Дума, 25 Ноември 2019 / брой: 226
автор:Юри Михалков
Нашите атлантисти се надпреварват да промиват българския мозък с омраза към Русия - колко било належащо да се вдигнат оборотите на военната конфронтация против нея, да се милитаризира българската политика към Кремъл. Между различните им предложения е разполагане на ракети с далекобойност поне до Крим. Искат България да стане едва ли не антируска фронтова държава - подобно на Полша и балтийските страни. И се надяват това да се случи със започващото днес посещение на премиера ни в САЩ. При това без Русия да застрашава нито България, нито която и да е страна от ЕС или НАТО.
Това че нашите атлантисти искат България да бъде хвърлена на кладата на американския хегемонизъм не е тайна. Далеч обаче по-злепоставящ ги е друг момент - те не подозират колко са невежи и вредни за страната си.
През миналия век страната ни претърпя три национални катастрофи. Първа е Междусюзническата война от 1913 г., както показва родната историография.
Втората ни национална катастрофа е Първата световна война. България губи изконни територии, губи население, наказана е и с тежки санкции като победена страна.
Човек може да избяга от семейството си, страната и миналото си. Но нациите не могат да избягат от собствената си история. България не може избяга от две държави, които са оставили нещо като генетични отпечатъци върху нейната съдба. Тези отпечатъци са взаимно изключващи се - едните са на Спасителя, другите са на Сатаната. Естествено, че за Русия и Турция става дума. По парадоксален начин тези две страни вървят ръка за ръка, но и една срещу друга в нашата съдба.
Русия ни освобождава от турския ятаган през 1877-1878 г., благодарение на нея страната ни става независима. Големият български писател публицист Точно Жечев бе казал навремето, че Русия ни е върнала в цивилизования свят.
Но през Първата световна война, или близо 40 години по-късно, България избра лагера на нейните врагове.
И воюва срещу освободителката си
Озоваваме се не просто от губещата, но и от грешната страна на световния сблъсък. И в резултат ни се стоварва втората национална катастрофа. А тогава страната ни е имала и друг избор.
Третата национална катастрофа се оказва Втората световна война. Само след 23 години пак се озоваваме в лагера на руския враг, но този път в далеч по-съдбоносна война за освободителката ни. И повторно се оказваме не само от погрешната, но и от грешната страна на времето. Отново вдигнахме ръка срещу избавителя ни си и отново страната ни е наказана с поредната национална катастрофа като победена държава.
И каква излиза тя - от трите национални катастрофи в миналия век две се случват, когато сме посягали на Освободителя. Невидима ръка има не само пазарът, но и историята. Провидението стоварваше върху нас гнева си заради сатанинската неблагодарност и безпаметство. Заради богохулството срещу Доброто и Справедливостта.
Но и това не е всичко. Съветският съюз не просто ни помага да преодолеем щетите от третата катастрофа, но направо спасява териториалната ни цялост. През 1944-1948 г. не позволява страната ни да бъде окупирана от турски и англо-американски сили, да бъде разпарчатосана от победители във Втората световна война до размерите на някогашното Княжество България. И ако днес Южна България не е гръцка, турска или северномакедонска територия, то това дължим именно на Москва. Ако през 1877-1878 г. Русия е освободителка, през 1944-1948 г. нейната наследничка става за нас и спасителка.
Изобщо, "кръвната група" на нашето развитие би трябвало да е противопоказна на враждебността към страната с двоен цивилизационен принос за България - освободителен и спасителен. И това би трябвало да е част от ДНК-то не просто на политиката ни, а и на еволюционната ни памет.
Но това са непостижими неща за късото мислене и келепирския подход на политиците ни към националното развитие и мястото на България в света. И за трети път страната ни предпочита противника на Русия - НАТО. Вместо с поука и мъдрост,
в новия век влязохме с греха от предишния
Преди две години премиерът ни дори се пъчеше, че ако НАТО се бие с Русия, и ние ще се бием с нея. А сега се намират българи да предлагат и ракети срещу Крим и Русия.
Само че за трети път невидимата ръка на историята ни проклина за черното ни безпаметство. Сега, 30 години след "цивилизационния ни избор" и 15 години, откак се строихме в НАТО, страната ни се озова в поредната, четвърта национална катастрофа - заради демографския ни погром. Това че за разлика от предишните три, сегашната катастрофа се случва в мирно време и за продължителен период от време, не я прави по-малко катастрофална. Бедата не е просто в това, че за 30 години сме се стопили близо с 2 милиона и сега сме под 7 милиона (докато през 1989 г. почти бяхме стигнали 9 милиона). По-голямата беда е, че нямаме избор при сегашния модел на развитие, проповядван от същите тези атлантисти. Международните прогнози ни вещаят стопяване до малко над 5 млн. в средата на века и тогава ще останем без работна сила, която да изработва пенсиите и другите социални разходи. Ще започне социален разпад на държавата ни. А към края му страната ни ще остане с население между 3,5 и 2,8 милиона. При това българите ще станем малцинство - трети етнос след циганите и турците. Ако досега историята ни е газила, тогава вече направо ще ни прегази.
Политиката е като шофирането. Гледаш напред, но задължително поглеждаш в задното, също и в страничните огледала - ясно е защо. Е, вече 141 години България шофира из историята без задно огледало. Как да избегне катастрофите!
Добре, рулетката на историята спря върху влизането ни в НАТО. Но това е не само военна, а и политическа организация. Тя е обявила, че ще води политика на сдържане на Русия, но и на диалог с нея. Историческият урок изисква по руското направление на НАТО страната ни да стои повече в политическата, отколкото във военната сфера. Да търси повече място в диалога, вместо в сдържането. Виждаме обаче, че атлантистите ни искат у нас ракети, дори и ядрено оръжие срещу Русия.
Историята на всяка една държава и нация трябва да се чете и между редовете, често там е стаен скритият й смисъл. Подтекстът на българската участ не е никак приятен за четене - изглежда сме орисани да си патим и да ни проклина Съдбата, задето не тачим Доброто, което ни е било сторено. Звучи малко библейски, но нали в Библията е казано едва ли не всичко за човешката природа. Та в този подтекст нашите атлантисти очевидно се напъват да оставят трайна диря.
Поздрави!
