Дума 23. Март 2018 , брой: 57 
Руската поезия е неукротимата душевна енергия на народ, който въздига своите поети в изпитанията на върховна слава и върховно страдание...
Руската поезия е писана в лицеи и манастири, сред книги и картини, под звуци на музика и в тътнеж на войни, в концлагери и затвори, във влакове и на космически кораби, в огромни градове и в глухи селца, посред безкрайни степи и под безкрайни снегове, до детска люлка и до майчин гроб...
Писаха руската поезия поручици и студенти, слепи гуслари и проницателни учени, православни и разколници, строители и земеделци, монархисти и републиканци, комунисти и антикомунисти, лекари и инженери, патриоти и космополити, червеногвардейци и белогвардейци, луди-млади глави и личности с уравновесен разум, жени със славянска красота и мъже със славянски взори, както и русияни с капчици еврейска или татарска, кавказка или сибирска, викингска или казашка, нордическа или придунавска кръв...
Писана е и до днес се пише руска поезия в Русия и Франция, в Германия и Англия, в Австралия и Израел, в САЩ и Испания, в Китай и Япония, в Югославия и Чехословакия, в Полша и Финландия... И в България.
Навсякъде по света поетите са езичници, защото са неподвластни на държавни и верски, на идеологически и народностни догми.
За тази публикация от всички рускоезични езичници избрах неколцина мои любими поети, за да ги представя на читателите на ДУМА в преводи, несъвършени заради пристрастията ми към оригиналите...


ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ

Владимир Маяковски (1893-1930), оценен високо по времето на Сталин, който го нарича "най-талантливият поет на съветската епоха". Олицетворение на естетическото новаторство и съпротивата на свободната личност срещу нравствените норми, превръщани в закони "още от Адам и от Ева". Произведенията му са преиздавани от тогава до днес на всички езици и на всички езици на човечеството днес поетът има свои последователи. С името му са наречени градове, кораби, училища, университетски аули, културни клубове и т.н.


За историята

Когато всички за ада или рая заминат,
ще се направи и равносметката, и обзора.
Помните ли,
през 1916 година
от Петроград изчезнаха красивите хора.

1916


НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ

Николай Гумильов (1886-1921) бе равен на Блок в епохата на Блок, но това време може да се назове и по името на Николай Гумильов - без вина виновен в трагична всеруска ситуация. От любовта му с великата поетеса Анна Ахматова останаха немалко стихове и един син, продължител на гениалните таланти на двамата на попрището на особено полемичната наука за евразийския човек.

Дървеса

Не дървесата в тъмната гора,
а нас животът съвършен отмина:
за тях земята - звездната сестра,
отечество е, а за нас - чужбина.

В дълбока есен залезен жълт прах
и изгревни червени небосводи
с цвета на кехлибар обземат тях -
свободните, зелените народи!

Мойсей сред дъбовете там расте,
сред палмите - Мария непозната.
Един към друг тих зов си пращат те
в тъмата вековечна по водата.

В недрата земни те коват елмаз,
трошат гранит, отключват струя бяла,
и бликва изворът в уречен час -
при скършен бряст, при сикомора зряла.

Такава да намеря аз страна,
където да не плача, да не пея,
а мълком да набирам висина
безброй хилядолетия над нея!

1909


МИХАИЛ СВЕТЛОВ

В знаменитите свои рецитали през двадесетте години в Московския политехнически музей веднъж Владимир Маяковски включва и стихотворение на друг автор, което издекламирва наизуст. Това е романтичната балада "Гренада" от младия и неизвестен Михаил Светлов (1903-1964). Оттогава всяко поколение поети и читатели в Русия възприемат тази творба като емблематична не само за нейния автор, но и за цялата руска поезия от периода, когато търси пътища за общуване с ново обществено съзнание.

Гренада

Кръстосвахме в битки
заветни места,
за ябълка песен
държахме в уста.
Ах, още стаена
лежи песента
в тревата зелена -
смарагд на степта.

Но припев един за
далечна страна
понесъл бе моят
другар на война.
Той пееше пътем
през ад и през рай:
"Гренада, Гренада,
Гренада, мой край!"

Над родни полета
възправил снага,
защо бе обзет от
испанска тъга?
Кажи, Александровск,
и, Харков, кажи,
нима по испански
сега се тъжи?

Кажи ми, Украйна,
не тук ли Тарас
Шевченко остави
калпак черновлас?
Чужбински, приятел,
е припевът май:
"Гренада, Гренада,
Гренада, мой край!"

Той бавно отвръща,
селяк замечтан:
- Братле, за Гренада
прочетох роман.
Със име красиво
и рицарска чест
прочута е в цяла
Испания днес.

Аз дом изоставих
и тръгнах натам
земя на бедняка
в Гренада да дам..
Прощавайте, братя!
Жена, не ридай!
Гренада, Гренада,
Гренада, мой край!

Стремглаво летяхме,
и схващахме в миг
граматики бойни,
топовен език.
Възлизаше слънце
и падаше пак,
и конят безсилен
подвиваше крак.

Но своята песен
отрядът спаси,
по лък и по струна
степта прекоси.
Къде твоя припев,
приятел, витай:
"Гренада, Гренада,
Гренада, мой край"?

Другарят ми свлече
към стреме чело,
за пръв път остави
той празно седло.
Видях как над него
склони се луна,
как мъртвите устни
прошепват "Грена..."

Да! В облачна област,
в последния бой
отиде другарят
със припева свой.
В родината стихна
тогава комай
"Гренада, Гренада,
Гренада, мой край!"

Отрядът подмина
боеца смълчан,
за ябълка пя си
в галоп и раван.
И само в небето
едва пропълзя
по заника тъмен
дъждовна сълза.

Нови мелодии
животът тръби,
за припеви стари
едва ли скърби.
Едва ли, едва ли,
едва ли, но знай:
"Гренада, Гренада,
Гренада, мой край!..."

1927


ДАНИИЛ АНДРЕЕВ

Той бе син на големия писател Леонид Андреев, но живя самостоятелен живот извън могъщата сянка на родителя. И извън обществото, защото прекара няколко десетилетия на едни от най-мрачните острови на Архипелага ГУЛАГ. През войната на Ленинградския фронт Даниил Андреев (1906-1953) служеше в погребална команда, която събираше убитите и ги погребваше. Десетки хиляди трупове преминаха през ръцете му през единственото време на свобода, което Даниил Андреев преживя. Вярваше в извънземния свят и написа великата езотерична книга "Роза Мира". Съчиняваше я наизуст в лагерите, носеше я в главата си и успя най-накрая да я продиктува на съпругата си.

***

Друже, не жалей за дните стари,
че от страшната им глъбина
още идат бурните пожари,
разтерзали днешната страна.

Само непорочното начало
носи вековечните черти,
а смъртта е форма, неуспяла
в себе си да се превъплъти.

1935