Дума 11. Януари 2017 , брой: 7 
Напоследък едни "демократи" пак се нахвърлят върху предишните години и върху хората, които не смятат, че те трябва да бъдат охулвани. Не е необходимо да се вадят досиетата и да се сочат агенти, достатъчно е само да се види кой какво е писал преди 1989 г. Колкото по-хвалебствени фразеологични панегирици са писали някогашните автори в предишното време, толкова по-усърдни са те в неговото съвременно отрицание. Има и много порядъчни хора, които смятат, че не е редно да говорят против онези години, при положение че по един или друг начин са се възползвали от удобствата и изобилния рог на социзобилието. Усърдието се забелязва тъкмо при тези, които са били най-усърдни и преди - те се надяват, че никой няма да отвори интернет или да посегне към библиотечните лавици, за да види какво са писали същите хора за американския империализъм, за вечната, святата и нерушимата българо-съветска дружба, а сега са станали антикомунисти и русофоби.
Има много артисти, интелектуалци, които, без да са членове на БКП, употребяваха ласкавия израз "нашата партия", пишеха за конгреси, а днес те са страдалци - били са уволнявани, преследвани, измислят си прабаби, които са били придворни дами, или прадядовци банкери и прочее. Разчитат на късата памет, но хората, които са живели в онези години, знаят какви са били поведението, длъжностите, които тези "демократи" са заемали, какви държавни награди са получавали и на какви държавни приеми са присъствали. Това минало не може да бъде леко зачеркнато, като че ли става дума за коректура на статия.
Чуя ли някой артист да имитира циганин или някой професор или доцент да говори против комунизма - това вече е израз на пълно съвременно безсилие. Идеята да се отрича всичко, което е било в миналото, застава срещу самите си носители. Хората се питат как е възможно при онази свирепа тиранична власт те да са ставали какво ли не - лауреати, да имат паметници, да са им издавани книги, да са заемали длъжности, а след това, след година и половина изведнъж да се окажат жертви. Тези хора много приличат на някогашните партийни историци, на които първата работа беше да напсуват капитализма и империализма, по същия начин днес - да вградят включително и в учебниците едно внушение, че ние в онези години сме прескачали през трупове, преди да тръгнем на работа.
Става дума за едни и същи хора в много случаи или за потомци на предишните венцехвалители. Не мога да си представя, че си получил държавна награда или висока длъжност, а после те преместили от главен редактор в зам. главен и това е голямо страдание, което тези "жертви" са понесли. Имам впечатление, че хората, които наистина по някаква причина са се оказали пострадавши от предишния режим, сега са по-тихи и по-толерантни от тези, чиито родители или те самите са били носители на системата. Всеки се прави на интересен - завършили висше в СССР, пък сега плюят онази страна много повече от тези, които нямат генетичния код на онези всевластни среди.
Отричането на собственото ти минало означава отрицание на самия тебе. Щом са толкова ербап, да вземат да взривят резиденция "Бояна", нали е построена от комунистите! А не демократичният президент да приема в нея. Има един маркиз Лафайет, който по времето на Френската революция застава на страната на революционерите. Той е и почетен гражданин на САЩ, защото участва във Войната за независимост там. Когато той се отказва от предишната система на привилегированост и съсловно разделение, той изоставя всичките си имения, замъци и прочее. А тези от апартаментите си по "Витошка", "Шипка" и "Оборище" и от дадените им от ЦК апартаменти излизаха да реват пред Народното събрание, че са жертви на комунизма. Тук не става дума да се заяждаме какъв беше баща ти, каква беше майка ти, какъв беше ти, но все пак пияницата не може да бъде председател на въздържателното дружество.
Има и още нещо. Някои много искат да се забрави онова минало, когато хората не бедстваха, не ровеха по кофите за боклук, имаше работа за всички - да не се помни, та настоящето да се приема като "нормалност". Демокрацията не е самоцел. Тя не е спазване на процедури. Именно нейното възприемане като бюрократична, механична процедура води до това, че тя не работи. Демокрацията трябва да даде на отделния човек не само повече свобода, а и повече блага. Когато не дава на индивида нещо повече, много лесно е да се обърнеш назад. В Испания в първите седем години испанците казваха: при Франко беше по-добре, но след това в Испания стана по-добре, отколкото при Франко. Това е историческата функция и предназначение на нещото, което условно наричаме демокрация - и което никъде не е реализирано в изначалния си идеен вид.