Дума 26. Януари 2018 , брой: 18 

Химера

На Георги Джагаров

Не се отчайвай,
не докосвай отровата.
Някога бяха изправили един поет
пред стената на разстреляните -
той не се отчая.
Някога Левски увисна на примката
заради трийсет сребърника -
той не престана да се усмихва.
Някога и Дон Кихот, вертикала на човешката гордост,
го поставиха завинаги в хоризонтал -
и пак не успяха да го победят.
Защо и сега да не организираме кръстоносен поход
на двамата скитници?
Защо и сега да не превръщаме Зимните дворци
в щабове на човешката истина?

Сцена

На Методи Андонов

Всичко успя да вземеш
от живота -
ненаситнико властен.
В подземията на ада
вече си построил
заводи за балагани.
Вчера прехвръкна оттам
искряща душа,
тя разказваше
как си вдъхнал на ангели
сладострастни копнежи
и си направил целомъдрени
развратните дяволи.
Как си окичил
библейската ябълка
с грехове;
и под тях вездесъщата
Ева бленува
за своя Ромео.
Сатаната си впрегнал
в ролята на добрия
монтьор да поправя
на епохите времето.
Всички ангели маршируват
в стъпката
на Владимир Владимирович,
с копия, заети от земните двойници.
Всички опашати звезди
пеят осанна
на земния свят.
И сред тях
ти -
лъчистия,
шутовски смешния,
преписваш Шекспир:
"Цялата вселена е сцена."

Опора
На Любомир Левчев

Разбирам вече логиката на романтиците.
Нощта е реална. Тъмно,
а в душата ми свети.
Би могло да се каже - светулка лети;
на рамото каца звезда;
идва на хидроплан Тунгуският метеорит.
Радичков се сеща за Северното сияние,
както някой поет от Латинска Америка
ще сложи карамфили пред гроба на Алиенде.
Грее Доменна пета, Атомна първа,
нефта дълбае гръдта на земята,
пътуват надеждите - не със смъртни заряди.
Привет, романтици. Макар че от друго
душата ми свети -
днес запазих бисерни капки
за среднощното си будуване.

***

Загубиш ли - не бързай да се давиш.
Реката няма да пресъхне - все ще те дочака.
Загубиш ли - обличай празничните дрехи
и с най-красивото момиче в мислите си говори.
И най-зеленото дърво поискай за приятел.
Загубиш ли - не бързай с другите да се разправяш,
а в себе си се взри като трева, на слънчевия
диск повярвала.

Случай

Щом си силен - обичай!
Щом си млад - работи!
Надживяли сме всякакви
хранени и нехранени.
Виж земята, за плод зажадняла,
и черешата - кипнала страст,
и юмруците на балканите,
стигнали небесната вис.
Колко зими пришпорихме,
колко пролети не дочакахме.
А сърцата ни, немилостивите,
взеха да се взривяват.
Опрощение няма да има.
И съд едва ли ще има.
Пада тихо това сверяване.
Жажда се крие в тъмния рог
преди изгрева.

Зад сините хълмове

На Петър Анастасов

Ако потрябва някога да умра
за другар и за дело,
аз ще тръгна към ешафода
като първокласник, който срича родния си език.
Уплашено ще гледам
да избягам през тухлената ограда,
ще чакам до последния миг като стара мома
щастливото разрешение.
След това бавно ще се простя със децата си
и със звездите,
за пръв път ще стана поет
с неврастеничната последна цигара.
Накрая ще се усмихна горчиво,
хининът ще прояде язвата,
и за смелост пред другите,
и за утеха на моето чувство за вярност
ще кажа тихо две строфи, банално известни -
За идния Ден.

***

На Георги Йорданов

Бъди непоклатим - това е твоето призвание.
На шута смешките недей забравя -
и неговия ум пази дори когато ти се ще
главата му да отсечеш.
Сърцето си пази. Прободено от страх,
то дезертира: най-подло е кормчията
да слее пръв от кораба улучен.
Не остарявай - отлагай просешкия дял
за утрешния ден,
до свършека на твоя свят.
Честта не струва нищо, но дава кръв
на твоите деца
и слънцето опазва от облачни медузи.
Смъртта не е плашило. Да пазиш
семката на слънчогледа от хищните врабци
е също труд - за бъдещето на плода.

***
На Кольо Георгиев

Инквизиторите свършиха своята работа.
прибраха се при жените си
и целунаха невръстните си деца.
А в килията плесенясала
момчето издъхваше -
то се прощаваше
край дувара на селото
с момичето невидяно,
викаше щъркела да го отведе
в душата на майка му
и скандираше тихо
за революцията.
До него нощта побеляваше:
палачите готвеха
безутешното утре.

Обятия

На Александър Геров

Светът така е закодиран,
че трябва цял живот да го четеш,
и в дрехите на космонавт брониран
да криеш детския копнеж.

Защото иначе ще бъдеш смешен,
с тъга за сън и с пориви наяве,
ще креташ сам, обвит във плесен,
с чужди за света прояви.

Но ти опитай, защо ли се боиш,
в смъртта сме всички братя,
на постамент едва ли ще стоиш -
кому са нужни каменни обятия?

Силуети

На Иван Радоев

От сития не се страхувайте -
той винаги ще тръгне с вас.
За гладния осигурете залък
и флотилии - синът му
може би и капитан да стане.
Не се страхувайте и от вълните,
които гневни тичат към брега -
ще мине време - в ласки ще ги притежавате.
Наостряйте единствено уши
към всеки звук на безразличие:
и не защото жената ви се подчинява
с любов, спечелена насила,
и не защото обидната разсеяност на коня
вгорчава вашата езда...
Най-лошо е, когато бременна
очаква плод, загубила надежда.
Такава рожба
принадлежи на хилаво потомство.
Не дай си Боже, детето да е яко,
сърцето му като звезда да свети,
умът му да е безпощаден -
присъда след Второто пришествие.
Тогава заразата ще плъзне
от живите към мъртвите,
за подлите ни думи
ще има гилотина
пред всеки идващ ден.

***
На Богомил Райнов

Тази нощ трябва да се оперираш.
Саморъчно.
Водата в чайника вече завря.
От прозореца ледена птица
се мъчи да влезе във стаята,
на камфор вмирисана.
На масата неразтребена
угарки димят.
Сърдечните клапи се май поразхлабиха,
бузите - лимонено жълти като на мандарин.
Хайде започвай. Не се колебай.
Отрежи старите си пътеки.
Заший протритата кожа на спомена.
И върху всичко, което боли,
посипи антисептична отрова.
Утре ти ще си здрав.
Сигурно.
Може би.
Здрав.
А сега, другарю главен хирург,
на работа.

Манифест

Говоря сериозно -
на тази неуредена земя
моето упование си остава
кръвта на убитите.
Тяхната жажда за един Манифест,
обещал ни свят, в който
предателите
ще умират от безработица.
Аз вярвам, някога ще дойде сред нас
една луда Жана Д,Арк
и ще ни каже:
- Починете си хора. Вашите неприятели
са мъртви.
Сега напред!
Осигурете работа на всички,
които не искат да навеждат глави.
Само крачка напред,
и вие ще завоювате себе си.



Чавдар ДОБРЕВ е роден на 21.08.1933 г. в Ямбол. Завършва висшето си образование в Будапещенския университет. Дълги години работи в Института по изкуствознание при БАН, бил е главен драматург на Народния театър и на Сатиричния театър, директор на Българския културен център в Москва, първи зам.главен редактор на сп. "Съвременник". Професор, доктор, учен, публицист, общественик, преводач, автор на над 30 книги, между които "Реализмът на Вахтангов", "Лирична драма", "Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)", "Всекидневният Леон Даниел", "Еретичният ерос", двутомникът "Ранено време", "Окосена болка", "Възхвала на разума" и др.