Проф. Антоний Тодоров:У нас се е загубило социалното чувство. Въпросът е дали което и да е правителство в близко бъдеще е в състояние да промени нещо
Светла Василева
Дума 15. Февруари 2016 , брой: 37
Антоний Тодоров е възпитаник на френската езикова гимназия в София, доктор на политическите науки, професор по политология в НБУ, гост-професор в Свободния брюкселски университет (Брюксел), в Бургундския университет (Дижон, Франция). Член на Асоциативния съвет на Университетската агенция на франкофонията, член на УС на Международния център за социални науки (CISH) на ЮНЕСКО, член на Научния съвет на Националната мрежа на Домовете за науките за човека, Франция и др.
 
"Всеки политик трябва да знае, че когато излезе в публична среда, тя ще бъде не просто критична, а все по-враждебна"
 
- Проф. Тодоров, има ли стабилност в страната, както твърдят и се хвалят управляващите?
 - В някакъв смисъл сме стабилни, защото нищо на помръдва, защото не се очертава достатъчно силна алтернатива на това управление. Не че то не може да бъде променено във всеки един момент, но винаги, когато се стигне до въпроса за промяна на правителство, възниква следващият - кое ще е следващото, каква конфигурация ще стои зад него, каква подкрепа ще събере. За съжаление ние сме стабилни. Остава хегемонията на ГЕРБ в момента, която няма кой да оспори. Въпросът според мен е друг - кой извлича полза от тази стабилност? В България всички се борят със статуквото. Статуквото е дума, която означава винаги нещо лошо, а промяната му - нещо добро. Не всяка промяна води към добро, в това вече сме се убедили многократно. Стабилността в момента устройва едно специфично политико-икономическо статукво на разпределение на властови и икономически ресурси. Кои са онези, които са недоволни от това статукво и какво правят те? Достатъчно организирани ли са, за да го помръднат? Дали това са сектори на гражданското общество или са оспорващи разпределението на ресурсите икономически групировки? Всеки отговор води към различна оценка. Би могло да се каже, да, международните партньори на страната биха били доволни тук да не се случват много промени, защото в целия този разбунен свят още една разбунена страна, примерно като Гърция, би било твърде много. Тази логика може да се припише към стратегията на онези, които са доволни от това, което е установено. Дали всяка стабилност обаче е изгодна на всички и в интерес на всички? Стабилност сама по себе си не е нещо, което е непременно добро.
- Стабилността не е ли индулгенция за несвършена друга работа?
 - Това е оправдателна стратегия, която казва - по-добре ли е това правителство да изкара мандата си или не. Всичко зависи от това каква алтернатива може да промени онова, което се случва.
- Напоследък обществото живее от скандал в скандал, не на всеки три дни - чудо, а за ден по три "чудеса"?
 - Това е една от проблематичните страни на тази стабилност. Гражданите като че ли се обезвериха, умориха се да реагират на всяко едно безобразие. Ако върнем лентата назад, то не беше Мишо Бирата, разговорът между две съдийки, есемесите и т.н., което показва пряка намеса на правителството в съдебната власт и зависимости на съдебната власт. Какво се случи с тефтерчето на Филип Златанов или пък с Красьо Черния? Толкова много неща се случиха, които би трябвало да изведат разгневени граждани на улицата, въоръжени със сопи и камъни. Но не се случи.
- Кое обездвижи хората? Те не са на улицата, от една страна, но от друга, имаме стряскащи прояви на жестокост и агресия от дребни наглед поводи.
 - Нещата са свързани според мен. Има натрупване на неудовлетвореност от живота, която се обръща в индивидуална агресия. Понеже не можете да се съберете с други граждани и да промените управлението, затова решавате да си го изкарате на първия срещнат, без значение кой е той.
Набързо последните години могат да бъдат разказани така. Едни протести, за които мнозина обявиха, че са организирани и платени едва ли не с чужди пари, свалиха първото правителство на Борисов. Имаше ли основания това правителство да си отиде няколко месеца преди края на мандата? Да, имаше много натрупани неща. Какво се случи? Предсрочни избори. Ново, създадено с доста труд правителство, което направи невероятно безобразие още в самото си начало при всичките очаквания да нормализира управлението. Назначи Пеевски за председател на ДАНС. Това взриви очакващото нормализация гражданство и този взрив продължи цяла година. Протестът беше накрая "яхнат". В крайна сметка се върна пак на бял кон Бойко Борисов. Как да не се обезверят гражданите? Мога да разбера онези от тях, които си казват - нищо не може да помръдне. Каквото можахме, свършихме. Това е.
- Тези дни имаше втори удар в същата посока. Пеевски беше почти "произведен" в национален герой.
 - По-гротескно нещо едва ли би могло да се случи. Хората не че са се примирили, те просто са се обезверили. Те не виждат лидери, които да ги поведат. На всеки лидер те вече гледат с подозрение.
- Вероятно и заради това, че сред тези, които са в публичното пространство, няма невинни.
 - Няма невинни. Нека кажем, че ангели небесни няма да паднат. Може би част от проблема е и в липсата на гражданска компетентност. Попадна ми една книга, която още чета, озаглавена "Кратък наръчник по интелектуална самозащита" на канадски автор. Той дава многобройни примери как медии, правителства, публични лица ни манипулират, дава съвети как да разпознаваме манипулацията и как да й се съпротивляваме. Няколко събития напоследък показаха колко лесно българското общество се манипулира. Цялата истерия около робството и съжителството не накара гражданите да влязат в сайта на образователното министерство и да видят за какво става дума. Същото се разигра с номинирането на Ирина Бокова. Такова нещо се разрази в социалните мрежи, че си казах - чакай да видя кого номинира правителството, понеже реакциите са такива, сякаш е предложен Лаврентий Берия. Но не, оказа се, че е Ирина Бокова. Казах си, чакай да видим, може годината да е друга. Но не, беше си 2016! Бях абсолютно смаян. Връщам се пак към гражданската компетентност. Това е пълен провал на гражданското образование в България.   
- Манипулациите в Лондон обаче не успяха, макар фиаското на премиера да беше неубедително оправдано със злонамерен сценарии.
 - Дори да допуснем, че са отишли на срещата хора с подготвени неудобни въпроси. Ама дайте да се разберем. Един политик, ако не е в състояние да говори с аудитория, която дори е враждебно настроена, да дава аргументи, да убеждава, че какъв политик е той? Трябва да се върнем във времената на празничните манифестации, това ли? Няма такова нещо. Край. Свърши. Всеки политик трябва да знае, че когато излезе в публична среда, тя ще бъде не просто критична, а все по-враждебна. В Лондон имаше една много активна публика, която не само задаваше въпроси, но и настояваше за отговори.
- В Лондон стана ясно, че премиерът Борисов няма отговори, че няма какво да предложи на младите хора, което да ги върне тук.
 - Страхувам се, че това е въпрос, на който нито един от политиците няма отговор в главата си. Това е също част от отчаянието. Който и да дойде на власт, не може да се справи или дори не може малко да помръдне нещата. Проблемът е по-дълбок, отколкото можем да си го представим. Вече дори въпросът не е дали това правителство може да бъде сменено. Въпросът е, дали което и да е правителство в близко бъдеще е в състояние да промени нещо. И ако хората съвсем се отчаят, какво може да бъде поведението им? Вдигат рамене и оставят нещата на самотек. Тогава който е по-чевръст, той ще се добере до властта и той ще командва. Т.е. стабилността ще продължи дълго време, при това с нови правителства. Аз мисля, че сме стигнали до ситуация, в която републиката е в опасност. Републиката като общото дело, общото достояние, общата рамка, в която живеем.
- Вие къде съзряхте общност тук?
 - Там е работата. Затова тя е в опасност. Няма я общността, която да поддържа тази обща рамка на едно демократично управление, в която има смисъл разделението - леви, десни, център и т.н. Ние стигнахме до момента, в който тези разделения са загубили смисъла си заради това, че тази обща рамка е поставена под въпрос. Говори се, че управлявала олигархията. Друг е въпросът, че навсякъде по някакъв начин има някаква олигархия, която управлява. Въпросът е, че при нас е прекрачен прагът на това управлението да се задържа в приемливите за по-голямата общност граници.
- Като казахте общност, тези дни в Гърция имаше национална стачка. Тук такава не е имало.
- У нас се е загубило социалното чувство. Склонността да бъдеш социално солидарен с тези, които страдат като теб. Това е и основният проблем на левицата в България. Тя затова е в криза, затова изтъня нейната социална подкрепа, защото не успя да развие тази социална солидарност.
- Да, но тук 25 г. ни се внушава, че успехът е възможен само като индивидуално постижение. Той се измерва в пари и позиции.
- Това е дългото наследство на неолибералната идеология. Критиците му днес са и фигури от най-висок ранг в световната икономика, но тяхното мнение не достига дотук и това е в изгода тъкмо на стабилността, за която си говорихме в началото. Аз съм далеч от мисълта, че което и да е правителство ще може да направи нещо чудотворно. Въпросът е дали може нещо да се помръдне в някаква посока. Например политиката на доходите е икономическа политика и трябва да започне от държавния сектор. Вече почти няма европейски лидер, който да защитава политиката на строги икономии. Ясно е, че тя сдържа икономиката, спира развитието и пречи на растежа. В САЩ заговориха за New deal (нов курс) и връщане към принципите едва ли не на Рузвелт от 30-те години на ХХ век. Тук сякаш няма никакъв отглас от тези дебати. Ние все още говорим за икономии, от една страна. От друга, се гласува нов голям заем от 16 млрд., за който имаше някакви обяснения, но нямаше аргументи, които да убедят, че се прави в интерес на всички нас.
- Неравенствата и бедността са табуирани теми.
 - Да, но кой говори за тях? Когато хората ги чуят от БСП и нейните лидери, те питат: не беше ли БСП, която въведе плоския данък? Какво направихте, когато дойде на власт кабинетът "Орешарски"? Нещо в социалната сфера или назначението на Пеевски? Там е работата, че няма кой знае какви отговори. Ако ще се повтаря само, че БСП е единствената социална партия, това е сектантска работа. Динамиката трябва да се търси в една далеч по-широка левица, която не гледа на другите леви като на врагове, въпреки че са различни и въпреки че е имало конфликти. Ако левицата в световен мащаб имаше решение, можехме да го препишем, ама няма. Въпрос на търсене и трябва да се търси в множество посоки. Няма левица без доброволчество например. Как е възможно левицата в България да не заеме такива терени като цялото природозащитно движение, зелените.
 - Зелените са десни.
 - Ето това е въпросът: защо те се обявяват за десни. Защо да бъдеш вляво е екзотично в България? Защо младите се въздържат? Кои са тези, към които левицата трябва се обръща? Те са тези, които по-скоро губят и не са само на индивидуално равнище - наети работници, но и малките семейни фирми, средният бизнес. Това е социалният терен на една широка левица. 
- Откъде ще дойде обновлението в БСП?
 - Трябва да се разговаря, да се кажат някои истини и в крайна сметка БСП да се откаже публично от някои неща, за които носи отговорност. Първото, ми се струва, е в сферата на данъчната политика. БСП може да обясни, че плоският данък може да се приложи само временно, но че това е дълбоко несправедлив данък. Дори Тачър през 80-те години на ХХ век не си позволи да въведе плосък данък. Може да се предложи някакъв смесен данък, където на стъпки от по 10% да се облагат доходите, но в една прогресивна скала. Второто е отношението към Русия. БСП често бърка русофилството с подкрепата едва ли не на всяка цена на политиката на президента Путин. Той по никакъв начин не олицетворява каквото и да било от ценностите на левицата. И дори когато левицата остро критикува външната политика на САЩ, това не означава да оправдава всяко действие на Путин. Трето нещо е отношението към националните интереси и ценности. Левицата никога не е била националистическа, обратно, основите й са интернационалистически. БСП трябва да обяснява, че патриотизмът не е в митологизацията на историята, а в това да си представяш, че родината ти има бъдеще, едно общо, колективно бъдеще, което да не е заложник на историческите конфликти и предразсъдъци. Бъдеще, за което си заслужава да се бориш.