Равносметката. Историята доказва, че СССР винаги е бил обект на силен външен, вражески натиск от първия момент на своята поява до самото му унищожение
Славчо Кънчев
Дума 1. Декември 2015 , брой: 277
"Доброто извинение може да служи дълго, но то няма да служи завинаги."
 Английска поговорка
 
Несъмнено още от самото създаване на Съветска Русия през 1917 г. ерозирането на нейната държавност се превърна в идея фикс за управляващия елит на Съединените щати, както и на други развити капиталистически държави. Идея фикс, но с напълно обективен генезис. Евентуалното успешно съществуване на една обществено-политическа формация, различна от капиталистическата, беше преценено като

жизнено опасно за нея

Ето защо съгласно одобрените от тогавашния американски президент Томас Удроу Уилсън секретни "Коментари" към неговите "14 пункта" относно предлаганите условия за сключване на мир, е била поставена цел образуваната единна държава Съветска Русия да бъде разчленена. Например целият Кавказ бил разглеждан като "част от проблема на Турската империя". Било също така предложено на една от държавите-победителки в Първата световна война да бъде предоставен мандат за управление на Средна Азия, на основата на протекторат.
 Паниката сред капиталистическата класа от появата на Съветска Русия е огромна. Известната деятелка на международното работническо движение Роза Люксембург още през 1918 г. заключава: "В класата на богатите във всички държави руската революция събуди такъв парещ, конвулсивен страх, такава ненавист към страшния призрак на пролетарската диктатура, които могат да бъдат сравнени само с чувството на парижката буржоазия по време на юнското клане (кървавия терор против парижките работници през юни 1848 г. - бел. а.) и разгрома на Комуната". Страхът и ненавистта към победоносния руски пролетариат отчетливо се проявяват и в отнасящото се към същата година изказване на лидера на британските консерватори Уинстън Чърчил: "Хармонията между болшевизма и съвременната цивилизация е невъзможно. Затова новороденото трябва да бъде удушено още в люлката".
 На 9 март 1918 г. в Мурманск е извършен десант от първия въоръжен английски отряд. На 1 август същата година флотът на интервентите от Антантата се появява при Архангелск. Както пише американският консул в града до посланика на Съединените щати в Русия Дейвид Роумънд Френсиз: " ... Целта е не просто окупация на Архангелск, а движение във вътрешните части на Русия ...". После въоръжената интервенция се разпростира също и в Задкавказието и Средна Азия.
 Но с разгрома на агресорите срещу Съветска Русия и евакуацията през април 1920 г. на американските и другите чуждестранни войски от Сибир и Далечния изток подривната операция - в една или друга форма - срещу първата в света държава, поела по некапиталистически път на развитие, не престават. Всъщност съюзниците от Антантата организират на три пъти агресии срещу Съветска Русия. Отделно са враждебните действия на Япония.
 Преживял период на сравнително затишие по време на Втората световна война поради форсмажорната необходимост от създаването на обща със СССР антихитлеристка коалиция, скоро след капитулациите на Италия, Германия и Япония, курсът на конфронтация спрямо т. нар. социалистически лагер достига нови, по-високи нива на интензивност в периода на Студената война.
 Историята доказва, че СССР винаги е бил обект на силен външен, вражески натиск от първия момент на своята поява до самото му унищожение. По време и на двата мандата на Роналд Рейгън като американски президент този деструктивен спрямо СССР натиск беше силно активизиран. В книгата си "Победата - тайната стратегия на администрацията на Рейгън за ускоряване на процеса за разрушаване на Съветския съюз" (1994 г.) Питър Швайцер подробно описва предприетите

активни мероприятия

Ето някои от тях:
 1. Широка подкрепа на антисоциалистическото движение "Солидарност" в Полша.
 2. Активна поддръжка на контрареволюционните въоръжени сили в Афганистан.
 3. Опит за източване на валутния и златния резерв на СССР чрез изкуствено спекулативно намаляване под диктат на цените на нефта на международния пазар. При редуцирани постъпления от валута при намалени цени на нефта и природния газ на международния пазар, за да посрещне плащанията си за необходимите му вносни стоки СССР ще бъде принуден да посегне на своите резерви от валута и злато.
 4. Ограничаване чрез всестранен натиск на достъпа на съветските предприятия до западните технологии.
 5. Организиране и осъществяване на чисто диверсионни сделки - пример: ударът по някои от съветските предприятия чрез продажба на дефектни компютри и чипове, ненадеждно оборудване и други фалшификати.
 6. Въвличане на СССР в нова "спирала" на надпреварата във въоръжаването с цел допълнително изтощаване на икономиката на страната и създаване на напрежение сред населението от последвалите в резултат на това дефицити.
 Например за реализиране на активната антисъветската политика на САЩ през декември 1981 г. е установено ембарго върху продажбите на оборудване за газовата и петролната промишленост на СССР. Чрез тази мярка САЩ преследваха - и още продължават активните си действия в тази насока - и една своя дългосрочна стратегическа цел, свързана с "перспективното" откъсване на западноевропейските държави от намиращите се най-близо до тях в географско отношение газови и петролни находища, разположени на територията на тогавашния Съветски съюз. През юни 1982 г. въпросните санкции бяха допълнително разширени и вече обхващаха всички филиали на корпорациите на САЩ в чужбина, както и всички фирми по света, ползващи лицензи на същите корпорации.
 Макар и да е активен и всеобхватен,

външнополитическият натиск

срещу СССР през осемдесетте години вече носи у себе си и голяма доза инерциалност. Това обстоятелство е породено от факта, че когато Роналд Рейгън влиза през януари 1981 г. в Белия дом като президент, СССР има вече 64-годишна история на своето съществуване. И не е имало и миг след окончателното разгромяване на контрареволюцията на 25 октомври 1922 г., когато самото съществуване на социалистическата обществено-политическа система да е било поставено под въпрос. Ето защо кризисните процеси в Съветския съюз, започнали с провъзгласяването от Михаил Горбачов на т. нар. перестройка и довели до разпадането на федеративната държава, обявено формално на 31 декември 1991 г., бяха истинска изненада дори за експертите в Централното разузнавателно управление на САЩ.
 Коя е причината всички до един без изключение западни "съветолози" и "кремлинолози" да не са могли да предвидят дори хипотетичната вероятност за тази трансформация на обществено-политическата система, също и на "Най-голямата трагедия на ХХ век", както един от последните министър-председатели на Съветския съюз Николай Рижков квалифицира разпадането на федеративното устройство на държавата.
 Съществуват многобройни виждания за причините и факторите, довели до този исторически катаклизъм. В своя труд "Необяснимият крах - Съветският съюз, натискът на пазара и на конкуренцията" Фред Холидей заключава: "Необходимо е обяснение как една толкова мощна международна система и общност от държави можа да рухне без наличие на общоприети външни форми на пряка заплаха.
 Тя не беше разорена във война, нито пък беше изправена пред някакви съдбоносни политически предизвикателства отдолу - с изключение може би на развоя на събитията в Полша, но тя оставаше частен и в общи линии изолиран случай...
 Независимо от многото проблеми от икономически и социален характер, тази система не беше показала с нищо, че е неспособна да задоволява основните интереси и потребности на гражданите си. Поради това тя фактически нито рухна, нито се разпадна в общоприетия смисъл на тези понятия.
 Тогава какво се случи в действителност?
 Трагичното развитие на нещата беше по-скоро резултат от действията на ръководството на най-мощната страна в социалистическата общност - то чисто и просто реши да поведе държавата и системата като цяло по път, коренно различен от дотогавашния. Това не стана нито поради нежеланието на населението да бъде управлявано по предишния начин, нито пък вследствие на някаква явна невъзможност на управляващите "да продължават да управляват постарому" (както гласи и известното Лениново определение на революционна криза)".
 Логично на пръв план се появява

проблемът с поведението

на т. нар. управленски елити. Според социологически изключително точния израз на Израел Адам Шамир в много съдържателната му книга "Американо-израелският тероризъм. Кой заповядва какво да се говори по света", именно те - "елитите" - са онези, които в съдбоносни за страните си, а и за света моменти, "обикновено изоставят народите си и преди всичко бедните - на произвола на съдбата, като преди това задължително обират държавната хазна".
 Ето защо във всичките ми публикации, анализиращи т. нар. преход в България след 10 ноември 1989 г., думата "елит" съм изписвал или в кавички, или съм я допълвал с обяснението, че това е всъщност псевдоелит. Понеже терминът "елит" - без кавички, неотменно съдържа в себе си цял комплекс от личностни характеристики. Които се изявяват в изградената морално-ценностна система на този елит, легитимираща се чрез неговите действия при осъществяването на държавното управление, както и при останалите изяви на членовете на елита в обществено-политическия живот.
 "Елит", който позорно дезертира от тези свои задължения, воден от стремежите си към удовлетворяване на своите лични интереси, които "елитът" не само превръща в доминираща нагласа, но и заради които "елитът" запокитва в девета глуха интереса на останалите си сънародници, се нарича "олигархия". Каквато е понастоящем ситуацията в България.
 Каква е равносметката? Истинската демокрация е нереализуема без механизъм за непрекъснат във времето и всеобхватен контрол от страна на суверена върху индивидите, на които е делегирал властови пълномощия.
 

Още когато СССР излиза с първата си атомна бомба, в Пентагона настъпва паника. Обмисляли са да ударят Съюза с атомни бомби. Един съветник обаче в Пентагона казал следното: С куршум идея не се убива. Единственият начин да унищожиш идеята е, да деморализираш хората носители на тази идея. Започва се усилена пропаганда. Тя повлиява дори на управляващите. Те виждат, че техните колеги на запад са милионери и милиардери, а те са едни посредствени чиновници, сравнени с тях. Тази пропаганда проникваше и до самото население. Всъщност комунизмът беше победен от човешката алчност, която малко или много е присъща на почти всеки човек. Малко са тези като Mather Tereza които не я притежават. Принципите на комунизма всъщност бяха против човешката природа. Против най-лошото човешко качество - алчността. Може да се каже, че между комунистическите принципи и християнските, няма почти никаква разлика. Единствената разлика е в методите на тяхното постигане. Христос казва: Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си. Маркс казва: Ако не я дадеш, сами ще си я вземем. Единствената грешка на комунизма беше, че отрече изцяло учението на Христос, независимо дали Христос е съществувал или не.
Друго което искам да спомена е мнението ми за свободата и демокрацията. Привържениците на капитализма твърдят, че свобода и демокрация имаме само при капитализма. Комунистите пък признават че при комунизма имаме диктатура, но диктатура на пролетариата. Моето мнение е, че при капитализма нямаме никаква свобода. Имаме диктатура на капитала, докато при комунизма имаме диктатура на принципи. На хората е втълпено, че свободата е най-ценното нещо което човек може да притежава. Всъщност това е точно обратното. Справедливостта е най-ценното нещо за дадено общество. В джунглата имаме неограничена свобода, там силния изяжда слабия. В робовладелческия строй хората имат свободата да притежават роби. Така че, колкото повече свобода по - малко справедливост. Същото важи и за демокрацията.

Много си прав. Но кое би било справедливото общество? Как и кога да се създаде? Да намерим формулата

Тъй е

Справедливост може да се постигне и при капитализма, но свободата която развързва ръцете на алчността няма да го позволи. Преди 7-8 години слушах по радиото в Чикаго как един бизнесмен определил почти еднакви заплати за всички работещи в предприятието, включително и за себе си. Печалбата я раздавал на бедните. Когато го попитаха жена му и децата му не възразяват ли, той им отговори: Ако не са съгласни да си направят собствено предприятие. В света има толкова много бедни, че раздаването на парите от това предприятие едва ли би им помогнало. Вместо да ги раздава той би трябвало да разширява с тях бизнеса като създава работа на повече нуждаещи се. Но и това при капитализма не може да продължи неограничено, тъй като 300-те милиардери които управляват света няма да го разрешат. В света съществува една група от 300 милиардери които се събират всека година в различни части на света където се вземат важни икономически и политически решения, които се спускат на президентите от западния свят за изпълнение. За пръв път научих за тази група от американската преса през 1974 г.
Тогава те се събираха в някакъв град в Щатите. Единственото външно лице в тази група беше Кисинджер. Щом Кисинджер е бил външно лице, каква сила е имал всеки един от тази група. Естествено при съществуването на такива групи справедливост е невъзможна. Комунизмът който беше инсталиран от тези групи в Русия с цел чрез него да командват света, взе друга посока, поради което те го свалиха. В Чикаго имах един познат който по убеждения беше фашист. Бил на гости при един български доктор и започнал да говори против евреите, без да съзнава че един от присъстващите бил евреин. Той го попитал: Абе момче какво са ти направили евреите та така ги мразиш? Ами те докараха комунизма. Те го докараха те ще го свалят отговорил гостенинът.

Това означава, че всички сме обречени и няма решение. Тогава да си пасем щастливо... Не може да няма решение. Но ние не го знаем.
Благодаря за отговора, Slavko. Хубав ден

Смятам, че трябва да отчитаме промените . Така както не може да има вечно лято, така не може и да има вечно справедливо общество.
Комунизмът наложи в най- бедните страни всеобщо равенство и пролетарска диктатура, която се стремеше да повиши благосъстоянието на целия народ. Благосъстоянието се повиши и хората започнаха да желаят политика, която да защити новопридобитата им собственост, някаква социалистическа икономика с разни постановления за частно производство и градинка. Елитите още повече- те вече имаха контакти и по- големи възможности и възмечтаха някакъв дребнобуржоазен капитализъм. Отказът от социализъм направо ги ощастливи. Ето, дори сега, изповядваната от елитите лява идея е съответна на доходите им и е доста по- вдясно от лявата идея на бедните леви.
След промените икономиката стимулира разслоението и богатите стават още по- богати, а бедните нямат друг изход освен революция с мечтата за всеобщо равенство. С държавни заеми и продажба на държавни активи се поддържа убеждението на хората, че не са пролетарии и не е време за революции, а и познанието на хората за справедлив свят няма от къде да дойде, тъй че най- много да се появи ляв екстремизъм.
Та, справедливото зависи от ъгълът на гледане. Дали сме в криза или просперитет, дали се оценяваме като хора със собственост или не, дали познаваме справедливи общества на живо или поне на хартия.
Прочее и "лявата идея" в момента не заявява за цел окончателно справедливо общество, а само общество на справедлив старт и възможности.