Смъртните грехове на социалното неравенство. Чувството за малоценност влече някои персони да разказват на чужденците колко лоши са хората в България
Йонко Бонов
Дума 21. Юли 2015 , брой: 165
Прочетох в един сайт статия, озаглавена "Седемте смъртни гряха на българина". Заглавие, твърде ангажиращо и подтикващо човек сам да се почувства виновен за това, че се е родил българин. Авторката (от съображение за сигурност, за да не ми бъде лепнат персонално вирусът на някой още по-тежък грях, ще спестя името й) пише, че тази "страшна приказка", тази "истинска история" покъртила група чужденци от различни националности. След като я изслушали, те онемели и дори се просълзили. В статията си тя описва подробно как е представила България пред тях... чрез седемте смъртни гряха, ширещи се в нея.
 Дотук всичко е типично по български. Разбира се, ако игнорираме факта, че една жена е избрала по толкова тягостно злъчен начин да представя родината си. Впрочем, ние сме пословични с това, че видим ли чужденец, бързаме да извадим на показ комплексите си за малоценност. Най-много ни влече да избълваме типично по нашенски колко отчайващо лоши са хората, обитаващи тази страна.
 Авторката, вероятно водена от лична обида или от съкровено желание за мъст, с един замах е приписала следните грехове върху съвестта на  сънародниците си: алчност, гняв, леност, чревоугодие, надменност, завист, похот. Само че е пропуснала да уточни, пък и слушателите й явно не са забелязали, че тези грехове са смъртни не само за нас - България не е тяхната родина, нито е най-благоприятната среда за тяхното развитие. Те са смъртен придатък към душевността на цялото човечество и нямат конкретно национални корени.
 Госпожо, след като сте трогнали до сълзи тази група от чужденци, защо не сте споменали имената на онези хора, организации и планове, които вече четвърт век работят денонощно, за да заличат изконните български добродетели, та от българската памет да не остане нищо друго, освен съзнанието за собствената ни смъртна греховност -  свързвайки я, естествено, с епохата на социализма. Вече четвърт век слушаме от всеки ъгъл, кафене или медия какви ли не извратени определения за комунизма и за хората, които имат кураж и достойнство да изповядват социалистически идеи.
 Още Адам и Ева са доказателство за това колко лесно е човек да бъде манипулиран. Колко по-удобно е сега да се афишираш като умен и интелигентен демократ, който плюе настървено срещу всички, които си позволяват да изразяват несъгласие срещу владетеля на този несправедлив съвременен свят, раздиран от социално-класови противоречия - неолибералния капитализъм. Семената на седемте смъртни гряха сее онзи, който иска да управлява в запустение и грабителство - едрият капитал, който има интерес не от съхраняването на национални добродетели, а от ширещите се плевели на безпринципността и греховността.
 Хората, изповядващи идеи за социална справедливост, хуманност, честност и равенство, за мир стоят над тази боза и нравствена помия. Безоблачното небе на душите им е високо над онези, които искат да ни внушат, че мястото на българина е единствено в отпадната яма на покварата. Личностите, повели борба за работа, за хляб и нравствена принципност, с идеите и с личния си пример се изправят смело срещу тежката сянка на тези смъртни грехове. Защото това е сянката на бедността; на безработицата; на живота, лишен от достойно човешко съществуване; на лошото образование; на здравеопазването, превърнато в търговска дейност; на запустението и на заключените врати на пустеещия роден дом -  сянката на живота, смазал достойнството на бедните хора на наемния труд и обрекъл едни на нерадостно съществуване в отечеството им, а други разпилял по целия свят в търсене на препитание.
 Смъртната греховност лежи по-скоро върху съвестта на онези, които се потрудиха да разкопаят отново ямата на социално-класовото неравенство, внушавайки на обществото, че това е "демократичен преход".

 ето и критикувания текст:

СЕДЕМТЕ СМЪРТНИ ГРЯХА НА БЪЛГАРИНА
11 July 2015
Обещах да ви разкажа... Това не е страшна приказка. Това е истинска история.
Виждали ли сте как чужденец, който никога не е стъпвал в България, плаче за нея без глас, а сълзите му капят в чинийката с швейцарско сирене?
Аз видях. Винаги съм описвала България с най-красиви думи, с много обич. Този път направих едно друго представяне - съпоставка между България, която виждаме всеки ден, и онази, другата, за която копнеем, която изгубихме, която не можахме да съградим.
Представих България чрез седемте смъртни гряха. Чужденците, които ме слушаха, бяха от най-различни държави - Полша, Швеция, Лихтенщайн, Швейцария, Франция, Италия, Мексико.
Първо им показах алчността.
Снимки на красиви български плажове, със златист пясък, недокоснати дюни и стъпки на влюбени, оставили пясъчните си следи, за да ги погали и съхрани морето. Залези от земния рай, полюшващи се на вълните последни слънчеви лъчи, неизречени думи, тиха китара и миди, изпечени на ламарина.
После снимките се смениха и хората видяха разрушените дюни, гъсто построени хотели по плажовете, дувари до небето и едно измъчено и уморено от агресията море, което се опитваше да събере лъчите на заника, но не му достигаше пространство, за да протегне вълните си...
След това им показах гнева.
Снимките на български села, с подредени и чисти дворове, с кипящ живот, с училища, пълни с деца, стада по тучни пасища, извори с жива вода, занаятчии и земеделци, пълни шепи с лято, плодове и мед, се смениха с картини на обезлюдени села, порутени къщи, изоставени градини, буренясали ниви, старци, останали сам-сами на прага на последната оцеляла къща, цигански гета, цели улици, превърнати в сметища, детски площадки, обрасли с тръни, затлачени от боклуци речни корита, изсечени гори, пребити на улицата, пред очите на деца, животни...
Разказах им, че гневът срещу разрухата и беззаконието е прогонил хората от България. Гневът е грях. Простено ли е да избягаш.., не съм съдник, а само свидетел.
След това им показах леността, чревоугодието и надменността.
Не ми беше трудно.
Първо им показах дядо Добри и им разказах за това какво прави всеки ден, въпреки многото си лета. После достатъчно бе да покажа парламента и лицата на депутатите, дремещи по време на заседание. Много лица - подпухнали, бездуховни, оядени, гримирани, за да не си личи отегчението, лапащи на депутатски трапези и банкети, къщи като дворци на кметове и управници.
После им разказах за Ботев, Левски, Раковски, за хъшовете, за Паисий. Показах портретите им, закачени в кабинети, зад лицата на онези, подпухналите. Гротеска.
След това им показах завистта. Разказах им вица за казана с българи в ада, който, единствен по рода си казан, няма нужда да бъде охраняван, защото, ако някой се опита да изпълзи, другите го дърпат обратно надолу.
Накрая им показах похотта. Проститутки по магистралите, трафика на млади българки за бели робини, майки, търгуващи с децата си, докато те са още в утробата им, циганки, които раждат на 11 и 12 години, а след това разчитат на държавата да ги издържа, но продължават да се плодят.
Когато екранът изгасна, никой не проговори. В стаята беше се настанила мъртва тишина. Тогава видях, че жената от Лихтенщайн плаче, а сълзите й капят в чинийката.
Единствено италианецът, с пресипнал от покруса глас, попита: „Но защо, защо направихте това..?”.  
Нямах отговор. Не, имах. Но нямаше да повярват... Успях да кажа само няколко думи на Екзюпери: „Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки”.
Автор: Лидия Делирадева