Постинг
09.04.2018 20:56 -
Непразнично за ДС. Още за морала и за достойното разделяне с историята
Дума 10. Април 2018 , брой: 68 Искра Баева
Казусът с известната писателка Юлия Кръстева, живееща във Франция, пак разбуни духовете около досиетата на ДС
От началото на промените в България, наречени преход, отминаха почти три десетилетия, но през цялото време неотстъпно ни придружаваше темата за т. нар. досиета на Държавна сигурност. Под този термин се разбираха главно документите на Държавна сигурност, но към тях в последния закон ловко бяха добавени и тези "на разузнавателните служби на Българската народна армия, включително и на техните предшественици и правоприемници, за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г.". И както се вижда през последните дни, тя винаги може да се активизира и да се включи в скандалното ни всекидневие. Затова ми се иска да кажа още нещо по темата за Държавна сигурност от перспективата на нашата и световната история.
Ще започна с това, че когато днес в обществото говорим за Държавна сигурност, става дума само за онази, създадена след 9 септември 1944 г. и преустановила дейността си в средата на 1991 г. А предходната Държавна сигурност? Онази, създадена през 1925 г. като отдел в Дирекцията на полицията? Тя все едно не е съществувала, не е извършвала ужасни репресии. Мисля, че тази забрава не е случайна. Припомняне на миналото опреди 1944 г. не цели да се оневинят репресивните действия на социалистическата Държавна сигурност, а да се припомни, че става дума за исторически процес, който не започва от нищото и не преминава в нищото. Зная, че в годините на прехода се утвърди политически мотивираната тенденция да обособим социализма (тя се характеризира и с наименуването на периода "комунизъм", независимо от липсата на историческа логика). Целта е държавният социализъм от съветски тип (каквото е научното му наименование) да се представи като отклонение от историческото развитие, нарушаване на еволюцията. Но повечето сериозни изследователи у нас и по света търсят и намират корените на станалото в следвоенна България както в собствената ни история, така и в историята на Русия и Източна Европа. Затова искам да припомня, че
Държавна сигурност не е създадена след 1944 г.
а има поне две десетилетия предходно съществуване.
Но да се върна към днешната тема за "досиетата" на ДС. За мен тя е политическа, защото възникна през 1990 г. не като опит за пречистване на обществения морал, на обществото и политиката от скрити зависимости, а като стремеж да се печелят политически дивиденти. Признава го и безспорният познавач на досиетата на ДС Христо Христов с думите: "Целите са едни и същи - компрометиране и унищожаване на политическия противник, свалянето му от власт и манипулиране на общественото мнение. В този тип битки невинаги атакуващият печели, понякога компроматът се връща като бумеранг към авторите му."
И като доказателство ще припомня началото на сагата с досиетата. През лятото на 1990 г. СДС настоява народните представители от 7-о ВНС да се проверят за връзки с ДС. Но точно преди създадената за това комисия "Тамбуев" се готви да оповести доклада си през април 1991 г., в тогавашния вестник "Факс" се появява списък с 33 депутати под знаменателното заглавие "Списък на доносниците във ВНС". Резултатът е скандал и унизително заседание на ВНС, на което възрастни социалдемократи и земеделци трябваше да се оправдават за сътрудничество, което са били принудени да приемат, докато са били в лагери. Последва обявяването на тогавашния лидер на СДС Петър Берон като агент на ДС, отстраняването му от поста (след което досието му изчезва), за да бъде ръководството на СДС поето през декември 1991 г. от Филип Димитров - бъдещия пръв премиер от СДС с всички произтекли от това последици.
Така започна сагата с "досиетата" на ДС, която в крайна сметка доведе до Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, приет от парламента на 19 декември 2006 г. и действащ и до днес.
И оттогава насам берем неговите плодове
както по начина на разкриване на "досиетата", така и по политическата и обществената употреба/злоупотреба с тях.
Какъв е резултатът повече от 10 години след началото на дейността на Комисията по досиетата? Многобройни списъци със сътрудничили на ДС в различни сфери на политическия, административния и обществения живот: от проверените 280 хиляди души с досиета са се оказали 15 хиляди, или малко над 5%. Дали обаче това води до морално пречистване? Съвсем не. И то, защото още в закона не е направена никаква разлика между формите на сътрудничество: щатни служители на ДС; хора, с които е проведена вербовка, но са отказали; хора, които са били картотекирани, но няма сведения за дейността им; служители на разузнаването и контраразузнаването; хора, работили за българското разузнаване и контраразузнаване; заедно с такива, които са давали разнообразни сведения за колеги, познати и близки; хора, съгласили се да сътрудничат заради страх за себе си и близките си; лица, видели в сътрудничеството с ДС възможност за успешна кариера; но и такива, съгласили се да служат в защита на родината си. Е, за какъв морал можем да говорим при оповестяването на всички тези хора, когато тяхната съдба и мотиви за сътрудничество са толкова различни?
Единственият резултат е, че в българското общество вече се утвърди консенсус колко лоши са Държавна сигурност, военното разузнаване и контраразузнаване и колко позорно е сътрудничеството с тях. Единствено изключение обществеността ни прави за онези, които днес са заели
"правилната" позиция в подкрепа на новата власт
- мога да изброя доста имена на хора с досиета във властта, но нужно ли е? Що се отнася до останалите, всички те отчаяно се опитват да отрекат и да се разграничат от ДС. Последният случай с Юлия Кръстева е достатъчно показателен, особено като включим и нейната заплаха, че ще съди всеки, който пише и говори за сътрудничеството й с ДС. Защо така? Не е ли по-добре човек да се помири със собственото си минало, като обясни защо го е направил? Моето обяснение за яростното отричане е, че в обществото вече е наложен образът на ДС (ама не на онази до 1944 г., само на тази след това) като олицетворение на абсолютното зло и никой не иска да има нещо общо с нея.
Дали това наистина е така за всички дейности на Държавна сигурност? Какво лошо например са направили защитаващите българската държава, опитали се да оборят "българската следа" в атентата срещу папа Йоан-Павел II? Вярно е, че да се признае българското участие в атентата срещу папата през 1981 г. беше и сред исканията на Града на истината в центъра на София през лятото на 1990 г., но то говореше повече за политическия характер на този "град", отколкото за истината. В Студената война разузнаванията от двете страни на противопоставянето използват всякакви средства в борбата си, включително и срещу България. И нима на тези действия не трябва да се противодейства? Не зная кой все още вярва на приказките, че
демократичните тайни служби
за разлика от тоталитарните не извършват убийства, не изнудват, не подкупват. За съжаление доказателствата, че реалността е много по-различна от пропагандата за чистотата на демократичните служби за сигурност, са много, особено в наши дни.
Няма как да оценим историята и на българското разузнаване, ако продължаваме да робуваме на идеологически клишета. Да, Държавна сигурност е репресивна политическа полиция, но едновременно с това тя е изпълнявала и дейности в защита на националната сигурност, от които не трябва да се отричаме, ако искаме да продължим защитата и на днешната ни демократична държава.
И съвсем накрая - за моралните оценки. Можем ли днес да съдим вкупом всички свързани с ДС, независимо от това какво реално са правили? Според мен не, защото всеки заслужава оценка по своите заслуги, а не да понесе колективна вина. А най-малко право да раздават оценки имат онези, които никога не са били изправяни пред избора да сътрудничат или не. Защото каквото и да казваме или мислим днес, никой не може да каже какво би направил тогава. Затова нека мислим и действаме днес така, че да не трябва да се срамуваме утре. Това винаги е било най-важното - и в онези недемократични времена, и в нашите демократични.
24may.bg
Казусът с известната писателка Юлия Кръстева, живееща във Франция, пак разбуни духовете около досиетата на ДС
От началото на промените в България, наречени преход, отминаха почти три десетилетия, но през цялото време неотстъпно ни придружаваше темата за т. нар. досиета на Държавна сигурност. Под този термин се разбираха главно документите на Държавна сигурност, но към тях в последния закон ловко бяха добавени и тези "на разузнавателните служби на Българската народна армия, включително и на техните предшественици и правоприемници, за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г.". И както се вижда през последните дни, тя винаги може да се активизира и да се включи в скандалното ни всекидневие. Затова ми се иска да кажа още нещо по темата за Държавна сигурност от перспективата на нашата и световната история.
Ще започна с това, че когато днес в обществото говорим за Държавна сигурност, става дума само за онази, създадена след 9 септември 1944 г. и преустановила дейността си в средата на 1991 г. А предходната Държавна сигурност? Онази, създадена през 1925 г. като отдел в Дирекцията на полицията? Тя все едно не е съществувала, не е извършвала ужасни репресии. Мисля, че тази забрава не е случайна. Припомняне на миналото опреди 1944 г. не цели да се оневинят репресивните действия на социалистическата Държавна сигурност, а да се припомни, че става дума за исторически процес, който не започва от нищото и не преминава в нищото. Зная, че в годините на прехода се утвърди политически мотивираната тенденция да обособим социализма (тя се характеризира и с наименуването на периода "комунизъм", независимо от липсата на историческа логика). Целта е държавният социализъм от съветски тип (каквото е научното му наименование) да се представи като отклонение от историческото развитие, нарушаване на еволюцията. Но повечето сериозни изследователи у нас и по света търсят и намират корените на станалото в следвоенна България както в собствената ни история, така и в историята на Русия и Източна Европа. Затова искам да припомня, че
Държавна сигурност не е създадена след 1944 г.
а има поне две десетилетия предходно съществуване.
Но да се върна към днешната тема за "досиетата" на ДС. За мен тя е политическа, защото възникна през 1990 г. не като опит за пречистване на обществения морал, на обществото и политиката от скрити зависимости, а като стремеж да се печелят политически дивиденти. Признава го и безспорният познавач на досиетата на ДС Христо Христов с думите: "Целите са едни и същи - компрометиране и унищожаване на политическия противник, свалянето му от власт и манипулиране на общественото мнение. В този тип битки невинаги атакуващият печели, понякога компроматът се връща като бумеранг към авторите му."
И като доказателство ще припомня началото на сагата с досиетата. През лятото на 1990 г. СДС настоява народните представители от 7-о ВНС да се проверят за връзки с ДС. Но точно преди създадената за това комисия "Тамбуев" се готви да оповести доклада си през април 1991 г., в тогавашния вестник "Факс" се появява списък с 33 депутати под знаменателното заглавие "Списък на доносниците във ВНС". Резултатът е скандал и унизително заседание на ВНС, на което възрастни социалдемократи и земеделци трябваше да се оправдават за сътрудничество, което са били принудени да приемат, докато са били в лагери. Последва обявяването на тогавашния лидер на СДС Петър Берон като агент на ДС, отстраняването му от поста (след което досието му изчезва), за да бъде ръководството на СДС поето през декември 1991 г. от Филип Димитров - бъдещия пръв премиер от СДС с всички произтекли от това последици.
Така започна сагата с "досиетата" на ДС, която в крайна сметка доведе до Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, приет от парламента на 19 декември 2006 г. и действащ и до днес.
И оттогава насам берем неговите плодове
както по начина на разкриване на "досиетата", така и по политическата и обществената употреба/злоупотреба с тях.
Какъв е резултатът повече от 10 години след началото на дейността на Комисията по досиетата? Многобройни списъци със сътрудничили на ДС в различни сфери на политическия, административния и обществения живот: от проверените 280 хиляди души с досиета са се оказали 15 хиляди, или малко над 5%. Дали обаче това води до морално пречистване? Съвсем не. И то, защото още в закона не е направена никаква разлика между формите на сътрудничество: щатни служители на ДС; хора, с които е проведена вербовка, но са отказали; хора, които са били картотекирани, но няма сведения за дейността им; служители на разузнаването и контраразузнаването; хора, работили за българското разузнаване и контраразузнаване; заедно с такива, които са давали разнообразни сведения за колеги, познати и близки; хора, съгласили се да сътрудничат заради страх за себе си и близките си; лица, видели в сътрудничеството с ДС възможност за успешна кариера; но и такива, съгласили се да служат в защита на родината си. Е, за какъв морал можем да говорим при оповестяването на всички тези хора, когато тяхната съдба и мотиви за сътрудничество са толкова различни?
Единственият резултат е, че в българското общество вече се утвърди консенсус колко лоши са Държавна сигурност, военното разузнаване и контраразузнаване и колко позорно е сътрудничеството с тях. Единствено изключение обществеността ни прави за онези, които днес са заели
"правилната" позиция в подкрепа на новата власт
- мога да изброя доста имена на хора с досиета във властта, но нужно ли е? Що се отнася до останалите, всички те отчаяно се опитват да отрекат и да се разграничат от ДС. Последният случай с Юлия Кръстева е достатъчно показателен, особено като включим и нейната заплаха, че ще съди всеки, който пише и говори за сътрудничеството й с ДС. Защо така? Не е ли по-добре човек да се помири със собственото си минало, като обясни защо го е направил? Моето обяснение за яростното отричане е, че в обществото вече е наложен образът на ДС (ама не на онази до 1944 г., само на тази след това) като олицетворение на абсолютното зло и никой не иска да има нещо общо с нея.
Дали това наистина е така за всички дейности на Държавна сигурност? Какво лошо например са направили защитаващите българската държава, опитали се да оборят "българската следа" в атентата срещу папа Йоан-Павел II? Вярно е, че да се признае българското участие в атентата срещу папата през 1981 г. беше и сред исканията на Града на истината в центъра на София през лятото на 1990 г., но то говореше повече за политическия характер на този "град", отколкото за истината. В Студената война разузнаванията от двете страни на противопоставянето използват всякакви средства в борбата си, включително и срещу България. И нима на тези действия не трябва да се противодейства? Не зная кой все още вярва на приказките, че
демократичните тайни служби
за разлика от тоталитарните не извършват убийства, не изнудват, не подкупват. За съжаление доказателствата, че реалността е много по-различна от пропагандата за чистотата на демократичните служби за сигурност, са много, особено в наши дни.
Няма как да оценим историята и на българското разузнаване, ако продължаваме да робуваме на идеологически клишета. Да, Държавна сигурност е репресивна политическа полиция, но едновременно с това тя е изпълнявала и дейности в защита на националната сигурност, от които не трябва да се отричаме, ако искаме да продължим защитата и на днешната ни демократична държава.
И съвсем накрая - за моралните оценки. Можем ли днес да съдим вкупом всички свързани с ДС, независимо от това какво реално са правили? Според мен не, защото всеки заслужава оценка по своите заслуги, а не да понесе колективна вина. А най-малко право да раздават оценки имат онези, които никога не са били изправяни пред избора да сътрудничат или не. Защото каквото и да казваме или мислим днес, никой не може да каже какво би направил тогава. Затова нека мислим и действаме днес така, че да не трябва да се срамуваме утре. Това винаги е било най-важното - и в онези недемократични времена, и в нашите демократични.
24may.bg
Няма коментари
