В "хибридните войни" се разчита на марионетен елит. Последиците от кризите в Близкия изток могат да имат непредсказуемо негативни последици за нашата страна
Дума 20. Октомври 2015 , брой: 241
Христо Попов
Кризите в Украйна и Сирия наложиха в съвременния политически лексикон термина "хибридна война", вече банализиран от прекомерни и неуместни политически спекулации. Историци и политолози твърдят, че това не е нов феномен и аргументират становището си с аналози в световната история от времето на Наполеоновите войни, кризите в Близкия изток през 60-те години на миналото столетие и класическия пример студената война, продължила близо половин век. Краят на еднополюсния модел и американската глобална доминация също се посочват като причини, провокирали използването на хибридни тактики в съвременния свят.
Към тази утвърждаваща се военна стратегия не може да има пренебрежително отношение, заради подвеждащото понятие "хибрид", т.е. резултат от смесване на различни видове, поясняван с типичния пример с мулето. Семантиката на хибридната война е съвършено различна и се изразява в многообразието на използваните средства, с които трябва да бъде сразен военният или политическият противник. Тези средства варират в широкия диапазон от конвенционални, ядрени, биологични и химически оръжия; терористични акции, диверсии, саботажи, подривни операции, шпионаж, контрашпионаж, кибер атаки и не на последно място информационните войни. Големите държави използват целия този арсенал за постигане на стратегически или тактически цели, като по презумпция споменатите оръжия за масово поразяване са в ролята на възпиращи психологични бариери срещу ответни удари или действия.
Американски експерти откриват
редица сходства между САЩ и Русия
в начините и средствата за водене на хибридни войни. Във войната срещу "Ислямска държава" (ИД) основното различие са "подизпълнителите", които обикновено са от неправителствения сектор за специфични задачи. Британският външен министър Филип Хамънд определя намесата на Москва в Сирия като "класическа асиметрична война". Паралелно с военните действия на сирийска територия, руснаците провеждат широкомащабна пропагандна кампания, която представя тези действия в светлина, удобна за Кремъл, но нямащи нищо общо с реалността. Когато ги атакуват, те категорично отричат и отстояват тяхната позиция, твърди Хамънд. Руската упоритост не обезкуражава Вашингтон и Лондон, които продължават да твърдят, че намесата на Москва в сирийската криза ще се окаже в крайна сметка "сериозна грешка" и тази намеса само ще задълбочи кризата и ще увеличи бежанския поток.
Европейски анализатори и дори известни американски публицисти не споделят прогнозата за "неуспешния руски гамбит" в Сирия. Според европейски политолози, руската намеса в сирийската гражданска война е обяснима от гледна точка на геополитическите и стратегическите цели на Кремъл в Източното Средиземноморие. След 4-годишно изчакване руснаците решително се намесват в кризата, за да запазят единствената си военна база на чужда територия, и то в стратегически важен район. Експертите считат, че ако Москва продължи интензивните удари по джихадистите в Западна и Северна Сирия, ще се оформят своеобразни зони на сигурност, които могат да намалят или дори да пренасочат бежанските вълни. Европейското мнение звучи по-реалистично за разлика от англоамериканската прогноза, определяна като "традиционен антируски рефлекс".
От друга страна, Русия се стреми да затвърди и разшири позициите си за следвоенното урегулиране на района, отвоювайки колко се може повече територии от ИД. На различни етапи в Близкоизточната криза се очаква и
включване на нови глобални играчи,
търсещи регламентирано място сред "великите". Подобна хипотеза предполага и появата на нови политически или военни алианси с последващо преструктуриране на геостратегическото пространство и нов световен баланс.
Турция също прави опити да се присъедини към елитарния клуб на "големите играчи". В апогея на управлението на ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР), периода от 2002 до към средата на 2006 година, бившият премиер и настоящ президент Реджеп Ердоган заявяваше претенциите на страната като регионална сила и дори като "глобален фактор" подобно на ранната (14-15 век) Османска империя. В преследване на тази амбициозна цел Ердоган се опита да води независима от САЩ близкоизточна политика. Най-осезаем е провалът на турската политика по сирийската криза и загубата на парламентарното мнозинство на ПСР на юнските избори. Турски анализатори видяха причините за незадоволителните изборни резултати не само в недалновидната и свръхамбициозна политика на Ердоган по Сирия, но и в силната външна подкрепа за неговите политически опоненти. Понастоящем турският президент е в незавидната позиция да следва неотклонно и смирено всички тактически обрати в американската политика в Близкия изток, като същевременно се съобразява и с другия силов фактор - Русия. Турция е в трудната позиция на обект на "хибридно въздействие" и от двете суперсили.
Погледнато в исторически аспект, в турската външна политика също се откриват примери на хибридни войни. Турският "военен хибрид" е специфичен синтез от хегемонистичен османски манталитет, неоосмански агресивни стратегии и заемки от чужди военни практики. Историята на турската република, от годините на нейното създаване до наши дни, изобилства от примери за хибридни войни срещу съседни страни.
Типичен пример за водене на хибридна война е политиката на Анкара спрямо Сирия. До началото на 2011 г. сирийският президент Башар Асад бе наричан от Ердоган "моят мюсюлмански брат", който впоследствие се превърна в най-големия враг и регионален злодей. От началото на кризата турската държава оказва
открита военна и финансова подкрепа
на вътрешната опозиция с надеждата, че Асад бързо ще бъде отстранен от власт. Когато очакванията за свалянето на режима в Дамаск не се оправдаха, Анкара пренасочи подкрепата си приоритетно към джихадистките групировки и последователи на "Ал Кайда" в сирийската гражданска война. Правителството на ПСР и турското разузнаване бяха замесени в голям скандал за доставки на тежко въоръжение за джихадистите от Ал Нусра. Скандалът стана повод за остри критики дори и от страна на натовски съюзници, които видяха в действията на Анкара опити за ислямизиране на Сирия и за налагане на турска доминация на верска основа. Западни експерти считат, че "хибридните действия" на турската държава и отварянето на военновъздушната база в Инджирлик за бойната авиация на САЩ и НАТО са ускорили намесата на Русия в сирийската криза.
От изброените дотук факти е видно, че хибридните войни са неразделна част от турската външна политика. Възниква естественият въпрос, дали България е била обект на "хибридни действия" от турска страна?
До политическите промени в Източна Европа, България и Турция членуваха в два враждуващи военнополитически блока, борещи се за доминация в условията на студената война. От дистанцията на четвърт век мненията на наши историци за двустранните отношения с Анкара варират от недобросъседски до открито враждебни. Събития и факти от периода на блоковото разделение по-скоро налагат втората опция.
Логично бе да се очаква, че след като България стана част от евроатлантическото семейство в политиката на нашата югоизточна съседка да настъпи коренна промяна. За голямо съжаление промяна не настъпи, дори хибридната война срещу страната ни се изостри след идването на власт на ислямистката партия на Ердоган. Ръководният външнополитически императив на управляващата ПСР е т.нар. неоосманска доктрина (НОД), според която Турция трябва да си върне доминиращото влияние в страните от бившата Османска империя.
Използвайки слабостта на държавата ни, Анкара води многоцелева хибридна война у нас, подпомагана в дейността си от две протурски партии, регистрирани в резултат на натиск предимно от Запада и след това от Турция. Тези партии, заедно с плеядата финансирани от Анкара ислямски организации, фондации и други НПО, агентурна мрежа и "спящите клетки" са "подизпълнителите" на турската държава на българска територия. В условията на хибридна война, дори някое от звената да се провали и дейността му да се освети, следите се замитат и няма уличаващи доказателства към турския ментор. Основната задача на "подизпълнителите" е да подготвят почвата за "неизбежната необходимост" от интервенция на Турция за защита на етнически или религиозни общности у нас. Ердогановото правителство си присвои и разгласи пред света ролята си на защитник и гарант на всички турски и мюсюлмански общности на Балканите. Едва ли някой се съмнява, че без подкрепата на Русия и Иран за сирийския режим сега в Сирия щеше да има турски окупационен корпус. Може да прозвучи парадоксално, но ако не се вземат необходимите спешни мерки, българският народ го очаква по-нерадостна съдба от тази на сирийците. Не е изключено външни "доброжелатели" да ни подготвят югославски сценарий с тази разлика, че този път прекият изпълнител няма да е САЩ, а неоосманска Турция.
Въпросът кой ще ни защити,
ако ни сполети подобна песимистична прогноза, която, обективно погледнато, не е лишена от резон? НАТО и ЕС действат под тоталния диктат и контрол на Вашингтон - безспорен факт! Не подлежи на съмнение тезата, че споменатите две организации не са никакви гаранти за нашата национална и териториална цялост. Инструкциите, които ще се получат отвъд океана, изключват вероятността западноевропейците да бъдат изправени пред дилемата кого да подкрепят - България или Турция. Изборът е предопределен! С много голям процент на вероятност страната ни ще бъде пожертвана в името на евроатлантическия интерес и единство със стратегическия партньор.
През последните години сме свидетели на поругаване на държавни и исторически символи, нагли провокации спрямо културните ни традиции, гаври с народното песенно творчество от главатари, членове или симпатизанти на споменатите протурски партии. Тяхната наглост е показател за размерите и разрушителната сила на турската инвазия в страната ни. Процесите на ислямизиране и турцизиране на отделни общности и етнически групи са засилват с всеки изминал ден. В същото време, марионетният ни елит, наложен от чуждо посолство, е заел позицията на трите маймуни и остава сляп, глух и безмълвен към провежданата от години турска деструктивна политика.
За да няма недоразумения, пояснявам... Последиците от кризите в Близкия изток могат да имат непредсказуемо негативни последици за нашата страна. Древната българска държава, създадена от велики ханове и разширена до империя на три морета от силни и горди царе, е изправена пред реалната опасност да сподели съдбата на редица страни, станали жертва на съвременни хибридни войни. На България са й нужни истински политици, а не хибридни подизпълнители на чужда воля!
