Дума 27. Октомври 2017 , брой: 211 Николай Коев
В дните на поредното голямо давене по родните ширини с "неизвестен извършител", отвъд западната ни граница прехвърчаха искри. Поводът бяха едва ли случайно изпуснати думи на пребиваващия в Сърбия заместник помощник държавен секретар на САЩ Хойт Брайън Йи. Та висшият отвъдатлантически дипломат, като че ли размаха назидателно пръст към комшиите и директно ги упрекна, че "седят на два стола". Единият - досещаме се - бил руски, а другият - европейски. Трябвало, разбираме, сърбите да демонстрират определено своето отношение и желанието си за еврочленство. В рамките на апела за по-ясна ориентация на Белград явно влиза и забелязаното от Вашингтон руско-сръбско сближаване, а и онзи дразнещ янките руско-сръбски хуманитарен Център за помощ при бедствия и аварии в Ниш. В този, последния, не отвчера някои вещи анализатори прозряха възможност за "зорко око" на Москва към региона и най-голямата американската база на Западните Балкани "Бондстийл" в Косово, а други се съсредоточиха изцяло към хуманитарната функция на обекта с около десетина служители, половината от които руски.
Но да оставим базите и обектите в традиционно привлекателния ни регион. Но не защото те са безинтересни и маловажни за геостратегическите цели на суперсилите. Напротив, точно на Балканите преминава една от много важните линии на стратегическо противопоставяне. И именно сега големите играчи в световния политически театър търсят разширяване на своето влияние, утвърждаване и завземане на нови позиции. Така че съвсем нормално е поотдалечаването на определена държава от нечия орбита да се възприема болезнено и търсят всякакви начини за запазването й като евентуален съюзник при евентуален регионален и по-широк конфликт.
В случая със Сърбия и визитата на Хойт Брайън Йи очевидно имаме подобни опасения от американска страна. Но нека припомним. Белград е пословичен и със стари федерални традиции във воденето на политика на неутралитет. При съвременния прочит на този вариант обаче страната на запад от нас се сблъсква с няколко сериозни дилеми. Твърде впечатляваща част от сръбското население днес е убедено, че трагичният разпад на Югославия не е резултат единствено от междурепубликанските и междуетнически противоречия и изчерпването на модела на своеобразния социализъм в многонационалната република. А поради целенасочените действия на влиятелните западни сили за раздробяването и по-лесното управление на важната балканска територия. В този народомисловен процес Щатите заемат основно място поради твърдото разбиране край Дунав и Сава, че именно те са тези, които имат най-силно влияние в света. Вярно или не, но започналото разочарование от боготворените САЩ по време на югофедерацията, в процеса на нейния разпад, войните и особено в последвалата Косовска криза през 1999 г., загубиха доста от своя ореол. Много трудно е да убедиш днес крилите се в скривалищата на Белград и други градове сърби от бомбите на НАТО, че разрухата, жертвите и страданията са си стрували тържеството на демокрацията. Че образуваната със силата на оръжията държава Косово е трябвало именно по този начин да завоюва независимостта си, че много от сръбските лидери бяха изправени пред трибунала в Хага със сериозни обвинения, а към другите от противоположната страна международното правораздаване бе снизходително. С една дума - Сърбия счита себе си за унизена, за несправедливо обвинявана и дискредитирана, независимо от усилията си след авторитарния режим на Милошевич да се впише в новата европейска конфигурация. В облика си на Евросъюз обаче тази добре замислена структура се оказа доста сложна за управление и често обезсърчаваща за Сърбия. Особено последните сериозни сътресения в европейската общност наведоха логично страните кандидатки от Западните Балкани към виждането за загасваща перспектива за еврочленство. А това от своя страна събуди известни стремежи към търсене на нови закрилници, или поне на желание за балансиране с цел по-голяма стратегическа и икономическа сигурност. Да не говорим за преданите на православието и славянството сърби, на тяхната прословута отдаденост на отечеството, но и благодарност и признателност към бивши и сегашни съюзници и приятели.
Така че САЩ, изглежда, трябва да проявят по-голяма чуваемост за сериозните терзания на Сърбия. И да не поставят еврочленството като разменна монета за нейната ориентация. Защото и самият ЕС е изпаднал в тежък ступор и поне за тези извън него и НАТО засега не излъчва сигурност. Така че в Белград очевидно търсят своето по-стабилно място в региона чрез отваряне на ветрилото на своите икономически и други връзки, което не означава, че на всяка цена се стремят да се наместят на нечий стол. Поначало сърбите са уморени от конфликти, нескончаеми проблеми и спешно се нуждаят от напредък и мир. Дали ще ги осъществят в размирното ни време на толкова много тревоги и терзания?