Дума 5. Януари 2018 , брой: 3 Пламен МИЛЕВ
Причината за системния хаос в световната икономика е кризата в главния модел на организирането на икономическия живот - капитализма. Заради спада на печалбите в производствените сектори капитализмът деградира от система, създаваща блага за човека, до система на финансово казино - форма на финансов паразитизъм, на валутни и пазарни спекулации, зад които стоят интересите на банките и фиктивния капитал. На практика системата се отдели от реалния свят.
Източниците на т.нар. дългово робство лежат в неолибералната идеология на дерегулация на икономиката и регресивното данъчно облагане (намаляване на данъчната основа според увеличаване на дохода). Това на свой ред доведе до понижаване на социалната безопасност, при която мерките на строги икономии се осигуряват за сметка на безработните и пенсионерите. От своя страна фондовите пазари съществуват в паралелна вселена със своите възходи и падения, свързани с движението на фиктивния капитал, а в същото време глобалният дълг се трупа, достигайки 680 трилиона долара.
От опрощаването на дълга, ако това изобщо се случи, ще загуби онази част от финансовата върхушка, която през последните десетилетия определя политиката на т.нар. демократични правителства.
Днес все повече хора осъзнават, че изпадат (или може би скоро ще изпаднат) в групата на прекариата, и че не са сами. Това наложи и появилата се в последно време промяна в поведението на тази група хора - от това да бъдеш победен и отхвърлен към това да бъдеш предизвикателен, упорит, дързък и явно незачитащ. За разлика от преди, днес прекариатът премества своя обхват от масовите професии до политическото повторно ангажиране. Прекариатът знае, че в днешните условия няма унифицирана работническа класа и не иска да се връща в търсене на погрешно единство. Нуждаем се от алтернативно прогресивно бъдеще, подготвено за и от прекариата.
В общи линии системата за разпределение на доходите в ХХ в. се срина. Делът на печалбата спрямо общите приходи се покачва и ще продължи да нараства, делът на доходите от рента също запазва положителен тренд, докато реалните заплати остават на едно ниво и ще продължат да се задържат.
В стремежа към насърчаване на конкурентоспособността правителствата се надпреварват да прилагат политики за гъвкавост на труда, което прави труда по-несигурен, лишавайки милиони хора от здравеопазване, пенсии или други обезщетения. В крайна сметка правителствата се обърнаха към изпитаното във времето средство - социалното подпомагане, но това напълно ще пресуши социалната държава.
В същото време се оформи и структурира нова световна класа, която всячески се стреми да се наложи над националните структури. На върха на тази нова класа стои малка плутокрация, която в болшинството си има криминален генезис. Нейната икономическа и политическа сила обаче е огромна - тя няма отговорност към която и да е национална държава. Под нея е елит, който също произлиза от капитала - тези, които Тома Пикети нарича "патримониален капитализъм". Под тях са чиновниците, които са с гарантирана заетост, пенсии, платени отпуски и други стимули. Сегашната администрация е олицетворение на това, което американските учени през 60-те и 70-те години на миналия век очакваха да се превърне в норма. Но и броят на чиновниците се свива.
Наред с това се заражда нова група - професионалисти, ориентирани към проекти, самонаети, които не търсят сигурност на заетостта. Много от тези хора работят френетично, но рано или късно отпадат/изгарят. Те също не са заинтересовани от защитата на заплатите, защото получават парите си от другаде.
След това идва старият пролетариат, за когото са изградени социалните държави, както и трудовите отношения и регламенти. Пролетариатът от миналия век беше ориентиран към стабилен трудов път на пълно работно време през целия живот, на базата на което бяха изградени "трудовите права". Но той намалява не само с капацитета си, а и с желанието си да защитава социалните институции. Днес на неговите постижения се гледа с романтична носталгия.
Под пролетариата, там, където прекариатът расте, но не и като подклас, е "лумпенизираният прекариат", чиито жертви живеят под екзистенца, на улицата. За разлика от тях, прекариатът се разглежда от глобалния капитал като водещ и неолибералната държава го оформя. Последните оценки показват, че прекариатът представлява около 40% от пълнолетното население в Япония, Корея, Гърция, Испания, Италия, Австралия и Швеция, която все още се смята за "нирваната" на социалдемокрацията. Най-много представители на прекариата има в Китай.

Дефиниране на прекариат

Прекариатът може да бъде разглеждан в три измерения:
На първо място, той се отличава с отношението си към производството. Тези, които спадат към него, имат нестабилен труд, т.е. работят на "гъвкави", временни или случайни трудови договори, "на свободна практика", на непълен работен ден или периодично с помощта на агенции по заетостта. Най-бързо растящата форма на нестабилна работна ръка е "работещата тълпа". Винаги е имало нестабилен труд. Но днес това се превръща в норма. Точно както историците анализират процеса на пролетаризация като дисциплиниране на работниците до нормите на стабилен труд, интернализирайки това като дълг, свързан с капитала, така прекариатът е навикнал с нестабилната работа.
Същественото е, че прекариатът няма сигурна професионална идентичност, няма разказ за живота си. Колко хора изобщо имат мечти или цели? И какви са те - да станат банкери (по-скоро чиновници), да си купят апартамент в престижен квартал, да отидат на море в Гърция за една седмица или да си купят нова кола. Но това са просто средства, а не цели. Представителите на тази класа трябва да вършат много работа, която не се отчита и не се плаща. Те се експлоатират на работното място, както и извън него. Това е първата работеща класа в историята, от която се очаква да има повече образование и компетенции, отколкото изисква работата й.
Второ, прекариатът се отличава с отношението си към преразпределянето. Той се основава на парично възнаграждение, но без пенсии, платени отпуски, обезщетения за съкращаване или медицинско покритие. Той губи тези ползи, поради което конвенционалната статистика подценява нарастващото неравенство.
За прекариата също така липсват държавни помощи въз основа на права. Това бе обявено в декларацията на Бил Клинтън от 1996 г. - че той слага край на "благосъстоянието - такова, каквото го познаваме". Наказателният Уисконсин модел на работа (От благосъстояние към работа) стана глобален. В същото време, когато заплатите са нестабилни и падат, прекариатът живее на ръба на неустойчивия дълг. Днес дългът се превърна в систематичен механизъм на експлоатация, тъй като хората се борят да поддържат вчерашния стандарт на живот. Тук спонтанно възниква въпрос: "Не се ли превръщаме в модерни роби?" Кредитите към банки, сметките за ток, вноските по лизинга и всички онези играчки на модерния свят не ни ли превръщат в роби на заплата? Мислите си, че може да напуснете работата си, когато поискате, но дали е така? Имате ли пари, с които да си купите свобода? За колко време ще ви стигнат - за 2 месеца, за 6 месеца или за повече? В съвременното общество богатството не се измерва в пари, а във време. Колкото по-дълго може да живеете без доходи, толкова по-богати сте. Най-широко разпространената дефиниция на робството е социално-икономическа система, при която хора (наричани роби) не притежават лична свобода и често са подложени на принудителен труд. Въпреки че робството е официално забранено през 1948 г. със Световната декларация за човешките права, според различни оценки броят на съвременните роби е около 200 милиона. Повечето от тези хора са дългови роби, които са загубили свободата си като обезщетение за неизплатени задължения. Ако се върнем назад в историята, ще видим, че робският труд поначало е непродуктивен. Робът остава вечно роб и не върши работата си със същата страст, както свободният човек, защото няма надежди за бъдещето си. В днешно време подходът е малко по-различен. За разлика от миналото, съвременното робство е съвсем доброволно. Робите сами произвеждат и купуват стоките, които ги заробват все повече. Те сами си търсят работа с все по-нечовешки условия и я получават, ако докажат, че са дресирани и могат да изпълняват заповеди. Те сами избират господарите, на които трябва да служат, за да може тази система да съществува. Самите те не осъзнават, че са роби, или не искат да го разберат. Най-големият кошмар за тях е да излязат от системата и да няма кой да управлява техния живот.
Трето, прекариатът се отличава и с отношението си към държавата. Неговите представители губят права, предоставени на гражданите, превръщайки се в обитатели без граждански, културни, политически, социални и икономически права. Те все повече се молят за облаги, помощи или услуги, разчитайки на дискреционни решения на бюрократи, които правят морализационни преценки дали тяхното поведение или отношение заслужават.
Тези три измерения създават съзнание за относителни лишения, комбинация от безпокойство, беззаконие (отчаяние и миграция), отчуждение (трябва да правят това, което не желаят да правят, докато не могат да направят това, което са способни да вършат) и гняв.

Видове прекариат

Понастоящем прекариатът се състои от три фракции. Първата включва онези, които изпадат в класата на прекариата от работническите общности. Те нямат образование и се чувстват ощетени, позовавайки се на изгубено минало. Техните предшественици са имали трудова сигурност, пенсии и т.н. Те искат това минало. Това е и причината много хора да изслушват популистите и неофашистите, които приписват несигурността си на мигрантите и малцинствата. В цяла Европа и на други места мнозина гласуват за националистически, ксенофобски и расистки програми.
Втората фракция се състои от мигранти и малцинства, които се чувстват отритнати от дома, без жизнеспособно настояще. Най-често те държат главите си надолу, концентрирани върху оцеляването. Но когато правителствените политики ги заплашат, те се бунтуват в яростни протести или се присъединяват към някаква фундаменталистка кауза. Те са крайното население, с отвсякъде отхвърлени права.
Третата група се състои от образованите, предимно млади. Те се чувстват неудовлетворени и лишени от бъдеще и достоен живот. Но те не слушат неофашистите. Те искат да възстановят бъдещето, като се стремят да създадат добро общество, основано на равенство, свобода и екологична устойчивост.

Новите класови борби

За щастие, отчасти поради масовите протести от 2013 г., повече хора са осъзнали, че принадлежат към прекариата, което е основна отправна точка за противодействие. Сред третата група нараства чувството, че те не са само жертви, но могат и да се борят. Тази фракция от прекариата иска да се бори за нов гъвкав дневен ред, предназначен да премахне и преодолее условията, които го дефинират.
Но прекариатът е новата опасна класа, защото всички в него отхвърлят основните политически учреждения. Много от тях не гласуват. Това не означава, че те са политически апатични, а само, че основните партии и политици не са разбрали техните нужди или стремежи.
Протестите от 2013 г. насам са действия на, както историците ги наричат, "примитивни бунтовници", символизиращи времена, когато нововъзникващата класа е по-обединена около това, срещу което е против, отколкото около това, което иска. Протестите помагат на прекариата да се приближи към това, което иска за себе си. Тези протести са готови да се превърнат в борба за представителство и преразпределение.
За разлика от стария социалистически проект сега, при новите условия, борбата ще бъде за преразпределение на ресурсите, необходими за личностно развитие в екологично устойчиво общество: сигурност, контрол над времето, качествено жизнено пространство (включително и общото), свобода на образованието, финансови познания и капитал. Всички те са по-неравномерно разпределени, отколкото приходите. Прекариатът няма сигурност, няма контрол над времето, претъпква се в едно все по-обедняващо пространство и губи комуните, няма достъп до обмяна на опит, страда от липса на финансова информация и му се отказва достъп до капитал.
Днес се провежда контра движение, което отново се занимава с демократичната политика. След неолибералната дистопия бъдещето е отново в дневния ред и именно прекариатът трябва да бъде авангардът на един обновен прогресивен проект.