Автор Веселин ХАРАЛАМПИЕВ
Близо век и половина след гибелта на Христо Ботев и 173 години след рождението му не стихват дискусиите около неговия мироглед и част от творчеството му. Много и разнолики, от най-различни позиции, са опитите да се приобщи великият поет и легендарен революционер към различни идейни платформи, да се издигне като знаме на партии и течения. Както и да се отнеме от тях. Не само левите движения, но и крайно десни формации го припознават и тачат като свой предтеча.
След 1989 г. в духа на започналото преосмисляне и пренаписване на българската история започва и преоценка на Ботевото творчество. На съмнение се подлага авторството на най-неудобните за новото време творби "Символ-верую на българската комуна" и поздравителна телеграма до Парижката комуна. Пръв повдига въпроса Илия Тодоров. Той прави добросъвестни архивни и текстологични изследвания на живота и творчеството на Ботев, но ги интерпретира от позицията на собствените си предубеждения, понякога обективно, друг път твърде тенденциозно. След него плеяда историци, литератори и псевдоучени повтарят, оцветяват политически и дори злоупотребяват с неговите оценки. В редица публикации приеманото дотогава авторство на Ботев се оценява като: "умела и целенасочена манипулация на лявата пропаганда", "митологема, изграждана... и акуширана от "мозъчните тръстове" на КГБ още от 1934 г." (б.а. не КГБ, а НКВД, впрочем), "фалшификат" и т.н. Дори в по-сериозни трудове се прокрадват мнения от рода на "публикуването на "Символ-верую..." от историк-марксист (б.а. Георги Бакалов) основателно поражда съмнение в автентичността на документа". Подобни оценки провокират по-сериозно разглеждане на лансираните аргументи или съмнения за възможна манипулация, по-важни от които са следните:
1. Няма оригинали, а само преписи на "Символ-верую" и на телеграмата, следователно не може да се твърди, че Ботев е техният автор
Накратко фактите по въпроса са следните. На 4 ноември 1921 г. Вели(ч)ко Попов изпраща писмо до ЦК на комунистическата партия по повод 50-годишнината от Парижката комуна. В писмото той обяснява, че през 1887 г. дал на Захарий Стоянов "писмен материал по другаруването ми в Румъния с Ботева", но Захарий Стоянов по неизвестни причини не го публикувал. Попов обаче запазил препис на "Веруюто" (съхранен в Института по история на БАН) и през 1924 г. го изпраща на ботевиста Михаил Димитров. След година М. Димитров получава и препис на телеграмата, който по-късно се изгубва. През 1934 г. Георги Бакалов в книгата си "Хр. Ботев" публикува "Символ-верую на българската комуна" и добросъвестно съобщава, че текстът е по препис, а не от оригинал.
Фактите подсказват, че, ако има съмнения за някаква фалшификация, то подозренията би трябвало да падат върху Велико Попов. Георги Бакалов пръв публикува въпросните творби, но не би могъл нито да ги съчини, нито дори да ги редактира съществено и тенденциозно, защото те вече са известни от десетилетие не само на В. Попов, но още на М. Димитров и други. Бакалов е известен общественик, публицист, литературен критик, историк, превел от чужди езици изключително голям брой книги. Такъв изтъкнат интелектуалец не би си позволил подобно посегателство върху делото на великия поет.
При опита да се изясни авторството на дискутираните творби логично възникват няколко въпроса.
1.1. Кой е В. Попов и има ли някакви подбуди, за да предприеме предполагаемата "фалшификация"?
Още като 16-годишен юноша Велико Алексиев Попов попада в средите на революционната емиграция отвъд Дунава. През есента на 1867 г. постъпва доброволец във Втората българска легия в Белград, след разтурянето й се завръща в Румъния и участва активно в подготовката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1870 г. публикува поема от 77 страници "Счастлива среща" (подзаглавие "Съвременна горско-хъшовска спев", посвeтена на Христо Ив. Кунчев, брат на Левски), а година по-късно - брошурата "Едно денонощие в Стара планина". Пише статии във вестници и списания, издавани от Иван Богоров, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. За кратко В. Попов е опълченец, а по време на Съединението - участник в четата на Чардафон Велики. След Освобождението получава държавна служба в съдебното ведомство (прокурор в Ловеч, председател на съда в Севлиево). Споделя партийните възгледи на Ст. Стамболов и няма сведения да е членувал в БРСДП или БКП, или дори да им е симпатизирал.
В. Попов е близък съратник, идеен съмишленик и верен другар на Хр. Ботев, заедно споделят неволите на революционната емиграция. Най-сигурно доказателство за близостта с В. Попов дава самият Ботев, подарявайки на приятеля си портрет с посвещение: "В памят на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, Хр. Ботйов, 1 май 1875 г., Букур[ещ]" (портретната сбирка на Института за история при БАН). Едва ли възприеманият като "брат" В. Попов би изневерил на това мъжко приятелство в името на някаква друга неясна кауза. А и защо ли би го направил - за пари, за слава? Eдва ли.
Изводът е, че на Ботевия другар и поборник за свободата на България Велико Попов може да се има доверие и той трудно може да се приеме за фалшификатор.
1.2. Каква е съдбата на оригиналите/преписите на Ботевите творби?
В писмото си до ЦК на комунистическата партия В. Попов се оплаква, че от материала, който е предоставил през 1887 г. в Ловеч, "по-важните подробности Захарий Стоянов в книгата си "Хр. Ботев" нарочно не е напечатал (като държавник тогава), а някои е изопачил". И тук има няколко причини да се повярва на В. Попов. Той е най-близък другар и съмишленик на Ботев. А Захарий Стоянов не само не познавал лично Ботев, но дори не знаел, че неговият близък приятел Хр. Кунчев е брат на Левски (проф. Пл. Павлов, "Левски и Ботев във "Вятърничевата воденица"). Като председател на Народното събрание на Княжество България З. Стоянов е имал твърде много обществени задължения и може би не е разполагал с достатъчно време да проучи и публикува "материала". Той умира внезапно в чужбина само на 39 години, не много дълго след получаването на документите.
Интересно е мнението на Захарий Стоянов за някои аспекти от мирогледа на Ботев. Стараейки се все пак да бъде и обективен, З. Стоянов отбелязва, че Ботев заедно с група "иностранци", между които "тайнственият комунист Флореско", "имал особени цели и планове. Велико Попов участвувал един път в събранието им и чул, че тия цели били следующите: да се съставело едно социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да имало своя печатница, свой орган, библиотека, програма (!), устави и пр. Да влезело в съобщения с другите социалисти и конспиратори по Европа, в програмата на които можело да влезе и освобождението на България". А на друго място З. Стоянов добавя: "Иван Вазов ми разказваше, че по това време нашият герой е бил такъв лют комунист и защитник на парижките събития, щото в няколко срещи с него той, Вазов, захванал да вярва, че комуната ще спаси света".
За предоставените на З. Стоянов документи В. Попов споделя на М. Димитров, че са "такива, от които комунистите биха се възгордяли, ако ги знаеха". Вероятно затова Георги Бакалов изказва съмнението, че З. Стоянов "не ги е публикувал по понятни причини: да скрие Ботевата субективна принадлежност към комунизма."
Може да се предположи, че за подобно поведение на Захарий Стоянов оказва влияние политическата метаморфоза, която изживява самият той. До средата на 80-те години З. Стоянов е с леворадикални русофилски позиции и се намира под силното идейно-емоционално въздействие на руските революционни демократи. След 1885 г. става активен член на народнолибералната стамболовистка партия. При новите му идейни позиции и статута на участник в ръководството на държавата "българската комуна" може би е нещо, което той не приема особено добре и за което не би могъл да пише така възторжено, както за революционното минало.
1.3. Дали представените от В. Попов творби са съвместими с морала и идейните убеждения на великия революционер и би ли могъл той да е техният автор?
Захарий Стоянов многократно свидетелства за Ботевите "горещи симпатии" към "комунарите" и дори ги оправдава. Като "революционер, но и като краен социалист" характеризира Ботев през 1889 г. и Петербургската цензурна комисия, настоявайки за забрана на том със съчиненията му под редакцията на Захарий Стоянов.
Днес многозначителният надпис "комунистическите (а не"комунарските"!) ни подвиги" в картичката на Ботев до В. Попов се тълкува само като "живеене в комуна", а не като съпричастност към новата идеология. Някакво основание за това се търси във факта, че Ботев нарича комунарите "комунисти" ("Смешен плач"). Но и такъв "съвременен" прочит на текста не може да прикрие съпричастността на поета към Комуната. Самият В. Попов обяснява този факт в писмото си до М. Димитров, придружаващо изпратен препис от "Символ-верую": "1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април (б.а. Парижката комуна е обявена на 18.03.1871 г.) основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от "Верую". Ст. Загора, 14 юлия 1924 г."
А как всъщност реагира Ботев на събитията около Парижката комуна? Като мощно изригващ вулкан от страст и гняв. Това той прави с памфлета "Смешен плач" - апология на Комуната и неповторим шедьовър на сарказма и разобличителната сила на Ботево слово. И тук се открояват възгледите на поета. Девизът на "комунистите" "Свобода или смърт, хляб или куршум" съвпада с пламенните Ботеви думи "Свобода и смърт юнашка" ("На прощаване", 1868 г.) и "Хляб или свинец" ("Борба", 1871 г.). Ботев обяснява: "Християнството има своите мъченици, доде нарече роба "син божий, син человеческий"; има ги и революцията, за да "направи скитника гражданин"; има ги и ще ги има и социализмът, който "иска да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек". Финалният акорд на памфлета "И ще бъде ден - ден първий...", в унисон на "Символ-верую", звучи оптимистично и патетично, утвърждава вярата в "человеческий род", решен "да твори добро", и в неговия възход, възвестен с началото, поставено от Комуната.
"Смешен плач" недвусмислено разкрива в каква голяма степен Ботев е обладан от идеите на комунарите и колко пламенна защита на техния подвиг е в състояние да направи. И дори е наложително създадената като акт на съпричастност българска комуна да бъде прокламирана с програмен документ като "Символ-верую". А кой би направил това по-добре от самия Ботев - най вероятният автор на дискутираните творби. А и какви други са били "комунистическите ни (му) подвиги"?
След 1989 г. в духа на започналото преосмисляне и пренаписване на българската история започва и преоценка на Ботевото творчество. На съмнение с уж аргументи се подлага авторството на Христо Ботев на най-неудобните за новото време творби - "Символ-верую на българската комуна" и поздравителна телеграма до Парижката комуна.
2. Езикът на "Символ-верую" не е езикът на Ботев, а езикът на Коминтерна
Парижката комуна е ново грандиозно историческо събитие, чието описание трудно може да се направи само със съществуващите стереотипи и старата лексика. Появата на ново мислене е почти задължително да бъде облечено в нови изразни средства и думи. Този извод е в сила и за една възможна българска комуна. Затова не е особено убедително твърдението, че думата "единний" в "Символ-верую" е несвойствена за Ботевото слово. Четирикратното й въвеждане с апломб има подчертан емоционален ефект. Опитайте се да замените тази силна в случая дума с някоя друга и патетичният тон на изложението просто ще заглъхне. А ако наистина думата дотогава не се е използвала в българския език, то Ботев би могъл да я заимства от руската дума "единый". Още повече, че баща му даскал Ботьо Петков е руски възпитаник, а самият Ботев известно време е частен ученик във II Одеска гимназия, познава съчиненията на Н. Чернишевски, Ал. Херцен, Н. Добролюбов и др.
Ив. Клинчаров пише, че тайнственият приятел Флореско (б.а. - псевдоним на руския революционер социалист Ф. Меледин) попаднал на руското издание на "Капиталът"на Маркс. Той го препоръчал на Ботев, който чрез него прозрял същността на частната собственост и ролята на пролетариата ("Христо Ботйов - биография", 1910). Ако това е вярно, не е ли безсмислено да търсим кой вмъква социалистическата терминология под перото на Ботев? А Клинчаров може да се приеме като сериозен източник на информация. Той е политик социалист, общественик и преводач, завършил право в Лион, защитил докторат в Брюксел. Изследва и публикува биографии на важни исторически личности като поп Богомил, Каравелов, Ботев, Левски и др.
Тенденциозно се твърди също, че част от словосъчетанията и мислите в "Символ-верую" са чужди за Ботевото слово и по-късно манипулативно са заимствани от материалите на Коминтерна. Едно сравнение веднага откроява разликата между приповдигнатото романтично-утопично звучене на "Символ-верую" и по-прагматичния и програмно-аналитичeн стил на Манифест на комунистическата партия (К. Маркс, Фр. Енгелс, 1848 г.) и на материалите от седемте конгреса на Коминтерна (1919-1943 г.). Ботев пише: "единната обща сила на человеческий род" е призвана "да твори добро", "единний комунистически ред" e "спасител на сички народи" и "поправител недъзите на обществото", а "светия животворящ дух на разума" укрепва "сполуката и тържеството на комунизма чрез революция". А в Манифеста се дискутират "капиталът" и "класовото общество", категории като "буржоа и пролетарии", "пролетарии и комунисти", "събаряне на господството на буржоазията" и "диктатурата на пролетариата". Българските социалисти (Г. Бакалов, Д. Благоев и др.) трезво разграничават Ботевия утопичен социализъм, оцветен на моменти от популярния за времето анархизъм на Бакунин, от собствения си "научен" социализъм. А твърдението, че мисълта за "обща собственост върху сички имоти" е неприсъща за Ботев и е взета от цитираната комунистическа литература, не съвпада с дефинираната от тази литература по-друга позиция: "Отличителна черта на комунизма е не премахването на собствеността въобще, а премахването на буржоазната собственост". Израз като "милиони хора живеят в оковите си на сиромашията и под натискът на капиталът" не е от арсенала на комунистическата пропаганда, а от публицистиката на Ботев ("Знаме", бр. 8, 2 февр. 1875 г.). В материалите на Коминтерна няма нито дума за "единното и неделимо отечество на сички хора". Но е известна друга Ботева мисъл: "Само разумният и братският съюз между народите ще унищожат теглилата" ("Знаме", 1874-1875). Ако не бяха "Смешен плач" и другите цитирани Ботеви творби, така близки по идеен заряд и пламенна реч със "Символ-верую на българската комуна", обвиненията за някакъв опит за нерегламентирана намеса в творчеството на поета биха изглеждали по-правдоподобни.
3. Защо В. Попов, М. Димитров и Г. Бакалов не са публикували своевременно "Символ-верую" и телеграмата, а са направили това много по-късно?
Обстоятелството, че преписите на "Символ-верую" и телеграмата са публикувани с голямо закъснение след оповестяването им, е повод за различни конспиративни теории. Но това едва ли може да послужи като обективно доказателство за фалшификация. Изглежда поне една от причините е същата като тази, поради която първоизточникът на подобна идея, Илия Тодоров, прави "разкритията" си чак през 1990 г. или почти 120 години след написването на спорните документи. Сигурно се досещате, че става дума за цензура и неблагоприятна политическа конюнктура в страната. Както казва М. Димитров, по времето, през което получил преписа на телеграмата от В. Попов, "не можело да се мисли за обнародване на подобни документи". Георги Бакалов потвърждава същата причина: "В съчиненията на Ботева, излезли под моя редакция през 1940 г., "Символ-верую" не излезе, тъй като издателят Ст. Стоименов се опасяваше, че може полицията да намери повод и конфискува цялото му издание. Опасението му беше основателно."
Могат да се намерят и други причини. След убийството на Стамболов необяснимо защо В. Попов се самоизолира и затваря в себе си. На настоятелните многократни молби на З. Стоянов да предаде притежаваните материали за Ботев отговаря, че сам смята да опише нещата, но е потиснат от липса на "време и спокойствие". Делата в съдилищата и отглеждането на петте деца вероятно са тежко бреме за преклонната му възраст.
4. Известни различия в преписите на "Символ-верую" и в други документи са аргумент за предполагаема фалшификация
Ил. Тодоров открива разлика в броя на думите (22) в преписа на В. Попов и открития от Г. Бакалов препис в Централния архив в Москва, представляващ част от донесение на руския консул в Галац. Но разминавания са възможни, тъй като преписите са били няколко и правени по различно време от различни хора. Дори децата на В. Попов твърдят, че са виждали и притежават няколко такива. Всъщност Ил. Тодоров, провокирал дискусиите около "Символ-верую", е по-умерен и предпазлив в оценките си. Той заключава: "Възможно е Ботев да е написал "Символ-верую на българската комуна" (или нещо подобно), възможно е също и телеграма до Парижката комуна да е имало (поне като чернова). Но засега липсват доказателства, че през 80-те години на миналия век В. Попов е притежавал оригиналите на тези два документа и че ги е предоставил на З. Стоянов. По-вероятно е друго... той си е спомнил за тях и ги е възпроизвел (!!!) по памет, като за по-голяма убедителност е заявил, че е направил това въз основа на запазени в архива му преписи."
Това не отрича съществуването на спорните творби, а допуска възможността някой някъде да е направил някаква редакция, по-вероятно неволна при преписите, отколкото преднамерена. По-важно обаче е, че разлика в същността на съдържанието няма. Намекът, че щом документът (на Г. Бакалов) идва от Москва, значи има нещо съмнително, е несериозен. Съвсем логично е материали от тогавашната българска история да се съхраняват в библиотеки и хранилища на Москва. Най-малко поради връзките на българските интелектуалци с прогресивната руска общественост и пребиваването или обучението им в Русия (само в Одеса освен Ботев са били Вазов, А. Константинов и др.).
5. С името "Хр. Ботйов" поетът започва да се подписва чак след 1874 г., следователно този подпис под "Символ-верую" от 1871 г. е неправдоподобен
Известните подписи на Хр. Ботев преди 1974 г. не са много, но за това пък са в най-различни варианти. Срещат се разновидности на името му: Х. Петков, Христо/Христю Б. Петков (писма от 1863, 1867 и 1868 г.), Хр. Б. Петковъ ("Дума", бр.5 от 1871 г.), Х. Б. Петков ("Будилник" от 1873 г.) и др. Руските му приятели го познават с псевдонима "Чавдар", а в официални документи фигурира като Christo Petcoff. След 1874 г. започва да се подписва преди всичко като Хр. Ботйов (Протокол от заседание на БРЦК, 21 август 1874 г. и мн. др.).
Истината е, че като "Хр. Ботйов" обаче поетът се подписва и много по-рано от 1874 г. Например, върху гърба на една негова снимка, чието факсимиле поместваме, Ботев собственоръчно написва: "В памятъ на познанство Г-ну В. А. Маринову, Хр. Ботйов, ....1865, Букур". (НБКЛ - БИА, Фотографска колекция/ Портрети). Този подпис се приема и в писмо до приятеля му Киро Тулешков от 1968 г. (популярното писмо за приятелството с Левски, чийто оригинал също е изгубен, но съмнения за автентичност не се повдигат, вероятно поради липса на политически дразнител). Затова твърдението, че името "Хр. Ботйов" поетът не използва преди 1874 г. е невярно. Т.е. по-ранното присъствие на този подпис в "Символ-верую" и телеграмата до Парижката комуна не може да бъде повод за съмнение, че автор на тези документи e самият Ботев.
***
Има документирано свидетелство от другар на поета и логични изводи, произтичащи от фактите. А според тях именно Хр. Ботев е авторът на спорните произведения. Затова излишни са напъните за прочистване на творбите му от неудобни истини за някои "гладички умовце" (както би ги окачествил самият поет). Всякакви посегателства върху творчеството и личността му под формата на псевдонаучни писания не са нищо друго освен "смешен плач"!
