Дума 4. Април 2018 , брой: 65 Петър Карлуковски
Срещата във Варна между ЕС и Ердоган нямаше за предмет конкретни преговори, което е същността на дипломацията, а провеждане на разговори по широк кръг проблеми между двете страни, които от години стоят като теми. Сдържано, страните отново ги изложиха съобразно техните интереси и ценностите, които отстояват. Стана ясно още, че разговорите и евентуални преговори по отделните теми са отложени за следващите срещи, т.е. диалогът продължава. И това може би е най-важният резултат, който е безспорен принос на нашето председателство и лично на премиера. Така че срещата завърши без конкретни резултати, както се и очакваше, без пробив и нищо историческо.

Процесът на диалог е възобновен,

след дълго прекъсване и взаимни обвинения, породени от различия в ценностите и взаимно преплитащи се, несъвпадащи интереси, произтичащи от новата геополитическа роля, която Анкара се стреми да играе самостоятелно засега на регионално равнище.
Що се отнася до Турция, тя получи своето. Ердоган дойде, за да повтори своите преди всичко икономически искания в рамките на подновената заявка, че иска да бъде част от съюза. Последното - за вътрешнополитическа консумация, предвид предстоящите избори. Но главната му цел беше да се възползва от предложената му възможност от Борисов от високата трибуна на нашето председателство да получи уверения, че споразумението за бежанците ще продължи да се изпълнява и че ще получи следващия транш от парите. В замяна Европа и най-вече България си откупиха сигурност за обозримо бъдеще, което беше основната цел на българската страна и най-важен успех за нас от срещата. България получи и международен престиж и то в ролята си на посредник. Нещо, за което в историята на външната ни политика, няма следа. За първи път, макар и в качеството си на председател на Европейския съвет, България инициира такова посредничество, което като че ли естествено най-много й приляга, географски и геополитически на вратите между две цивилизации - Запад и Изток, и между двата си големи и мощни съседи - Русия и Турция.
С инициативата за домакинство на тази среща във Варна, България спечели и важно психологическо предимство и основание да използва частично срещата и като двустранна, за поставяне на редица висящи с години проблеми в двустранните ни отношения. За съжаление, не се възползвахме, което е голям пропуск. За това допринесе и предварително наложеното внушение, че форматът на срещата не е подходящ за двустранни разговори, което на практика се оказа не съвсем вярно, и такива разговори се проведоха.
От изявленията след срещата се видя, че Ердоган предварително се беше подготвил. Остана съмнение, че българската страна не се беше подготвила за двустранни разговори. Това пролича от изявлението на премиера Борисов след срещата, който с раздразнение и неохота съобщи, че е поставил и двустранни проблеми в разговора си с Ердоган. За среща от такова равнище това прозвуча доста неадекватно, непрофесионално за политик от такъв ранг и е недопустимо. Наложи се впечатлението, че двустранните теми са поставени между другото, в графата "разни", главно под натиска на опозицията и президента. На практика излезе, че все едно това не е официална позиция на българското правителство, а привнесена отвън. Ясно се видя, не за първи път, отсъствието на съгласуваност във формирането на външната ни политика между Министерски съвет и президентство, което е недопустимо за всяка страна. Създава се впечатление за липса на единен център. С това вероятно може би се обясни недооценяването на важността на момента и осмислено предварително, че всъщност тази среща създава подходяща възможност и за двустранни разговори.
Да, сигурността на границите е най-важна за нас и Европа, но психологическите предимства, които тази среща ни предоставяше в момента, не бяха използвани за постигане на максимална полза за нашата страна. Това недвусмислено говори за не добре свършена работа от външно министерство.
Нещо повече, възниква въпросът защо някои от темите от двустранния диалог с Турция като овъзмездяване на тракийските бежанци и намесата на Турция във вътрешните ни работи не бяха наложени между темите, които ЕС постави пред Ердоган.

Защо тези теми Борисов не ги е поставил

в предварителната си среща с Туск за включване в общоевропейските теми за разговора с Ердоган, след като за бежанците има и резолюция на Европарламента. Защо гръцките проблеми за икономическата зона с Гърция и Кипър са европейски теми, а българските са само двустранни? Тук за сетен път пролича основният недостатък на външната ни политика в ЕС, а именно как да отстояваме свои позиции и да им придадем добавена стойност към европейската политика. На практика нашите позиции се размиват в общоевропейската политика. Липсва ни инициатива, външнополитическа експертиза и самочувствие. В крайна сметка не осъзнаваме и не използваме в достатъчна степен възможностите, които ни дава ЕС за реализиране на нашите национални интереси. Продължаваме да гледаме на ЕС като на нещо, което трябва да ни надзирава, да ни контролира и задължава. Като че ли ние не сме самодостатъчни, за да решаваме сами нашите вътрешни проблеми. И това ЕС отлично го вижда - затова не ни премахват мониторинга и не ни допускат до Шенген. И липсва доверие, че ние сами можем да решаваме вътрешнополитическите си проблеми и пълноценно да участваме във формиране на общоевропейската политика.
Все в тази връзка остро възниква отново проблемът за икономизацията на нашата външна политика, в пресмятане и преследване на положителни икономически и финансови последици от всяко наше външнополитическо присъствие и решение.
Като положителен пример в това отношение е решението на българското правителство да не отзовава руски дипломати във връзка с разразилата се дипломатическа криза вследствие на покушението срещу Скрипал.


Далновидно, самостоятелно политическо решение,

отчитайки преди всичко нашите икономически интереси с Русия. Как беше постигнато, въпреки външния и вътрешен натиск, е друг въпрос, но важното в случая е, че България отстоява своя национален интерес. То оставя вратите отворени за възстановяване на двустранния диалог с Русия в подходящ момент, а защо не и като посредник между ЕС и Русия.
За мнозина това решение на българското правителство може да е неочаквано, но то по-скоро е логичен резултат от едно натрупване на подобни събития от миналото, в които на два пъти директно и несправедливо беше замесена България: опитът за убийството на папата и убийството на Георги Марков в Лондон. Две масирано организирани целенасочени кампании от западните разузнавателни служби, не без участието и на английските секретни служби срещу България като най-близка сателитна страна на Съветския съюз, тясно обвързана с КГБ. Лично папата потвърди тази лъжа. А що се отнася до Г. Марков и досега английските секретни служби нямат доказателства, че убийството му е извършено от българска страна. Това няма как и никога няма как да се докаже, защото в противен случай английската страна трябва да се саморазкрие като фактическия организатор и изпълнител на неговото убийство. Нещо повече, английското правителство бе сред главните съучастници в налагането на международната лъжа, че Саддам Хюсеин притежава химическо и биологическо оръжие и така се започна войната в Ирак. Началото на дестабилизацията на Близкия изток, продължило чрез държавен тероризъм в другите страни, финансирането на тероризма и превръщането му в световна заплаха, която продължава и до днес. Последвалата от това дестабилизация на Европа от притока на бежанската вълна и усложняващите се международни отношения в търсене на втори полюс за равновесие в лицето на Китай, Русия, Индия и др. В този контекст външната политика на ЕС и на България са изправени пред сериозни предизвикателства как да се позиционира като геополитически фактор. България като равноправен член на ЕС трябва да работи със самочувствие, инициативност и национално отговорна политика, да допринася за една по-силна Европа.
Пред България обаче съществува

още едно допълнително предизвикателство,

предизвикано от двойните стандарти на общоевропейската политика. Как при тези обстоятелства да отстоява своите национални интереси пред двамата си исторически съседи - Русия и Турция? Към Турция, въпреки агресивната й политика в Близкия изток, и спрямо своите съседи не се прилагат санкции и други рестрикции, докато политиката към Русия все повече се ожесточава, превръщайки България във фронтова държава с всички произтичащи опасности от това. Налага се нов подход и активна политика за нова роля на България във формирането на общоевропейската политика. Например политиката за присъединяването на Западните Балкани към ЕС и след нашето председателство трябва да бъде продължавана като общоевропейска политика.
Заслужава също да се обмисли и обсъди необходимостта от договаряне на стратегическо партньорство между България, Гърция и Румъния като членове на ЕС и НАТО и новата геополитическа роля, която Турция се опитва да играе като регионален фактор извън НАТО. Също така България може и трябва да използва историческите си предимства като съсед на Русия и Турция в качеството си на посредник за намаляване на напрежението и за разширяване на взаимното си сътрудничество.