Защо този път да не се доверим на достойнството? За президент ни трябва личност, която ще отстоява всеотдайно българските интереси
Дума 25. Май 2016 , брой: 115
Джуни Александрова
Беше 18 февруари 1993 година. С голям концерт в Народния театър "Иван Вазов" се отбелязваха 120 години от обесването на Васил Левски. На генералната репетиция решихме с режисьора Александър Морфов аз сама да преценя какво да съкратя от поемата "Левски" на Иван Вазов, което често се прави, за да бъде по-стегната художествената програма и да се вмести в предвиденото време. Не трябваше да се нарушава идейно-съдържателно и емоционално внушението на творбата. Лиших изпълнението си от следния текст: "Говореше често за бунт, за борба/ кат за една ближна обща веселба...", но запазих в същия смисъл редовете: "...говореше тайно за ближний преврат,/ за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът/ и че време веч е да въстане робът;/ че щастлив е оня, който вдигне пръв/ народното знаме и пролее кръв..." и т.н.
 След два дни във в. "Дума" (20.02.1993 г.) се появи редакционна бележка със заглавие "Публиката вика: имената!", в която се търсеше коя "нечестива ръка с одобрението на нечия нечестива съвест си е позволила да цензурира великото творение." Заболя ме.
 На всичко отгоре самочувствието ми за самото изпълнение беше високо, а и толкова спонтанно ме аплодираха! Написах опровержение. Не беше поместено във вестника, а излезе като бележка коментар със заглавие "Джуни Александрова е съкратила Вазовата поема Левски." (23.02.1993 г.) Бях и умъчнена, и раздразнена, и... бясна.
 По онова време в. "Дума" беше левият вестник, свързан с Българската социалистическа партия. Една сутрин по телефона най-неочаквано ме потърси Георги Първанов, тогава заместник-председател на БСП. След като се представи, извини се за неприятностите, които имам, и ме увери, че Партията няма нищо общо с тези престрелки. Един жест, но той беше допълнителен щрих към моите симпатии към личността Първанов.
 В следващите години той продължи да се изкачва по великолепната стълба на Смирненски. Изрече: "Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!" Вярвах му, макар че с времето дочувах някои вестникарски клюки. Не! Това не може да бъде! Все още звучеше неговата закана: "О, вие там горе, вие..." И продължавах да вярвам. Изнизаха се десет години. Доволна бях, че имахме относително успешен държавник. Такъв изглеждаше в моите очи.
  "Аз ще седя на последния ред." Възлова реплика на Президента!
 Да, ама не, както казваше често един журналист.
 И ето, че Търпението започна да му изневерява. Амбициите му надделяха над разума. Вместо да остане сред "братята си по рождение" и отново да го посочат като пръв сред тях, той реши да ги предаде. Не си даваше сметка за поредното разочарование, което те трябваше да преживеят, за накърненото им достойнство, за злорадството у някои... Ей така, с лека ръка загърби ОТГОВОРНОСТ, ВЯРНОСТ, БЛАГОДАРНОСТ, дори собствения си авторитет. Във въздуха жужукат нови сметки, планове, влизане, излизане в парламент, в Министерския съвет и т.н. Не зная колко ще са хората, чието доверие занапред може да спечели.
 Защо пиша тези редове?!
 Предстоят ни президентски избори. Познаваме всички настоящия президент. Да му прости Господ всички недомислени постъпки, съзнати и неосъзнати забежки в ущърб на България, на хората; лакейство, което ни унижава. Е, това е и въпрос на възможности.
 Защо този път не се доверим на надпартийна личност, еманципирала се от партии, образована, с опит, живяла достойно, недопуснала зависимости, показала стремеж към обективност?
 Личност, която ще отстоява българските интереси.
 Личност, чието сърце и разум всеотдайно да служат на Родината ни, на всички нас. Да продължим историята на Вазовата "Една българка".
 Приятели, мислете!
 За мен тази личност е МАРГАРИТА ПОПОВА.