Тъжно и обидно. Т.нар. Балканска конференция в БАН потвърди, че по отношение на Турция някои показват унизителна васалност
Дума 30. Ноември 2015 , брой: 276
Любен Петров*
 С изненада прочетох новината, че на двудневната конференция по балканистика в БАН, "платена изцяло от Истанбулския университет", ще бъде представена книгата на турския премиер проф. Ахмет Давутоглу "Стратегическа дълбочина" в български превод. Запознат съм с книгата още преди публикуването й на български език от издателство "Изток-Запад". Известна ми е следната история около тази публикация.
 През 2013 г. при официалното си посещение у нас на среща-вечеря с български интелектуалци-туркофили

авторът казва, че трудът му вече не е актуален
 
"надминат е от събитията" и не е нужно да се издава на български в тази му редакция, че сега подготвя ново издание, което ще предостави на българската публика. Но такова издание не е подготвено и до днес, след повече от две години. Директорът на издателство "Изток-Запад" г-н Любен Козарев на среща с турския посланик у нас настоятелно поставя въпроса за издаването му. Посланикът се свързва с премиера Давутоглу и получава съгласието му книгата да се публикува на български в досегашната турска редакция.
 Това не е изненада за мен. Защото в последните години настъпиха важни промени във вътрешната и външната политика на Турция, които подложиха на изпитание тази политика. Книгата е написана през 2001 г., претърпяла е досега повече от 100 издания в страната само на турски език, естествено е да претърпи нова редакция. Внимателният прочит на труда обаче показва, че авторовите изследвания на минали и настоящи събития не са конюнктурни, че неоосманизмът като идеология и политика остава непроменен в същността си, продължава да "работи" - обслужва управляващия елит. Значи причината за отказа на публикуването му на български е друга.
 Изненада ме съобщението, че при представянето й в БАН ще се говори не за политика, а за... литература. Добре известно е, че авторът не разглежда в книгата си литературни проблеми. А да не говориш за политика по повод на книга, в която от първата до последната страница се говори само за политика, е най-малкото несериозно. Това не е литературно произведение, а нова стратегия за външната политика на турската държава за реализиране на национално-държавни интереси, както ги разбират сегашните й ръководители. Тази политика е в действие вече повече от едно десетилетие и дълбоко ни засяга като народ и държава. В нея се преплитат съвпадения на взаимни интереси и противоречия, взаимноизгодно сътрудничество и съперничество, присъстват и нерешени и спорни въпроси, а и неизживяна враждебност. Всичко това предполага задълбочен разговор, творческа размяна на мнения и идеи, търсене на взаимноприемливи решения по спорни въпроси, предложения за по-нататъшно развитие на добросъседските отношения и т.н. На конференцията това не се случи.
 Резонен е въпросът: защо проф. Давутоглу премълчава действителните причини за отказа си да се публикува на български неговият труд? Защото в него са развити тези и проблеми в двустранните ни отношения, които представят в неблагоприятна светлина турската политика в миналото и сега към България. 
При всичкото ми уважение към проф. Давутоглу и неговия труд, държа да отбележа, че неоосманизмът като доктрина и политика е продукт на имперски манталитет на турски държавници от 70-те и 80-те години на ХХ в. Техните идеи импонират на имперския начин на мислене на Давутоглу, той ги осмисля теоретически и ги сглобява в стройна система. Имперският начин на мислене е именно в основата на онези базови идеи и политически практики на неоосманизма, които наистина са "задминати от събитията", но Давутоглу продължава да ги отстоява и развива. Това по мое убеждение е органическият дефект на неговата доктрина. Турция надцени своите сили и възможности за регионален, а да не говорим за глобален играч. Неуспехите и провалите показаха, че не всичко става така, както мисли и иска Турция. Ще илюстрирам тези свои твърдения с няколко примера от книгата. По-подробно това съм направил в своя критичен анализ "Неоосманизмът. Новата геополитическа доктрина на Република Турция".
 На първо място в доктрината си Давутоглу поставя отношенията на Турция с държавите, които днес се намират на териториите на някогашната Османска империя. В разпространението на влиянието на Турция върху тези държави според него е ключът за превръщането на Турция отново в регионална сила, във фактор със световно значение. Целта е Турция да ги направлява, води и контролира, когато и както това съответства на нейния интерес.

Средството е т.нар. мека сила,
 
понятие, което включва употреба на всякакви културни, икономически, дипломатически и други лостове за влияние.
 В този контекст е и трактовката на Давутоглу за мюсюлманските малцинства в България и другите балкански страни, като едно от средствата на меката сила. "Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската империя, са фундаментът на влияние на Турция на Балканите". Тази формулировка се повтаря като рефрен на много места в книгата по различни поводи. Какъв е тук турският интерес? Само носталгия? Или просто мюсюлманска солидарност? Какво се крие зад зова  за съхраняване на османското наследство?
 Според Давутоглу: "На Балканите с всяка разрушена джамия, с всяко западнало ислямско учреждение, с всеки заличен елемент на османската културна традиция се избива по един камък от основите на трансграничната активност на Турция в този регион. Турция вече е принудена да разработи алтернативни междинни политики, които да заместят изселническата политика, превърнала се на Балканите в символ на принципа за абсолютно изоставяне. Поддържането на жизнеността на османо-ислямската култура неизбежно заема централно място в тези междинни политики."
 И още: една от "първостепенните цели на балканската политика на Турция в краткосрочен и средносрочен аспект е създаването на международни правни основания за разтварянето на защитен чадър над етническите малцинства в региона. В рамките на тези правни основания Турция трябва непрекъснато да се стреми към получаване на гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите. Красноречив пример от най-новата история е Кипърската военна операция, която придоби легитимност с подобна юридическа рамка".
Ще съгрешим ли, ако допуснем, че зовът за съхраняване на османското наследство на Балканите е зов за съхраняване на турско присъствие в региона, каквото и да се разбира под това?
 В тези постановки на Давутоглу се съдържа и отговорът на въпроса: защо в продължение на повече от едно столетие не може да се намери взаимноприемливо решение на проблема за турско-мюсюлманските общности в България? Според българската страна честният отговор е: защото Турция не иска. А защо не иска? Ако се обърнем към формулировката на Давутоглу, отговорът е: защото

мюсюлманските малцинства са фундаментът на политиката
 
на Турция в балканските страни. Има и една друга формула от 30-те години на миналия век, по времето на Ататюрк, според която "проблемът с изселването на българските турци трябва винаги да стои и да не се решава окончателно." Тази формула е закодирана във вековната турска политика към България. И неоосманистите не посегнаха на този код със своята политика "нула проблеми със съседите."
 Турция, следователно, е заинтересувана от постоянно присъствие на една компактна маса от това население в България и се стреми да го увековечи. България, обратно, полага усилия да се освободи от него чрез договаряне с турската страна за изселване и чрез приобщаването му към българската народност. Нашите усилия и в двете направления са завършвали досега с неуспех.
 Защо? Имаше нещо сбъркано в тази политика. Грешката не беше само българска. Тя е и на турската страна, която пречеше с всички позволени и непозволени средства за реализацията и на приобщаването, и на изселването.
Това са само няколко примера за илюстрация на антибългарското в книгата "Стратегическа дълбочина". И въпреки това изказванията на конференцията бяха такава възхвала за автора, каквато той не е и сънувал. Та той не се съгласяваше да се преведе книгата му на български поради нелицеприятни негови постановки за турската политика към България, а получи благодарност за тях. И какво ли ще си помисли Давутоглу за българите, които той унижава в книгата си. Тъжно и обидно.
 Има една мисъл на Чехов, която подхожда за случая: "Всяко безобразие трябва има своето приличие."
 След изминатия мъчителен зигзаговиден път България днес е изправена пред въпроса: а сега накъде? Историческата даденост е, че сме обречени да живеем заедно. Има два начина на съвместно съжителство: единият е - България няма алтернатива, трябва да приобщи това население;  другият е статуквото, то е заредено с експлозивен материал - с национализъм, турски, протурски и български, с религиозен фанатизъм, вносен и вътрешен, напоследък и с военен ислям, с външна политическа намеса, от изток и от запад. Това не може да бъде алтернатива. Трето не е дадено.
  Ясно ми е, че приобщаването е трудна, сложна и дълготрайна задача, но то е наша, българска задача, ще я решаваме ние като суверенна държава. Не може и не трябва да позволяваме на други държави и международни организации да се изтъкват като представители и защитници на турското и ислямизираното население у нас и под такъв претекст да се намесват във вътрешните ни работи.
Въпросът е как да решаваме тази задача в условията на новата турска политика - неоосманизма, и на ненормалната конфронтационна обстановка в света и страната?
 Защото сега става въпрос за оцеляването на България. Погледнете какво се случва в последно време около нас: открита заплаха на "Ислямска държава" да нахлуе в Западните Балкани; кошмарът от преселническото цунами, което залива Европа; кървавата разправа на джихадистите в Париж; заканата на американски стратези при създаването на автономна кюрдска държава на турска територия да възмездят Турция с част от българска територия. Вгледайте се и в състоянието на българското общество - дълбоко разединение по всички въпроси, с турско-мюсюлмански анклави в Родопите и Североизточна България, със спорадични изригвания на недоволства сред циганското и българското население.
 
Кърджали заема специално място
 
в неоосманистката стратегия. Градът е наричан в средите на политическия елит в южната ни съседка "Калето на турците". На езика на ДПС е преведено като "Бастионът на Доган". Кърджали е превърнат в политическа лаборатория на неоосманистите. Няма виден съвременен турски политик, с изключение на премиера Давутоглу, който да не го е посещавал и да не отправя оттук послания към "сънародниците". Един от фаворитите на Ердоган, бившият председател на парламентарната комисия по външна политика в Меджлиса Ферад Сеид, публично заявява: "Владели сме Балканите и пак ще ги владеем."
 Не ви ли напомня днешната ситуация на Балканите ситуацията от края на ХІV в. - нахлуването на османлиите на Балканите: балканските държави - слаби, разединени, всяка срещу всяка, а насреща силен и самоуверен противник. Историческите аналогии не са доказателство, но навеждат на размисъл. Изправени сме пред риска да повторим същите грешки.
 Един от рисковете е, че балканските елити не оценяват заплахата, която носи в себе си новата турска политика - неоосманизмът. Той е като айсберг, с видима и невидима част. В невидимата са заложени капаните за сигурността, независимостта и суверенитета на балканските държави. Наивно би било да се мисли, че огласените намерения на днешната турска държава да разпростре влиянието си - политическо, икономическо, културно - върху всички балкански землища, в които е господствала Османската империя, или желанието да "реинтегрира Балканите" под свое знаме с обещанията за просперитет и благоденствие, са безкористни. Зад всичко това стои интересът, турският интерес. Торгут Йозал го назовава в прав текст "завладяване на територии не чрез война, а чрез икономика."
 Българският политически елит не е изключение. Сегашните ни отношения с Турция правят впечатление на много топли, но в тях има повече показност и по-малко практически резултати. В тях липсва враждебност, но проличава васалност. България няма самочувствието като държава в отношенията си с Турция. Това беше демонстрирано по един унизителен начин и на проведената т.нар. балканска конференция.
 
    *Авторът е доцент, бивш зам.-министър на външните работи и посланик до 1990 г.