Основната цел и мотивацията на управляващите кръгове в САЩ е експанзията на американските капитали
Дума 7. Февруари 2018 , брой: 26 Славчо Кънчев
"Индустриалната икономика, която разделя абсолютно обществото на две части, заплащащите надници и получаващите ги, първата наброяваща хиляди, последната милиони, нито е подходяща, нито може да трае вечно."
Джон Стюарт Мил (1806-1873 г.) - английски философ, икономист и политик

В психологически аспект "планът Маршал" има за основа жаждата за стопанско възстановяване и мирен съзидателен труд, която съвсем естествено съществува след Втората световна война в изтерзаните от разрушителните събития европейски държави.
Колкото се отнася до мотивацията на управляващите кръгове в Съединените американски щати за реализирането на "плана Маршал", то тя е изцяло икономическа.
Втората световна война и нейните последствия изострят до голяма степен противоречията на американския капитализъм. По време на военните действия държавата се явява голям купувач на различни стоки и услуги. Освен самото въоръжение и непрекъснато изразходваните муниции за него, със средства от бюджета се извършват покупки на огромни количества горива, облекло, медикаменти, медицински инструменти и болнични материали, хранителни продукти и пр.

Приключването на бойните действия

с хитлеристка Германия, а по-късно и с Япония, оставят значителни производствени мощности неизползваеми. Ето как в следвоенния период се поражда първото голямо противоречие на американския капитализъм - между увеличената производствена мощност и ограничения потенциал на вътрешния пазар, който още по-значително се стеснява от намалената покупателна способност на широки маси от населението вследствие на провежданата от капитала политика спрямо наемната работна ръка: по-бавно нарастване на часовите възнаграждения спрямо растежа на цените на стоките от първа необходимост и увеличаване на броя на безработните поради широкото прилагане на постиженията на научно-техническата революция, което води до намаляване на заетите в производството. Второто противоречие се поражда от жаждата на капитала да извлича максимални печалби и ограничените възможности за пласмент на капитала вътре в Съединените щати.
Още докато трае Втората световна война, американски икономисти и статистици изчисляват, че за да бъде запазено равнището на заетост на населението, достигнато след включването на САЩ в бойните действия, те трябва да увеличат своя годишен износ до 25 млрд. щатски долара.
Реалната представа за тази цифра може лесно да бъде получена, ако се вземат предвид следните обстоятелства: целият обем на световния износ през 1937 г. е бил 15,3 млрд. щат. долара. До войната участието на Съединените щати в световния износ е възлизало на 13,1%, на Англия - 11,9%, на Германия - 9,4%.
През периода между Първата и Втората световна война - от 1921 до 1939 г. - САЩ са имали среден годишен износ на сума 3,6 млрд. щатски долара. Това представлява 4,3% от общата продукция на народното им стопанство. Следователно повишаването на американския износ до 25 млрд. щатски долара означава той да нарасне седем пъти.

В условията на свободна конкуренция

на международния пазар, неповлияна в полза на американския експорт чрез политически средства, това би било непосилно начинание. Икономистите в Съединените щати са наясно, че увеличение с подобни показатели на американския експорт би било възможно само при натиск върху индустрията на другите държави, вследствие на което работническата класа на тези страни би пострадала от увеличаване на безработицата. Никак не е случайно, че проблемът за повишаване на износа в американския печат се нарича "проблем за експорт на безработица".
Политиката на търговски протекционизъм, провеждана от американските власти непосредствено след края на Втората световна война, довежда до значително увеличение на износа и спад на вноса. През 1946 г. износът на САЩ достига 10 млрд. щат. долара, което съставлява 4,9% от съвкупния им обществен продукт, а през 1947 г. - 15,1 млрд. щат. долара, или 6,6% от БВП на страната. За двете години сумата на износа съставлява 25,1 млрд. щат. долара, тоест 5,8% от БВП.
Същевременно през 1946 г. вносът в Съединените щати е в размер на 4,9 млрд. щат. долара, или 2,4% от общата продукция на страната, а в 1947 г. - 5,6 млрд. щат. долара, тоест 2,5% от БВП. По този начин разликата между вноса и износа на САЩ за две години съставлява кръглата сума от 15 млрд. щат. долара.
Увеличението на капиталите на американските корпорации по време на Втората световна война, а и в първите две години след края на бойните действия и срещу Страната на изгряващото слънце, а оттук - и на техните печалби, означава и нарастване на тяхното натрупване. Тези натрупвания налагат да бъде намерено

изгодно поле за тяхното инвестиране

Това е проблем, който не е никак лесен за разрешаване.
Професорът по икономика при Харвардския университет Елвин Хансен, по това време заемащ длъжността "икономически съветник" на Федералния резерв, пише в книгата си "Ролята на Америка в световното стопанство", излязла през 1945 г.: "През добрите години натрупванията в САЩ съставляват около 20% от националния доход, тоест при 140 милиарда долара национален доход - около 28 милиарда годишно. Да се намери задоволително и изгодно приложение... на такава сума вътре в страната не е лесно".
Още в периода между двете световни войни северноамериканският капитал търсеше изгодни места за инвестиционна деятелност по четирите посоки на света. Служителите на Държавния департамент на САЩ - външнополитическото ведомство на страната, всячески съдействаха на тази икономическа експанзия. Разбира се, ако властите във Вашингтон си бяха поставили за задача повишаването на жизнения уровен на населението, ликвидиране на необезпечеността на съществуването и на несигурността за утрешния ден на милиони техни сънародници от долните нива на социалната пирамида, както и въвличането в производството на милиони безработни - тогава не би могло да става въпрос за някакъв излишък на стоки и капитали.
Но ако капиталът не се стремеше към висока норма на принадената стойност, тоест към ниско заплащане на наемната работна ръка, това би било в противоречие с иманентния му инстинкт за максимизиране на печалбата.
За нея - печалбата, и за интересите на монополите от износ на капитали, американският генерал Смедли Батлър пише: "Бедата на Америка се заключава в това, че докато доларът печели тук само 6%, той става неспокоен. Той се отправя зад океана, за да спечели 100%".
Още по време на Втората световна война американските икономисти тясно свързваха проблема за износ на капитали с неудържимата експанзионистична политика и с изявения

стремеж към световно господство

Професорът от Колумбийския университет Натанаил Пефер в книгата си "Америка и нейното място в света" откровено излага тезата си, че САЩ могат да наложат своята воля на другите държави по въпросите за тяхното следвоенно устройство:
"Разбира се, Америка може това да направи - твърди професорът, - тя има необходимите за това сили. Тя ще бъде след войната единственият източник на свободни кредити, тя може да упражнява давление върху всяка страна и да принуждава всички или почти всички други страни към покорство".
Ето я теоретичната основа за появата на идеята за "плана Маршал". Под благовидната фасада за "безкористна помощ" на държави от Западна Европа е планирана акция за обвързването им с външнополитическата стратегия на официален Вашингтон в борбата за постигане на хегемония на Съединените щати над целия останал свят.
Още в разгара на Втората световна война, през м. юли 1942 г., в американския печат беше публикувана докладната записка на Дауней - консултант на председателя на автомобилния концерн "Дженерал мотърс" - тази същата корпорация, чийто шеф беше провъзгласил мотото: "Което е добро за "Дженерал мотърс", е добро и за Америка". Записката е озаглавена "Америка в следвоенния свят". В нея Дауней категорично заявява: "Успешното приключване на войната трябва да има за последствие въоръжен мир, установен от англосаксите". И по-нататък: "Англосаксите или ще управляват света, или ще бъдат управлявани".
"Планът Маршал" е решителна стъпка към реализиране на първия вариант.