Имаме ли достойнство? Как българските управници слушкат чуждите напътствия
Славчо Кънчев
Дума 23. Юни 2015 , брой: 141

"Истинският държавник носи своята страна в себе си."
 Андре Мороа (1885-1967), френски писател
 
"Защо не възприехме нещо положително от тях, а само отрицателното?" Чух този въпрос в тролея. Разговаряха две жени, попреминали Христовата възраст, но още твърде далеко от пенсионната. Едната възмутено, но и с тревога в гласа, споделяше реакцията на нейната дъщеря, когато предишния следобед, докато й била на гости, гледали американски филм, в който главната героиня, за да засили сексуалните си изживявания, си причинявала сама асфиксия**, като стягала около главата си найлонов плик. А дъщеря й - както се подразбра от разговора - омъжена, репликирала: "Още тази вечер ще пробвам, изглежда страхотно!"
 Дойде ред на моята спирка и слязох. Затова не чух повече от разговора. Но чутото дотук беше достатъчно, за да провокира у мен размисъл.
 Припомних си посещението на американския сенатор от щата Аризона Джон Маккейн в България през лятото на м.г. Твърде много, макар и разнопосочни, бяха коментарите, свързани с неговото пребиваване у нас. От васално славословене на "мъдрите напътствия" относно диверсифицирането на енергийните източници за страната ни и за "наложителния отказ" от изграждането на газопровода "Южен поток" до изцяло отрицателната позиция поради несъмнената
 
намеса във вътрешните работи на България
 
от страна на американския политик. Моето критично отношение спрямо желанието на Маккейн да участва с диригентска палка във формирането на българската политика съм изразил. Не това е темата на настоящата статия.
 В целия многословен и гръмък дискурс, свързан с визитата на американския сенатор у нас, конкретният генезис на казуса всъщност убягна от вниманието на българската журналистическа гилдия. Защо именно Джон Маккейн прилетя тук, за да бомбардира със словесни касетъчни бомби българското управленско тяло каква политика да води в икономическата сфера, по-специално в енергийния сектор? Въпрос, напълно валиден и по отношение на посещението на същия американски политик в Киев м.г., скоро след драматичните събития на Майдана, с цел да инспирира и втвърди антируската позиция на украинските власти.
 Отговорът е прост, сложното е съответният въпрос да бъде зададен. Както поучава българският народ, "Всяка работа си иска майстора". А майсторлъкът на Маккейн за натиск върху уж независими чужди държави е, че точно той е един от онези негови сънародници, които в най-голяма степен, както би било казано на американски жаргон - "has the guts", притежава кураж, решителност.
 Неоспорим факт е, че Маккейн, от гледна точка на мнозина свои сънародници - не тези, които протестираха срещу войната във Виетнам или дори късаха повиквателните си за армията, и не тези близо 58 000 семейства, загубили близък в бойните действия - има героична биография. Издънка е на фамилия от професионални военни - и неговият дядо Джон Маккейн, и неговият баща са били удостоени с най-високо звание във флота на САЩ - четиризвезден адмирал. Дядо му е командвал по време на Втората световна война най-голямата бойна флотилия, създадена от държава на антихитлеристката коалиция, взела участие в множество сражения, особено на Тихоокеанския театър на бойните действия. Бащата на сегашния американски сенатор е бил командир на подводница, която изпраща на океанското дъно десетки хиляди тонове японска военна техника, също през годините на Втората световна война преживява множество неприятелски атаки с подводни бомби, толкова ожесточени, че моряците-новаци плачели от страх по леглата в каютите си.
 Самият Джон Маккейн участва като морски боен пилот във войната във Виетнам, след като е получил обучение и закалка, също като баща си и своя дядо, във Военноморската академия на Съединените щати. Когато президентът Линдън Джонсън, шокиран от успехите на южновиетнамските партизани, решава да направи отчаян опит да обърне хода на военните действия, като заповядва над Северен Виетнам да бъде постлан "бомбен килим" от бомбардировачите "Б-52", които се охраняват от изтребители, разположени върху американски самолетоносачи, Джон Маккейн е един от стотиците американски пилоти, бомбардирали обекти и мирно население в Северен Виетнам. Двадесет и два пъти съдбата е благосклонна към него, докато участва в нападения срещу обекти със стратегическо значение: язовирни стени, електроцентрали, квартали в столицата Ханой. Точно над нея при фаталния 23-ти боен полет е свален с помощта на съветска ракета САМ през 1967 г. Ракетата отчупва дясното крило на самолета му, а Маккейн - с две потрошени рамена и счупен крак, успява да катапултира. Попада в плен и оцелява, въпреки че е бил в толкова тежко здравословно състояние, че други американски пилоти, попаднали в плен на северовиетнамците заедно с него, са се съмнявали, че ще оживее. Година по-късно, научили кои са бащата и дядото на Джон Маккейн, властите в Ханой му предлагат да го освободят предсрочно, но той категорично отказва. Заявява, че това не би било справедливо спрямо неговите другари, взети в плен преди него. Демонстрира своите "guts" или "balls" (кураж, решителност). И още - своята морална същност.
 За човек, преживял всичко това, е детска игра да направи десант сред някакви кекави подлизурковци, които не притежават "balls" (която дума, в едно от своите значения на английския жаргон, още от 1300 г. означава и "топки", и характеризира чифт анатомични особености на хомосапиенсите от мъжки пол), и да ги изкомандва - докато те му козируват и правят пиш-пиш-пиш, големи локвички в душите си - накъде да набиват леви-десни.
 Няма какво да недоволстваме от опитите на Джон Маккейн, или на която и да е друга политическа персона от четирите посоки на света, да
 
форматира функциите на българската държавност
 
според интереса на своята страна. Катастрофалното за България е, че държавното ни управление не се осъществява от хора, подобни на тях. Е, по-лесно е да стоиш отгоре, отколкото да водиш отпред.
 Както казва още мъдрият български народ: "Кучето скача според тоягата". В обозримо бъдеще вероятността да се замахва с геополитическа тояга към България не е никак малка. Въпросът е не колко високо да скачаме в зависимост от големината и силата на тоягата, а дали изобщо да останем в ролята на подскачащо четириного.
 Засега, докато лицето Борисов, Бойко, е премиер, а ГЕРБ са на власт, тази алтернатива - да се изправим на два крака, опрени стабилно на нашето историческо и национално достойнство, не съществува. Шансът й е "зиро", както се казва на новобългарски, наричан още и английски език, т.е. тази вероятност е кръгла нула. Понеже мъж пътем не можеш да станеш, а само ако издържиш с отличен успех изпитите в университета на живота. У сегашните български управници това не се е получило.
 Понеже на г-н Б.Б. му липсват "guts" или "balls". Както сподели още преди няколко години Борисов, Бойко: "Аз съм човекът на ЦРУ в България". Можете ли да си представите, дори само за миг, даже и ако сте с 5 промила алкохол в кръвта, Джон Маккейн да се легитимира като "човек" на институция на друга държава, освен на самите Съединени американски щати?!! И да се напъва да защищава интереси, освен тези на своята родина - в собственото му разбиране какво представляват те?!! Точно и затова е отказът на украинския президент Петро Порошенко да бъде член на неговия президентски съвет. Както заяви Джон Маккейн: "Това би било несъвместимо с правилата на американския Сенат".
 Проблемът, уви, не е основно в личността Б.Б. и подобните нему. А и вероятността подобни екземпляри да щъкат из публичното пространство на България и в бъдеще не е нула. Но, както е казал пак българският народ: "Кой каквото сам си направи, цяло село не може да му го стори". Отговорността е изцяло на българския суверен в ролята му на държател не на миноритарния, а на пълния пакет акции на властта.
 Докато той приема да е манипулируем обект на масова дезинформация и се задоволява единствено с ролята на избирател, а през останалото време "правилните истини" му се втълпяват от дирижираните средства за масова информация и обилно захранваните с чужди финансови шлаухи тинк-танкове - прононсирани поети на неолибералната доктрина, няма шанса да е нещо различно от зрител. Зрител как българските управници слушкат чуждите напътствия, докато правят пиш-пиш-пиш, в уплах да не загубят постовете си. Откъдето ги обливат личните облаги. Законни, че и незаконни. На когото много е дадено, на него още повече се иска.
 
*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
 **(лат.) Задушаване, спиране на дишането поради недостиг на въздух