Дума 2. Май 2018 , брой: 83 


НЕНУЖНИЯТ

Ти в карирано модно парижко сако
носиш своята нагла особа,
уж се питаш "дали" и "защо", уж се питаш "ако",
а гласа ти трепери от злоба.

Сред тълпа от безпътни безбожници ти
всяка вяра разпъваш на кръста
и тогава отпускат се твойте черти
полувъзрастни-полуневръстни.

Всички в теб е полу на полу:
полужив-полумъртъв се движиш,
полуплах-полусмел, полутрезв-полулуд,
полувесел-полузагрижен.

И си мисля: жена да се беше родил,
ти би станал продажен за слава
и не би съгрешил - просто би осквернил
всеки, който с любов се отдава.

Е

Добре съм. Имам силни врагове.
Не разпилях живота си на дребно.
Не писах дневник. Писах стихове:
кога - инфарктни, кога - лечебни.

Не бях слуга. Не станах господар.
В света се врязах ребром, като ножа.
Не знам дали съм имал божи дар,
или живях за дарбата си божа.

Бях равен с равните, с познатите - познат.
За мен са кражба, даже и в куплета,
излишествата в този пъстър свят.

Събудя ли се: слънцето ми свети.
Заспя ли: с мен заспива моят град.
А всичко друго: то е в стиховете.

СЕВЕРЕН ГРАД

Върху жълтия вече тапет
са повехнали всички лалета.
А навънка - фламандско небе,
изподраскано с черни дървета.
В бара - блуз.
Зад прозорците - дъжд.
Свечерява се мъртво и бавно.
В мюзикбокса съзрях изведнъж
две червени очи на удавник.
Всичко лепне.
В коктейла - жълтък.
Плава,
както навънка мъглата.
Не изтегля тук зимата лък.
Не рисува цветя по стъклата.

ВИЕТНАМСКИ ПЕЙЗАЖ

Дърветата са изгоряли
като рисувани с графит.
Тревата - тъмна.
Почернял е
от кръв и каменният зид.
И някакви крачета боси
и рахитични от глада,
пристъпват като два въпроса
за бъдещето на света.

ПОРИВ

Конят от бронз е повдигнал копита,
сякаш ще скочи връз облака бял
да полети, да лети, без да пита
как, накъде и защо е летял.

Целият град, сякаш миг -
и ще скочи в синьото като Русия небе,
ала държат го гранитните плочи
на покорените в бой брегове.

Малко ли исках и аз тъй да литна,
облак да стана, да стана дъга,
ала сърцето стои монолитно
върху жестоката твърд на брега.

Няма в живота ни леки победи,
още суров и горчив е света.
Но е прекрасно да гледаш, да гледаш
в руското синьо как облак лети.

СЛЕД ОКОЛЧИЦА

Умират рано нашите поети,
живота им е кратък като стих,
не ни оставят книги, а завети
и теб, Българийо - светая из светих!

И в радост, и във скръб сме скудословни,
орем и сеем своите бразди,
но често жънем бурени отровни
от старите и новите вражди.

Прегазена от хиляди копита,
земята се научи да мълчи,
за нищо да не хае, да не пита,
защото всеки отговор горчи.

Със селски ум тук хората разбират:
веднъж живот е и веднъж се мре,
затуй смъртта си никой не избира,
а чака тя да си го избере.

Око във кръв е залезът над Тракия,
реките ни са синина от бич,
а жертвите ни - вижте колко макове
цъфтят край всяка къща от кирпич!

Омразата ни учи да обичаме,
смъртта ни дава пример за живот
и сякаш недолюбено момиче
във черно ходи нашия народ.

По дяволите живите поети,
които пишат мъртви стихове!
Околчице, ти по-високо светиш
от всички преуспели градове.

НИКУЛДЕН БЕЗ НИКОЛА

На Мария

Декември е. И зимата захвана.
Моряците са още в океана.

Прехвърча сняг през голата топола:
какъв ще е Никулден без Никола?

Шаранът плава в орехови ядки.
Нагарча и смокиновото сладко.

Кипи резнякът в глинената кана:
бе сладко вино, а какво му стана?

Въздишката долива двете чаши.
Една е нейна. Другата е наша.

Не зная кой ще седне върху стола,
където трябва да седи Никола.

Пулсира времето: стрелките му зелени
живот люлеят, вечно раздвоени.

Люлеят мигове, дошли от телеграфа,
дошли от сънища, дошли от фотографа.

Това е пролет! Онова е лято!
Сърце да имаш - то да е богато!

Навън е тихо. Всичко свети в бяло.
Поне да беше забесняла хала,

че да усети голата топола
какво е то Никулден без Никола!