Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.08 21:43 - Нови стихотворения от Таньо КЛИСУРОВ
Автор: 1997 Категория: Поезия   
Прочетен: 136 Коментари: 1 Гласове:
2



 Дума 31. Август 2018 , брой: 169 

Уговорка в розово

Поете, съблечи социалната си кожа!
Пиши за радостта в човешките души,
пиши възторжено за всички твари божии,
за слънцето и за дъжда пиши!
Че не разбра ли, време е цветът на очилата си
да замениш със цвят порозовял
и да забравиш старците, стотинките пресмятащи,
и да забравиш младите от онзи терминал,
от който се отлита - не като птиче ято
(то пак ще се завърне на пролет у дома),
отлитането тяхно е "сбогом" в синевата,
ще се завръщат само техните писма;
и да забравиш мутрите - на мрака властелините,
ограбените къщи и болните без лек,
опразнените храмове, и фабриките сринати,
отдавна недочували гласа на жив човек...
Поете, оправдан ще си, за тебе хлябът също
е нужен, позволени са ти малките лъжи...
Трепери химикалката, а съвестта се мръщи:
"За Бога, откажи!"

* * *

"Деца, боя се зарад вас..."
Н.Вапцаров

Деца, не зарад вас боя се аз,
от вас е моят страх, че ежечасно
в душите ваши демони порастват.
А кой над демоните има власт?
Не е ли страшно: пистолет в ръка
и нож окървавен детето хвана.
Във филмите на ужаса така
и Хичкок не видя го на екрана.
Не е метафора. И няма спор -
това е Бъдещето. И додето спите,
човеци утрешни, дете с топор
ще се надвеси мълком над главите...
Греша ли? По-добре е да греша,
ала виновниците трябва да открием.
И аз не мога да ви утеша:
виновниците сме самите ние -
бащите на безмилостното Зло.
Присъдата да понесем е редно.
Било е времето по-робско и по-бедно,
но по-жестоко то не е било!

* * *

Бях дълго време в дупка тъмна. Но излизам.
Намерих светлина. А тя е поводът за оптимизъм.
Пред мен - живот година-две, а може десет.
Пред мен - проблеми сто. И няма лесен.
Но ще се боря. Имам сили все още много.
Не съм от тези, дето все осланят се на Бога.
Той сигурно помага им. Но мен не ме познава.
Не е достигнала до него скромната ми слава.
Аз имам свои ангели-спасители: жена ми,
децата ми и внуците - две весели цунами.
За тях си заслужава още, още да се боря
и да изпия чашата живот. Бе пълна тя до горе.
Сега - по-малко от половината. Но то не е причина
да се разделяме без време и с моята родина.

Монолог на Николай Гяуров

Изпълвах аз сценичното пространство
със фигура и глас неповторим -
гласа на православното славянство.
Дочу ме Папата, видя ме Рим.
Ла скала беше дом за мене дълго,
живях и пях с велики имена
и не забравих, че по кръв съм българин,
че пея и за своята страна.
С любов, пречупена през крива призма,
горещо патриоти се кълнат
и присвояват си патриотизма.
А всъщност ръфат неговата плът.
Аз се раздавах, без да искам много,
бе творчеството моят скромен дял.
И нека времето да преценява строго -
което за България съм дал.
Да, дразнех демагозите изпечени,
с бас заглушавах мрачния им вой.
Защото чу ме благодарното човечество,
аз станах глас и на народа свой.

* * *

Претенциозно е поет да се наричам,
на думите прислужникът съм аз.
А те са господари деспотични
и до последния ми миг ще са на власт.

Послушно служа им. И ден и нощ.
Но нямат милост. Гледат иронично,
тъй както гледа се прислужник лош,
дошъл в живота им епизодично.

Ала за кратко те са също тук.
Ако го кажа - го приемат за обида.
Ще отзвучи и празният им звук,
когато от света ще си отида.

Като големите поети този плен
сам си избрах. Различното къде е:
големите умират някой ден,
но думите им подир тях живеят.

* * *

Мечтите се превърнаха в илюзии,
остана роб довчерашният роб.
Изтече през отворените шлюзи
надеждата за нещо по-добро;
за свобода от по-висока проба,
за братство, продължило век поне,
за нищета, изпратена във гроба,
да няма молещи на колене...
Виновния, това да не се случи,
все търсим във отминалите дни.
Народ сме, за бедите си научен
все някой друг отново да вини.
Самите ние сме виновни, братя:
какво потърсихме във мътния въртоп?
А робът, който не прозре вината
и в себе си, до край остава роб!


* * *

Дали е малка или пък голяма,
обидно е да си роден в държава,
животът ти в която продължава,
а ти си казваш с болка, че я няма.
Защото Бог не може да огрее
цял свят, когато стане страшно.
Човек се пита трескаво: "Къде е
оназ, чието знаме си е наше?"
А тя в бедите често е нехайна,
забравя ни, а трябва да помага,
да ни подкрепя и обича трайно,
дори понявга само с дума блага.
Тя майка ни е, синове сме нейни.
Взаимност с нея - силата ни там е.
Не искаме, когато вятър вейне -
да скърши дръжката на святото й знаме.

Любимците

Аз не държа да съм всеобщ любимец.
Любимците на всякаква цена
стремят се да наложат свойто име
и не изпитват чувство за вина.
Те на обидени заемат пози,
щом нейде хладно срещнат ги все пак,
очакват вечно кошници със рози,
в противен случай - тропат нервно с крак.
Любимците престават да се борят,
на лаврите си стари се крепят,
в сърцата си понесли са умора
от извървения дотука път.
Те не приемат думите критични
и планове кроят как някой ден
ще отмъстят за критиката лично,
как "онзи" ще е тежко наранен...
Аз не държа да съм всеобщ любимец.
Характер в мен животът изкова,
защото с врагове възнагради ме.
И съм му благодарен за това!

* * *

Повярвах, че щедра е любовта -
даде ми думи, дотогаз неизричани,
даде ми крила - да полетя,
самочувствие, че на птица приличам.

Но понявга скъперник е любовта -
с мрачни облаци небето скрива.
Прекърши крилата ми внезапно тя,
приземи ме в някаква кална нива.

Рече ми: Не бързай да тържествуваш ти
и да ми пишеш веднага шестица.
Не всеки опит да полетиш
те прави птица.


Дом

Продава този дом любов. Ако любов се казва
срещу пари предлаганата плът.
Витрина. Манекен разголва пазва
със жест отрепетиран всеки път.

И уж избираш. Но очите само
участват в избора. Душата ти мълчи...
Когато си отиваш - няма драма,
прикриваш гузен своите очи.

Съпругата ти няма да узнае,
с целувка ще те срещне току-виж.
Ти ще прикриеш малката си тайна,
с която сетне кротко ще заспиш...

Кошмарът ще те стресне ненадеен
със извода тревожен посреднощ,
че между онзи дом и твоя дом семеен
ти си поставил знаменател общ.

* * *

Когато всичко вече е изречено
и всеки жест познат е от години,
тогава нищо няма да попречи
на любовта от вас да си замине.

Избухнат ли жестоки пледоарии,
съжителството е съдба нелека.
Приличате на риби във аквариум,
водата в който бавно е изтекла.

Мълчание след туй - тревожно, дълго
и в него нещо траурно звучи.
И вие се поглеждате на дъното
с безчувствени - по рибешки - очи.



Таньо Клисуров дебютира в поезията в средата на седемдесетте години заедно с поетите от т.нар. Търновска вълна. За първата си книга той бе отличен с наградата на празниците "Южна пролет" в Хасково. С дванайсетте си следващи книги Клисуров се утвърди като самобитен поет, различим по теми и стил от събратята си по перо - доказателство, че за талантливия автор провинцията не е пречка да бъде забелязан и оценен. Поетът живее и твори в Стара Загора, носител е на редица награди и е почетен гражданин на Града на липите и поетите.




Гласувай:
2
0



1. zaw12929 - Поздравление за представянето...
31.08 17:13
Поздравление за представянето!
Лека вечер!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: 1997
Категория: Политика
Прочетен: 1269506
Постинги: 2979
Коментари: 1404
Гласове: 777
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930