Дума 13. Април 2018 , брой: 71 Александър Михайлов
Родена е на 16 април 1893 г. в чиновническо семейство в София. Гимназия завършва в столичния град. Една година учителства в с. Афтане (Недялско). Продължава образованието си в СУ "Кл. Охридски", специалност славянска филология. По време на студентските си години се запознава с писателите Георги Райчев, Константин Константинов, Димитър Подвързачов и други класици, както и с Матвей Вълев-Босяка, с когото завързва сърдечно приятелство. За първи път печата в сп. "Съвременна мисъл". Няколко години е учителка във Враца и Кюстендил. Впоследствие активно се включва в литературния живот. Забележително е нейното сътрудничество във "Вестник за жената" и в. "Лик", в списанията "Съвременник" и "Златорог", а в по-късно време - във в. "Литературен фронт" и в списанията "Изкуство", "Септември" и "Пламък". От 1952 г. е член на редакционната колегия на сп. "Септември" и завеждащ отдел "Литература, изкуство и култура".
Публикува под псевдонимите Елизабета Б., Елисавета Бленова, Ничия Долче, Михаела и Багряна.
Издала е стихосбирките: "Вечната и святата", "Търкулната годинка", "Звезда на моряка", "Сърце човешко", "Пет звезди", "От бряг до бряг", "Контрапункти", "Светлосенки" и "На брега на времето".

Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим, 1969 г., и на други високи отличия. Номинирана за Нобелова награда през 1943, 1944 и 1945 г.
През 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев, с когото имат син на име Любомир.

Лирическите преображения на Багряна

Творческият й път преминава през различни идейнохудожествени търсения. Още първата й поетична книга "Вечната и святата", излязла от печат през 1927 г., е посрещната възторжено от литературната критика.
Дистанцирала се от поетите символисти, изразяващи предимно тайнствените сродности на нещата и явленията с човешката душа, Багряна придава на поезията си нов облик, открива пред нея нови хоризонти. "Тя изповядва неудържимите си чувства и любовната си волност и призовава към разкрепостяване на любовта. Щастлива е единствено от тържеството на свободата си." Лирическата й героиня се стреми да привлича с красотата на фигурата си, с чувството, което засенчва всякакво непостоянство, нерешителност, колебание и безпътица. То е внушително, предопределено и неизбежно. Сега в поезията й откриваме и великолепни настроения, и елементи на драматични изживявания. Въпреки неудържимите си пориви, Багряна се старае да забрави всичко неискрено, съществувало между нея и любимия, "защото някога се е унизявала и е просила трохите на любовта".
Своето духовно обновление тя поддържа чрез пътуването, което я опиянява. Тя се потапя в чуждия свят, за да го опознае и да проникне в неговите тайни.
В творбите й от стихосбирката "Звезда на моряка" лирическата героиня стои далече от сантиментално-романтичната жена, която седи до прозореца, плете дрешка за детето си или, свила колене на прага, чака завръщането на мъжа си. В стиховете й обаче прозира болката на отчуждението. От него се освобождава посредством спомена за родното. На този етап лириката й се характеризира с любов към българското.
Голямо влияние върху мисълта й оказва Втората световна война. В стиховете й вече се забелязват навеи на разочарование, дори на безнадеждност. В това сложно душевно състояние тя въстава срещу насилието и заплахата за човечеството. Забележително е нейното стихотворение "Клоунът", насочено срещу апокалипсиса на войната, в което пряко сочи кой е клоунът в световния конфликт.
В стихосбирката "Пет звезди" е подхваната темата за съвременността. Петте звезди са символ на новата революционна епоха. Лириката й вече зазвучава много по-бодро и завладяващо. Така постепенно стига до стиховете, събрани в сборника "Сърце човешко". В нейния двор в Бояна "зиме лудуват студените ветрове, пролет звъни песента на птиците". Погледът й е отправен към герана, претворен в едно от рядко хубавите стихотворения "Кладенецът". Той е не само малък оазис, той е сърцето й.
Багряна отново е на път към далечното, непознатото, екзотичното. Случаят я отвежда в Бразилия. Тази тъмна и тайнствена страна я омагьосва с пламналите цветове на фламбойана, но в съзнанието й стои непокътната мисълта за родната земя. Тя среща свои съотечественици, пришълци, подтиснати от чуждия начин на живот, дал им лъжливо щастие, отнело родината им. В стихотворението "Уиски с лед и сълзи" тя поставя големия въпрос за човешкото щастие, което дават чужденците. "Може всичко да притежаваш - богатство, борсови акции, но това не е достатъчно, щом си загубил живата връзка с родината."
С колоритното си, високохуманно творчество Елисавета Багряна е не само голяма поетеса в границите на нашата литература, а и в мащабите на световната поезия - изключителен талант, с какъвто могат да се гордеят малко народи по земята.

До върховете на класическото

Знаех коя е Елисавета Багряна, познавах творчеството й. Бях впечатлен още при прочита на "Вечната и святата", нейната първа стихосбирка. Знаех и какво бяха написали за нея някои литературни критици.
В стиховете на Багряна Иван Мешеков открива нов тип ирационална и импулсивна натура от "безнадеждно и смъртно увлечена до унизена и горко разкаяна, от бунт до примирение, от бягство до възвръщане, от прилив до отлив, от безумие до мъдрост".
Петър Динеков вижда в лирическата героиня жената бунтар, която се бори срещу фалша и патриархалния морал, срещу остарели обичайни норми, спиращи развитието й, подтискащи творческите усилия на човешката личност.
Пантелей Зарев извежда стихотворенията й до върховете на класическото, където "душевното напрежение е кондензирано, непрекъснато експлодират синкопите на чувството, но словото тече сдържано и богато: просто и мъдро се казва онова, което носи и силата на вълнението, и неочаквания скок на мисълта."
С такива мисли влизах в редакцията на сп. "Септември", в която Елисавета Багряна завеждаше отдел поезия. Правеше ми впечатление с изисканата си външност и природната си интелигентност. В отдела работеше и поетът Найден Вълчев. Найден четеше предлаганите за печат стихотворения, Багряна слушаше. Запомнил съм чертите й: късо подрязана тъмна коса, обвила вдъхновено чело, проницателни, леко прибулени от клепачите й очи, устните - прилепнати, лицето, озарено от светлината на философско мълчание, шията, украсена с триредов наниз от разнородни минерали, на ръката лъщеше пръстен с черен яспис.
Очаквах справедлива критика, притеснявах се, но Елисавета Багряна сама ме освобождаваше от напрежението.
Поетесата леко разтваряше устни, усмихваше се едва забележимо и казваше: "Хубаво". Аз обаче все още се съмнявах в успешната съдба на творбата си.
Така беше и когато Найден Вълчев прочете стихотворението "Искам да пея", посветено на Федерико Гарсия Лорка.
- Какво знаете за Лорка? - деликатно попита Багряна и отправи към мен внимателния си поглед.
- Това, че той е испанският Никола Йонков Вапцаров.
- А какво сте чели?
- Избраните му стихотворения, издадени от издателство "Народна култура" в превод на Александър Муратов.
- Хубаво - каза Багряна и сложи подписа си на белия, с написаното на пишеща машина стихотворение, лист.
Напуснах редакцията с чувство на възторг пред великолепието на един изключителен талант, отдаден на стихиите и океана, потопен в атмосферата на просторната, всеобхватна, изпълнена с аромата на природата поезия - припомняйки си думите на Алфонс Доде, цитирани от Елисавета Багряна: "Хубавият стих трябва да прилича на пейзаж, озарен от избухването на мълния."



Унес
Елисавета Багряна

Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!


 

С Т И Х И И


Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите —

в родния ми град?



Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —

къщиците и градинките, и добитъка на хората —

в родния ми град?



Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —

в родния ми град?



Как ще спраш ти мене — волната, скитницата, непокорната —

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —

мене как ще спреш?

Вечната, святата и...неповторимата и непокорна волница, скитница !