Вирусът
Светлана Михова
Дума 23. Февруари 2016 , брой: 44
Британците инжектираха вируса на разпада в организма на Евросъюза и се усамотиха на острова да умуват до лятото дали окончателно да не скъсат с континенталната бюрокрация. По времето на 40-часов маратон в заседания, на които лидерите на останалите 27 страни членки на ЕС увещаваха британския премиер да не напуска семейството на "обединена" Европа, той докрай умело ги шантажираше.
 Унизителните преговори създаваха впечатлението, че Дейвид Камерън получава садистично удоволствие от очевидния факт, че евроинтеграторите са притиснати в ъгъла и няма накъде да мърдат, без да приемат условията му. Когато официално бе обявено, че "единството" на ЕС е спасено с цената на "особен статут" за Великобритания, всички си даваха сметка, че с въпросното единство е свършено и че тази среща ще влезе в историята на Европа като начало на провала на големия проект. Разпадът започва с подкопаване на институционалните основи на съюза, а "особеният статут" на кралството е багерът, който ги срива. Фасадата ще падне последна. Дотогава слаби и умствено ялови европейски лидери заедно с армия от високоплатени еврочиновници ще се суетят около нея и с неистови усилия ще се опитват да спасят все по-аморфната конструкция от окончателно рухване.
 Да си дадем сметка за още един задкулисен, но силен фактор - интересите на САЩ. В навечерието на брюкселския маратон от Вашингтон ясно и много категорично заявиха, че не желаят Великобритания да напуска ЕС. Друг е въпросът за "особеностите" на нейното членство и привилегии, които иска за себе си. Посланието бе повече от цинично. То откровено изричаше крайната цел: ЕС трябва да пребъде като удобен универсален механизъм за въздействие и натиск на САЩ върху цяла Европа, същевременно той трябва да се поддава лесно на отвъдокеанското управление и затова трябва да бъде максимално опростен. За силен и единен Евросъюз и дума не става. Иначе може да се разширява колкото си иска. Да вкарва в схемата на манипулиране и подчинение колкото се може повече страни, отказали се и от суверенитет, и от национални интереси. Онези, които имат право на собствен суверенитет и интереси, са единици и те заемат горните етажи в брюкселската канцелария, която управлява уж равноправни членове.
 Не случайно първият президент на Петата република генерал Шарл де Гол предупреждаваше, че Великобритания ще бъде американски "троянски кон" на САЩ в Европа. Затова и не допускаше нейното членство в съюза. На два пъти - през 1963 г. и 1967 г., отказа присъединяването й към тогавашната Европейска икономическа общност и кралството се вмъкна в нея едва през 1973 г. след оттеглянето и смъртта на генерала през 1970 г. Днес шантажът на Лондон само доказва безпогрешния политически усет на големия френски политик. И Камерън успешно изигра ролята си. Оттук нататък дори не е толкова интересно какъв ще бъде резултатът от референдума на 23 юни, когато англичаните ще трябва да решат дали страната им да остане в ЕС. В момента общественото мнение е разделено почти на две равни половини. Важното е, че основите са разклатени.
 Днешните френски политици не са дори бледа сянка на своя предшественик. Те са негова противоположност - смешни и жалки. Тези дни депутатът Ален Туре реши да упрекне британския премиер, като го сравни с Маргарет Тачър. Клетият дори не си дава сметка, че това е комплимент - както за самия Камерън, така и за цялата британска политическа класа, която за разлика от Франция и всички останали окаяни европейски лидери неотстъпно следва своята целенасочена, безкомпромисна външнополитическа традиция в защита на националните си интереси. Френският президент Франсоа Оланд и премиерът Мануел Валс в отговор на исканията на Лондон заплакаха в един глас: това ще бъде шок за Европа, ще предшества нейния край. Като истински французи най-много ги разтревожи, че привилегиите, които Англия иска, "ще се отразят зле на имиджа на ЕС". Развалянето на физиономията, на фасадата, на формата за тях е по-страшно, отколкото съдържанието. Така се оказа и за всички останали. Дърпаха се, дърпаха се и накрая клекнаха пред Лондон, удряйки първата копка под темелите на обединена Европа.
 "Великобритания никога няма да бъде част от европейската супердържава", обяви тържествуващ Камерън и добави: "Аз не обичам Брюксел, не харесвам ЕС. Аз обичам Великобритания". Председателят на Европейския съвет Доналд Туск - поради липса на находчивост, отвърна: "Аз обичам Лондон, обичам Брюксел". Наложи се да измънка и няколко неадекватни за случая бодрящи фрази, че единството на Европа пак е победило. Много по-съответстващи на скръбния момент бяха думите на италианския премиер Матео Ренци. Той сравни ЕС с оркестър, който свири на потъващия "Титаник". Точен е и френският в. "Фигаро": "Сделката между ЕС и Великобритания е предсмъртна целувка. Никой вече няма да се подчинява на общите правила, щом те може да се пренебрегват с шантаж."

Много точен анализ на случилото и случващото се в т. нар. Запад и най-вече в ЕС. Липсва обаче поглед към близкото бъдеще. Или, по-точно, той е загатнат, като близък разпад на ЕС, но в рамките на вечния Запад, т. е. на капитализма като "край на Историята". Но тази действителност е привидна. Тя е плод на разсъдъка, на който са достъпни само сетивно възприеманите факти. Зад тази привидна действителност блести един нов СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ СЪЮЗ, а дали той ще бъде Европейски или Евразийски - историята ще реши. Същественото ще бъде, че "хорото ще поведат" Русия и Германия, реализирайки този път успешно мисията си, която не успяха да осъществят в началото на 20-те години на миналия век.