Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2017 00:06 - Посечени, но не и победени. По стъпките на тракийските мъченици от 1913 г.
Автор: 1997 Категория: История   
Прочетен: 598 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Дума 27. Октомври 2017 , брой: 211 Елена АЛЕКОВА
Отново е октомври. И отново тракийци от цялата страна (Пловдив, Варна, Стара Загора, Бургас, Кърджали, Сливен, София, Нова Загора, Хасково и др.) отдадоха почит към предците си, като преминаха мъченическия им път от робството и земите на погром към свободата и Майка България.
Октомври е месецът, в който през 1913 г. десетките хиляди тракийски бежанци - деца, жени и старци, тръгнали в началото на септември от гр. Дедеагач (дн. Александруполис), стигат до границата на освободеното отечество край с. Ятаджик (дн. гр. Маджарово). Цял месец, гладни и жадни, преследвани и грабени, подложени от башибозука на изтреба, те вървят през планината, за да намерят спасение в свободното отечество. На 4 октомври 1913 г., когато на завоя на река Арда край Ятаджик най-после виждат спасителния бряг, башибозукът отново ги настига. И отново започва кървава сеч. Колко точно са избитите тук, колко точно са изподавените в придошлата река е трудно да се каже. Скоро реката потекла кървава. В дните на погром, разорение и кланета единствена помощ и упование за нещастните българи са четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, които ги защитават, доколкото могат, но не могат да помогнат на всички...
В памет на тези събития всяка есен (над 10 години вече) фондация "Д-р Димитър Щерев" организира и спонсорира поход, онасловен "По стъпките на тракийските мъченици от есента на 1913 г.". Председател на фондацията е именитият тракиец проф. д-р Атанас Щерев, потомък на бежанци от Беломорска Тракия: родното място на майка му е Балъкьой (дн. Мелиа), а родът на баща му д-р Димитър Щерев е от с. Голям Дервент. Самият д-р Атанас Щерев е постоянен участник в похода и непрекъснато вдъхновява останалите освен с примера си, но и с думи. "Всеки може да даде добра идея какво да се направи - обърна се той към участниците в самото начало на тазгодишния поход, - всеки може да даде добър съвет как да се направи, всеки може да даде пари, за да се направи, но вие сте тези, благодарение на които нещата стават реалност". "Душата" на похода, несменяем водач и изумителен коментатор на събития, селищни истории и истории на черкви и параклиси е тракийският деятел и краевед Димитър Шалапатов от Хасково. Негова е книгата "Българските християнски селища в Западна (Беломорска) Тракия" (2011 г.), която е едновременно и занимателно, интересно и поучително четиво, и изключително ценен фотоалбум. След време по това изследване родолюбиви българи ще възстановяват през слово и образ историческата памет за всичко, което някога е било. Всяка извивчица на пътя му е известна. Дори и селцата, които не се виждат или се мержелеят неопределено някъде в далечината.

***
Първата ни спирка е с. Пишман. Слънцето напича, като да не е октомври. Зидовете на къщи, които година след година все повече врастват в земята. Основите на църква, край които стърчи самотно отломък от камбанария. Пишман е първото село, унищожено от башибозука до основи, което повече не се възстановява от руините. Тук са се запазили почти непокътнати само мост над река Милашка и... гробището - "свръзка" между нашето време и някогашното, между тоя свят и оня свят... Свят, който не съществува, но облъчва настоящето с енергия на прегалопиралите през живота на някогашните хора голготи... Д-р Щерев и Димитър Шалапатов разказват трагичната история на Пишман и ни увличат със споделените вълнения около лутанията си, докато открият преди няколко години Армаганската долина и селото.
Оставяме с. Пишман и се спускаме към долината. Според очевидците, разпитвани от проф. Любомир Милетич два месеца след кланетата, това била "долината на смъртта". Тук около 800 души се отбили от основната колона, за да минат през чешмата (местността е безводна и долината се нарича Армаганска, заради водата - от тур. армаган, т.е. подарък). Тук и се натъкнали на засадата. Аскерите започнали да стрелят и да секат наред де кого стигнат. 400 души били убити, 100 от които са сачанлийци. Два месеца след това, разказва професорът, "труповете на убитите, между които имало и много деца, още стояли непогребани". Армаганското клане е сред най-кървавите от скръбната история за тракийците от 1913 г.
Вървим по тревясалия път или направо през гората мълчаливо и със свити сърца. Събираме клони от зеленика, те са за първия венец, който ще поставим пред пантеона в Маджарово. Тракийци от Кърджали, потомци главно на сачанлийци, са дошли със сборна група солисти от ТД "Димитър Маджаров" и музикантите Тончо Стоилов и Георги Милев. Народната песен, която те изпълниха със сподавени гласове, повествуваше за трагедията на предците им:

Сачанлийските момчета,
тие са писмо писали
до Маджар млада войвода:
"Сто стоиш, Маджар, сто гледаш?
Народа турци карава,
старите под нож клавава,
младите роби земава".
Станали и са тръйнали,
до Фере града стийнали,
там си народа отърваа.

А после тръгна и сачанлийското "слядно" хоро. Яни Янев обясни за тези, които не знаят: "Когато се чуе думата "хоро", ние обикновено разбираме веселие. Докато "слядното" хоро е тъжно хоро. Играе се не един до друг, а един след друг. И песните, по които се изпълнява, са тъжни - в памет на жертвите тракийци. То е символ на непоколебимостта на нашите предци. Въпреки избитите, те стават и започват да играят - с уважение към жертвите, но и с непокорство към поробителя. Така искали да му покажат, че са посечени, но не и победени".
Колкото по` навлизам в трагедията на тракийските българи от 1913 г., толкова по-необяснима за мен остава жестокостта на мъчителите и убийците им. Къде именно, в коя част на душата човешка се поражда жестокостта, та все някога избликва със стихийна и непонятна сила и пресича толкова живот, преобръща толкова съдби, почерни толкова сърца? Как после живее мъчителят и убиецът, с каква съвест, с какви очи, с какво сърце и въобще дали е възможно да живее?
Отнякъде се чува женски глас: "Като помислиш, тук се е решавало дали мен ще ме има, или няма да ме има...". Настръхнах. По същество и моята поява е зависела от аналогични събития, но разиграли се малко по на запад - в Драмско. Там едно пеленаче било оставено от сестра си, също дете, на един камък. И когато бащата видял, че синът му липсва, се върнал да го търси. И го намерил жив и здрав. Пеленачето било моят дядо...
Попитах жената какво точно имаше предвид, а тя... "Еленка Стамова Иванова се казвам. Родена съм в Тополовград, но живея в Пловдив. Баба ми е от Доганхисар. Тя не е била жива, когато съм се родила. Починала е много млада от пневмония, а така също и дядо ми. Но мама ми е разказвала нейната история. Тръгват да бягат вече, гони ги башибозукът и те влизат в колоната. Тя е с две дечица, а мъжът й отишъл с четниците. Случва се така, че някакъв куршум досяга главата й и я замайва така, тя въобще не може да върви, поради което остава, а с нея - децата и майка й, моята прабаба, за да й помага. Тук някъде те се загубват из гората. Децата междувременно се разболяват, било е студено, и умират. След време баба ми все пак успява да се свести и остава жива. През 1924 г. идва в България. И повече не се връща. Майка ми се ражда в България".

***
Следващото село, в което се отбиваме, е Балъкьой. Всяка година по това време д-р Атанас Щерев отдава почит на своя род, пали свещица в църквата и поставя венец в параклиса "Св. Илия" на близкия до селото връх Свети Илия. На високото са се изкиприли и няколко изящни вятърни мелници, които привличат любителите на селфита и снимки. Тук всяка година на Илинден (20 юли по стар стил) се е провеждал съборът на Балъкьой, на който се стичали хора от цялата околност. Тук е царството на пърнаровия дъб. Събираме клони за втория венец и се отправяме към Дедеагач (Александруполис). Там се настаняваме в два хотела и бързо, бързо се отправяме към Доганхисар (дн. Есеми), родното село на Капитан Петко Войвода. На доганхисарското "бърдце" все още личат зидовете от къщата на поборника за свобода на българи, гърци, кипърци и италианци, на защитника на бедните и онеправданите - без значение на тяхната вяра и народност. Вече е тъмно, но тъмнината не ни пречи да се отбием при смелия грък, вдигнал в двора си бюст паметник на Капитан Петко Войвода, след като съселяните му не позволили да бъде поставен в центъра на селото. В балкана тук расте паламудовият дъб. Събираме клони за третия венец.
В заведението на Хрисула е уютно, топло, гостоприемно. И песни се пяха, и хора се играха, и сълзи се ляха, и спомени се разказваха. На никого не му се тръгваше по хотелите. Видимо развълнуван, д-р Атанас Щерев сподели: "Всеки има спомени от семейството, от рода, които е разказвал. И днес ние сме тук, за да покажем, че нищо не е забравено. Това, което правим, означава, че сме живи, че ще продължим да живеем, че ще я бъде България и българите... Дай боже, повече да се срещаме и все повече да ставаме". Ген.-майор Нонка Матова, Яни Янев и Тодор Ангелов, председатели на тракийските дружества "Руси Славов" в Пловдив, "Димитър Маджаров" в Кърджали и "Екзарх Антим Първи" в Бургас също отправиха послания за единение и доброта. 



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 1997
Категория: Политика
Прочетен: 1980349
Постинги: 3360
Коментари: 2183
Гласове: 988
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031