациите на имената са предвестник на процеси за окончателно отделяне от Ромейската империя в независими държавни формации – при българите 927 г., при сърбите – 1090 година. Да не забравяме и споменатия вече текст от българския превод на Манасиевата хроника, който изразява официалната позиция на канцеларията на цар Йоан Александър : „Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно.”
Petar Dobrev dobre obosnovan v knigata si "Balgarskata istoria kato test za intelegentnost'
цитирайнякои екземпляри могат да използват кирилицата за манифестацията на верата си.
цитирайМалко дългичко, четох по диагонал, но да разбирам че българи идва от латински. Нали правилно съм разбрал? И аз така мисля, написал съм го още в книгата си " Произход на древните българи" 2006 г.
цитирайсе променя в автоним "българи".
цитирайОтново съм аз. По въпроса за княз в Бога, учудвам се че не си чел това, или може би не си съгласен с него ? :)
https://andorey.blog/history/2012/10/19/na-kakyv-ezik-e-napisana-titlata-kanasiubigi.1011262
цитирайhttps://andorey.blog/history/2012/10/19/na-kakyv-ezik-e-napisana-titlata-kanasiubigi.1011262
Катакалон Кекавмен (ок. 1020 – 1080) , византийски автор, военен деец и писател, внук на българския болярин при царуването на Самуил - Димитър Полемарх, който очевидно е знаел добре български език. В неговия „Стратегикон”, ГИБИ VII, стр. 12 четем прелюбопитното известие:
Bulgari divitem β ο γ α τ ο ν nuncupant
Българи наричат имотния „богат”
„...Във всичко се застъпвай за нуждаещия се. И наистина богатият е бог за бедния, понеже го облагодетелства. Затова и българите наричат имотния – богат (β ο γ α τ ο ν), което значи богоподобен.”
Това изчерпва дискусията.
цитирайBulgari divitem β ο γ α τ ο ν nuncupant
Българи наричат имотния „богат”
„...Във всичко се застъпвай за нуждаещия се. И наистина богатият е бог за бедния, понеже го облагодетелства. Затова и българите наричат имотния – богат (β ο γ α τ ο ν), което значи богоподобен.”
Това изчерпва дискусията.
не приема гръцки букви.
цитирай