Да се поучат днешните любители на концесии що значи защита на националния интерес и на националното богатство
Дума 9. Август 2018 , брой: 153 Подготви Христо ГЕОРГИЕВ
В нашата история има невероятни българи, за които почти никой вече не знае нищо. Толкова е интересен животът на Коста Тодоров например - дядо на известната ни певица Камелия Тодорова, че по него биха могли да се сътворят поне десетина уестърна. Участвал е в твърде важни за страната ни събития и е играл в тях немаловажна роля. В царска Русия, Турция и България Коста Тодоров (1889, Москва - 1947, Париж) се сдобива с четири смъртни присъди. Четник е в Македония, с арменски революционери участва в атентат срещу султан Абдул Хамид II. Макар и формално да е воювал срещу родината си в Чуждестранния легион на Франция през Първата световна война, той обича с цялото си сърце само нея. А му лепват толкова незаслужено прозвището предател.
Полиглот, приеман радушно в аристократичните и богаташки кръгове на Европа, той оцелява в ада на битките по македонските планини и в Чуждестранния легион. Смъртността в него е толкова голяма, че малцина в батальона му оцеляват. Много от епизодите от живота му през Първата световна война заслужават да бъдат разказани, но за това друг път. В крайна сметка Коста Тодоров е награден с орден за храброст и с най-високото френско отличие - Ордена на почетния легион, който Франция присъжда за изключителни военни или граждански заслуги към нея. Но... той го връща на френското правителство в знак на протест, защото заедно с британците французите сключват през 1938 г. позорното Мюнхенско споразумение, с което подаряват на Хитлер Чехословакия. Невиждан и нечуван акт на доблест, след който Тодоров заминава за САЩ и се занимава няколко години със сладкарство.
В годините на Втората световна война Тодоров прави коментари по Би Би Си на български език, в които нарича българския монарх Борис III Последни, за което е декориран от него с поредната си смъртна присъда. Заради коментари - смъртна присъда! Има над какво да се замислят днешните медийни цензори. Какви перспективи им се подсказват, нали нашият най-демократичен цар ги е вършил, без да му мигне окото.
Днес ви предлагаме любопитна страница от новата ни история - как през 20-те години на миналия век се отлага плащането на репарациите по убийствения за България Ньойски договор. И още нещо - как са спасени от италианските и английските бичкии величествените рилски гори. Това се дължи на Стамболийски, но идеята как да се избегне грабежът е изцяло на Коста Тодоров. И понеже концесия днес става все по-мръсна дума, нека се поучат някои хора що значи защита на националния интерес и на националното богатство. Пък и добре, че се е разминало опустошаването на "рилската пустиня", та да може днес бившият ни цар Симеон Втори да им хвърля постоянно мераци, както се пише и говори. Ама може ли да се вярва на журналистиката ни, що пък да не е обратното - може пък той да иска не да реже, а да залесява пооголялата Рила...

Задкулисна дипломация
Из "Една луда балканска глава", Коста Тодоров, мемоари, издателство "Изток-Запад", 2012 г.

Зловещият призрак на икономическата криза взе застрашителни размери в Европа през 1922 г. Инфлацията, която бушуваше в Германия, Австрия и Унгария, разстрои международната търговия и валута. В стремежа си да постигне общоевропейско споразумение Лойд Джордж свика през април международна конференция в Генуа, на която бяха поканени почти всички европейски нации. Именно тук се появи за пръв път на европейската дипломатическа сцена плахата, но всъщност решителна Съветска Русия.
Нашата делегация, оглавена от Стамболийски и министъра на финансите Турлаков, в която участвах като шеф на пропагандата, беше настанена в хотел Савоя в градчето Нерви на италианската Ривиера. Германските делегати, оглавявани от канцлера Вирт и високоинтелигентния външен министър Валтер Ратенау, бяха също в Нерви. Съветската делегация, ръководена от Чичерин, Раковски и Красни, беше в Санта Маргарита.
Лойд Джордж беше подбрал подходящ град. Не мога да си представя нещо по-привлекателно от пролетната Генуа. Преговорите обаче не напредваха по простата причина, че всяка делегация бе дошла не за да търси общо разрешение на европейските икономически проблеми, а на своите собствени. Победените страни, включително България, присъстваха главно, за да поставят въпроса за репарациите. Неутралните държави през войната не се интересуваха от този въпрос. Заинтересованите от него и особено Франция имаха една едничка цел - да избегнат неговото разискване.
Раковски твърдеше, че България може да подобри международното си положение само с помощта на Русия, която, каза той, закрепва и поема защитата на онеправданите от мирните договори страни. После попита: "Кога България възнамерява да признае съветското правителство?"
- След като великите сили го направят - отговори Стамболийски.
Георгий Чичерин, съветският комисар на външните работи и глава на делегацията, беше около петдесетгодишен, средно висок, леко прегърбен. Малката му брада не прикриваше неговата бегла, иронична усмивка. Този болшевишки дипломат произхождаше от един от най-старите руски родове.
Посетих със Стамболийски Лойд Джордж, Луи Барту, който оглавяваше френската делегация, и главните италиански делегати - министър-председателя Факта и външния министър Шанцер. Нашият мораториум изтичаше след два месеца и ние се стремяхме да подготвим почвата за ново отлагане. Лойд Джордж ни посъветва да се срещнем с финансовия експерт на британската делегация сър Базил Блакет.
- Между другото - прибави той - не мисля, че репарациите ще бъдат някога изплатени, но за съжаление французите ще попречат на конференцията да разгледа въпроса. И все пак - сините му очи блеснаха - за това именно служат кулисите. Там може да се разговаря за всичко.
Лойд Джордж беше прав. Цялата работа на конференцията се вършеше зад кулисите. Речите върху нуждата от международна икономическа солидарност, които се произнасяха на сцената в хола на Палацо Сан Джорджо, възбуждаха интерес, само когато бяха държани от политически звезди като Лойд Джордж, Барту, Ратенау или руснаците. Повечето делегати скоро престанаха да посещават общите събрания - там се губеше ценно време. В хотелите по средиземноморския бряг се водеха тайни разговори между руснаците и германците и между италианците и югославяните. В това време французите се опитваха да организират с поляците и членовете на Малката Антанта общ фронт за съпротива срещу всички опити за ревизия на договорите или намаляване на репарациите.
Последвах съвета на Лойд Джордж и посетих сър Базил Блакет с нашия финансов експерт. Той разучи документите и се съгласи принципно да се намалят българските репарации от два и четвърт на един милиард златни франка, прие също така, че е необходим нов мораториум, но ни предупреди, че това зависи толкова от французите и италианците колкото от него.
Барту ни каза благосклонно, но недвусмислено: "Не съм упълномощен от г-н Поанкаре да разговарям по въпроса за репарациите."
Италианският външен министър Шанцер обеща да ни изпрати втория си помощник-секретар, граф Тости ди Валминута, за разговори по въпроса. Неговият първи помощник, г-н Контарини, преговаряше в този момент с югославската делегация в Раняло по уреждането на основната пречка за италиано-югославското приятелство - адриатическия проблем.
Стамболийски ми възложи да се оправям с граф Гости ди Валминута. Големите, тъмни очи на пълния възрастен граф изразяваха такова чистосърдечие, когато ми каза: "Аз съм обикновен човек, моряк, който случайно попадна в политиката като заместник-секретар по външните работи. Добре съм разположен към България и вие сам знаете, че всички италианци обичат вашата страна."
Благодарих му и отбелязах: "Това улеснява разговора по въпроса, който ни интересува."
- Репарациите? Вие знаете, че Италия играе главната роля в тази област. В корпорацията, позната под името "Съглашенските сили", ние притежаваме 40 процента от българските репарации и заедно с британците - 60 процента, тоест по-голямата част от дяловете.
- С британците? - попитах предпазливо.
Граф Тости се усмихна: "Нашите връзки с Англия ми позволяват да го твърдя."
Всеки в Генуа знаеше, че Великобритания и Италия бяха действително много близки. Лойд Джордж заседаваше непрестанно с Шанцер; Великобритания и Италия действаха единно по всеки спорен въпрос, който възникваше на конференцията.
- Граф Тости, означава ли това, че вие говорите и от името на Англия?
- Точно така - потвърди той. - При тези обстоятелства съдбата на българските репарации зависи изцяло от Италия и ние сме готови да ви помогнем.
- При какви условия? - запитах, очаквайки нови политически изисквания.
- Условията са чисто икономически. Интересуваме се от Балканите, за да разширим нашата търговия и да получим концесии... в горската област например.
- А как стои въпросът за нашите отношения с Югославия? - запитах направо. Той махна с ръка.
- Вие сте свободни да водите всякаква политика. Всъщност България няма да представлява интерес за Югославия, след като ние уреждаме сега нашите спорове с нея.
След това той изложи своите претенции. В рилската област има обширни, но слабо използвани гори. През войната някой си Балабанов беше получил от българското правителство концесията върху тях. Правителството на Стамболийски отказа да я признае, защото бе получена чрез подкупи, и Балабанов я бе продал в Рим на една италианска банка. Италианският посланик в София поиска от българското правителство да утвърди концесията, но Стамболийски отказа. Сега граф Тости предлагаше спогодба: горите на Рила срещу репарациите. Поисках да ми остави няколко дни, за да обсъдя въпроса сьс Стамболийски и Турлаков, преди да му дам окончателен отговор.
- Кажете им, че съдбата на българските репарации зависи от рилските гори - каза графът.
Научих по-късно, че Италианската търговска банка, която бе откупила концесията, беше създала корпорация за използване на горите и разпределила дяловете между влиятелни италиански депутати и други политици. Между тях бяха истинският шеф на външното министерство Контарини и самият граф Тости.
Стамболийски отхвърли категорично италианското предложение.
- Горите на Рила са едно от най-скъпите природни богатства на българския народ. Не мога да ги отстъпя никому. Неколкократно отказах вече да обсъждам този въпрос с италианския пълномощен министър в София.
Предложих на Стамболийски да подпише споразумение, с което признава концесионното право срещу италианския отказ от репарациите, а то да е в сила след утвърждаването му от Министерския съвет в София.
- А после? - попита Стамболийски.
- После няма да утвърдим споразумението. Ще кажем, че съветът го е отхвърлил.
- И какво, по дяволите, печелим от това?
- Печелим документ, който доказва, че италианците използват репарациите като средство за шантаж. Ще ги обезсилим чрез заплахата от обнародване. Всъщност разчитам на нещо по-добро. Граф Тости, който се представя за изявен моряк, но се смята за много ловък, говореше не само от своето, но и от името на Великобритания. Ще се опитам да склоня италианците да подпишат документ, който обвързва Великобритания с Италия. Тъй като англичаните не знаят нищо за това, заплахата от скандал ще бъде двустранна. Можем да бъдем уверени, че след това италианците никога няма да се осмелят да повдигнат въпроса за репарациите.
Разхождахме се бавно със Стамболийски на терасата между червените камъни и цветята. Той спря рязко, погледна ме сащисано и попита: "Къде научихте такива дяволски фокуси? Идеята е чудесна, но не мога да повярвам, че италианците биха подписали някога такова споразумение."
А те все пак го сториха. В кабинета на Стамболийски в хотел Савоя Шанцер и граф Тости подписаха за Италия, а Стамболийски и аз за България. Упълномощените представители на Кралство Италия ангажираха в този забележителен документ не само себе си, но и Великобритания. Сметките им бяха прости. Атмосферата в Генуа не предразполагаше към вярата, че репарациите ще бъдат някога изплатени. В замяна на твърде съмнителните претенции на италианското правителство италианските спекуланти щяха да получават действителни богатства на стойност от няколкостотин милиона златни франка.
Документът, който според италианците потегляше право към София за утвърждаване, остана при мен. След седмица граф Тости ме запита по телефона: "Е, утвърден ли е?" Обадих му се след два дни: "За съжаление българският кабинет е отказал да потвърди споразумението."
- Ще мина веднага да ви видя - отговори той. Беше престанал да бъде веселият "обикновен човек", когато пристигна.
- Ще изискаме незабавно изплащане на репарациите! - развихри се той.
- А ние ще обнародваме незабавно отхвърленото споразумение във всички европейски вестници - отговорих хладно.
Той мигновено стана любезен: "Е, добре, работата не се осъществи. Върнете документа, моля."
- Документът е на съхранение в София - отвърнах. Граф Тости напусна разярен и повече не ми проговори...