Дума 15. Септември 2017 , брой: 181 Иван БАКАЛОВ
Беше някъде през 1987 г. Стефан Продев един ден донесе стара магнетофонна ролка и ме помоли - "Можеш ли да ми я презапишеш на касета?". Бях младо журналистче в сп. "София", минавах за по-запознат с техниката.
Той отскоро беше главен редактор на вестник "Култура", но още беше и главен редактор на списанието. Работата в него вечер преминаваше в незабравими сбирки на чашка, често в присъствието на една елитна редколегия, избрана лично от Продев - Светлин Русев (когото изключиха и изхвърлиха от всякакви постове заради Русенския комитет), проф. Гочо Гочев (един от изключените и низвергнатите заради отказа да подпише прословутото писмо на писателите за Солженицин), карикатуриста Борис Димовски (уволняван заради съавторството на "Люти чушки"), Атанас Свиленов (и той не беше любим на властта), археоложката от БАН Магдалина Станчева, философът Бернард Мунтян. Понякога гостуваше и Радой Ралин. Веднъж съм запомнил как на поредна редакционна вечеринка присъства академик Петър Динеков и академично пиеше вода.
Продев поиска да му прехвърля един запис от Виетнам. Бил е там кореспондент на БТА по време на войната. И с характерното за един истински журналист чувство за памет си записал нещо забележително. Когато американските бомбардировачи наближат, в Ханой обявяват тревога. Всички се крият в мазета и бомбоубежища. Като отмине тревогата, дават край и пускат по високоговорителите химна на Виетнам. Един ден, като обявили тревога, Продев преди да тръгне към скривалището в мазето, оставил прозореца си отворен и пуснал на запис ролковия си магнетофон на масата... Веднъж го командировали за известно време в съседен Лаос, където попаднал в хотела, в който са настанени американските пилоти на бомбардировачите. И някой, като разбрал, че е българин, го запознал с един по-възрастен пилот, който е бомбардирал София през 1943-1944 г. Той разказал кога и как е пускал бомбите. Продев на свой ред пък разказал как е било там отдолу, в неговия квартал "Банишора". И как сега се крие пак от неговите бомби, но във Виетнам. И се почерпили... После казваше, че спомените от Виетнам не му давали да спи няколко години.
Сложна биография има Продев. Бил е винаги на мушката на властта. През 50-те години остава за пръв път без работа, изгонен за свободомислие в една професия, от която тогава се изисква обслужване на партийната линия. През 1957-1959 г. той, Васил Акьов и Радой Ралин правят "Литературни новини" - новият вестник е уж по-младежки, предназначен да дава повече информация, без много разкази и статии, с каквито по онова време изобилства "Литературен фронт". Но вестничето направо удря шамар на писателския съюз с новините от Западната култура и закачките си. Неговият председател по онова време Георги Караславов е бесен. "Литературни новини" е закрит. Понеже закриването на вестник е прецедент, Тодор Живков вика на среща Продев за лицемерен успокоителен разговор - избрал да говори с уж най-невинния по онова време от тримата. И след кратък разговор Продев не се сдържал: "На тръгване му казах - "Другарю Живков, в историята остават спрените вестници".
Странни обрати на времето...
По онова време Продев беше от най-ярките противници на режима. Дисидентски настроените интелектуалци го приемаха за свой изразител и надежда. Властта го уволни и изхвърли от вестниците година и нещо, преди да падне Живков. Невероятно е, че този човек се сдоби с ореол като ярко ангажиран червен журналист. Негови колеги шефове, които идеално се нагаждаха по време на комунизма, на някои от които им извадиха и досиета от Държавна сигурност, направиха частни вестници и се държат важно като независими журналисти. Продев прие да стане главен редактор на "Работническо дело" на един партиен конгрес през януари 1990 г., който искаше промяна на партията и вестника й. И си понесе кръста.
Промяната в БСП настъпи, но не такава, каквато я очакваха. В партията останаха и романтично привързани към младежките си идеали хора като Продев, Валери Петров, Исак Паси и т.н., и заедно с тях бивши партийни величия и млади тарикати, които се криеха зад техния гръб и използваха положението да се домогнат до властта. "Червените бабички или червените мобифони?", както се изрази самият Продев.
Името му се превърна в емблема, марка или знак на нещо партийно, свързано с БСП. А той беше нещо съвсем различно. Интелектуалец, към когото изпитваха респект. Търсеха признанието му, дружбата му, мнозина го боготворяха. Автор на поразителни есета и статии, с една несравнима елегантност на думата, с една сдържана емоция и същевременно пламенно защитаващ своите позиции. Няма кой да му изследва творчеството, да види периоди в него, да го обясни. Написал е близо 30 книги. Журналистите и публицистите така си отминават, и те като актьорите живеят само в своето време. Да, написаното остава, но само някакви по-трайни теми. Като есето му за Левски, например. Трудно може да се намери нещо по-вълнуващо, писано за Левски от наши съвременници, от неговия текст.
Един ден, като се видяхме, сподели, че е чел досието си. Дебело досие. Пълно с доноси, в които били задраскани множество имена, виждали се само псевдоними на агенти. Беше много разочарован да научи, че близки хора около него са писали за всяка негова крачка. На някои неща бяхме свидетели и двамата, доколкото съдбата ни събра в една редакция - той ме назначи на първата ми работа - в сп. "София". Много добре беше разбрал от доносите кой кой е.
Може би една от причините след 1989 г. да застане на страната на БСП (в заформящата се опозиция са обсъждали вариант да бъде главен редактор на в. "Демокрация") беше не само верността му към младежките му идеали. Той беше поразен да види, че вчерашни слуги на властта и агенти на ДС, изведнъж са станали големи антикомунисти или се правят на независими.
Някак неусетно той принесе целия си авторитет в олтара на БСП и в. "Дума". Не, той не беше комунист. Беше враг на всякакъв авторитаризъм. Опияняваше се от свободата. Дори беше малко анархист. Беше сложил за кратко във в. "Култура" един девиз от Бакунин "Свободата на печата е майка на всички свободи", без да посочи на кого е.
В началото на 1990 г. започна мощна вълна антикомунизъм, авторитетни хора, интелектуалци си късаха партийните книжки по митингите и в студията на телевизията. В БСП се притаиха и потънаха вдън земя. Тогава други като него, останали верни на БСП, казваха - партията изчезна, останаха вестник "Дума" и Продев. Вестникът замени изцяло разпадащата се, люспеща се, преименувана БКП.
И така той стана мишена. Много мръсотия имаше в тези първи нови вестници в началото на 90-те. Страшно време, на разюздани вестникарски войни. На широкия гръб на Продев приписваха всеки коментар или по-остро заглавие в "Дума". А много от тях бяха написани от някои, които по-късно криеха, че са работили в този вестник.
Работил съм с какви ли не шефове. Никой не може да се хване и на малкото пръстче на Продев. Продев създаваше невероятна атмосфера на работа. Той "подкупваше" хората да работят заедно, никога не насили някого да напише нещо, което не иска. Някак свенливо предлагаше на един или друг тема за материал.
Почти всички шефове във вестниците през 90-те и досега са работили малко или повече в "Дума"... Само Продев остана до последно, като самотно дърво.
Спомням си как в България за пръв път дойде Петър Увалиев, една от най-високите фигури сред нашата интелигенция въобще, независимо, че е живял откъснат от страната с години. Дойде на крака при Продев в редакцията на "Дума", на лична среща. Тогава Стефан ме покани да ги снимам. Двамата се гледаха с някаква обич, като стари приятели, които не са се виждали години наред. А се виждаха за пръв път.
Носеше си кръста докрай. Ракът го погуби бавно. Умря, без да опетни името си и пред партийния дом се изви опашка за поклонение от няколко хиляди души. Това не бяха онези хора от погребението на Живков или на Иван Славков. Качеството им беше друго. В опашката видях дори хора от противниците на БСП.
Два-три месеца преди да почине, му бях купил една кутия хубав тютюн за лула от Лондон, така и остана в мен, без да мога да му го подаря. Изсипах го в един голям пепелник на балкона и го запалих - негов си беше.
(Пълният текст на автора е в сайта на ДУМА).

 

Аз не съм комунист,нито съм социалист.Аз съм просто ремсист...Така казваше за себе си Стефан Продев,основателят и първият главен редактор на в."Дума",който на 15 септември щеше да навърши 90 години...И той ще ги навърши.Защото споменът за него е жив.За него не може да се говори в минало време,но българските социалисти имат нужда от подобни спомени.
Стефан Продев беше не само журналист и писател,публицист и гражданин,той беше и остава пример за поведение и подражание и особено заради онова,което направи за БСП с "Дума" в ония години.
Имах щастието лично да познавам Продев.Заедно сме пили дори чудесния осмарски пелин в комплекса "Орбита" по време на няколко поредни празнични срещи на идеологическия и културен актив на столицата,когато Стефан беше и главен редактор на сп."София",а аз работех в Софийския съвет за култура.
Като главен редактор на в."Народна култура" той предизвика остра дискусия за грубиянството в културата,за самозабравилите се по онова време идеологически и културни началници,за превърналите се в чисти и формални администратори в културното и просветното поприще.Той не прощаваше никому,не се примиряваше с недъзите на строителите на социализма,а сетне и с реставраторите на капитализма.А сетне,когато бе главен редактор на "Дума",му се възхищавах.Беше празнично удоволствие човек да се движиш заедно с него в Борисовата градина по време на деня на "Дума" и левия печат,на историческата поляна под връх Бузлуджа.От него освен приятния дим от неизменната му лула,лъхаше добрина,доверие,мъдрост,уважение,достолепност.Няма да скрия,мечтаех да работя с него в "неговия "вестник.Но той приятелски,леко небрежно,отхвърляше личната ми молба с думите,че ако искам да работя за "Дума",да пиша думите си спокойно и без да съм в щата.Тогава бях си отпечатал и визитка: "Лозан Такев,безработен".И като такъв оттогава редовно присъствам на страниците на Продевия вестник. Оставам си редовен сътрудник и дописник на левия вестник.Както ми поръча някога Стефан.