Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01 20:32 - Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка... 140 години от рождението на Пейо Яворов
Автор: 1997 Категория: Поезия   
Прочетен: 169 Коментари: 0 Гласове:
3



Дума 11. Януари 2018 , брой: 7 Подготви Христо Георгиев
На Лора
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Колко дребни ще се почувстваме с нашите псевдострасти в днешното ни блудно време, ако се замислим, че на 1 януари по стар стил се навършиха 140 години от рождението на Пейо Яворов (1978-1914) - един от най-великите и най-обичаните български поети на всички времена, неслучайно наричан "геният на лириката". От бурните "Хайдушки песни", през чeрната орис на изгнаника в "Заточеници" и "Арменци", мъката на бедняка в "На нивата" и "Градушка" до най-нежните трепети на любовта в "Две хубави очи" и "Ще бъдеш в бяло" или пиесите "В полите на Витоша" и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" - завладяващата магия на едно грамадно творчество, създадено от човек, отишъл си от света едва на 36. Кратък живот, пълен с бури и страдания.
Може би затова легендите, но и клеветите за него не стихват и досега. Дали заради останалия несбъднат копнеж по Мина Тодорова, или защото свързва съдбата си с трагичния Каравелов род чрез любовта и женитбата си с Лора Каравелова? 12 години след нейното самоубийство, в нощите на белия терор на 1925-а, смъртта отново ще докосне семейството й и ще отнесе в своите селения съпруга на сестра й Виола - Йосиф Хербст, друг гигант на интелектуална България. Нека надникнем още веднъж не толкова в колосалното творчество на Яворов (за него е писано много), а в документите, които позволяват да се докоснем до тази неспокойна душа и разкриват истината за смъртта на поета. Той винаги ще вълнува поколенията - така ще е, докато я има България.

Из Сборник с документи "Истинският роман на Яворов", съставител Цочо Билярски, ИК "Синева", 2013 г.
Из интервю на Вл. Викторов-Топоров с П.К. Яворов
София, лятото на 1910, лятото на 1911 и началото на 1912 г.
Заслугите ми пред македонската революция, като процес текущ, са много малки. Ако не се смята увлечението към четничество, не мога да приведа нито един факт, що годе интересен или забавен, с който бих могъл да се гордея като македонски революционер. В четническа форма се скитах по планините и горите на Македония. Криех се в пещерите и бях другар на други такива четници. Но, ако биха ме попитали убивал ли съм, без да се замислям, бих отговорил: Не! Интересуваше ме най-много от всичко и преди всичко психологията на четника не в този момент, когато той е принуден от обстоятелствата да се сражава, да се бори, да убива, а тогава, когато с месеци той се скита под открито небе, оглежда се и ей, готви се към бой. От тази психология взех това, което е и може да бъде най-доброто в моята литературна дейност. Това, което от тези скитания влезе в моята поезия, то именно ми е особено близко и особено скъпо.
Из интервю на П. К. Яворов във в. "Софийски ведомости", София, 16 юли 1903 г.
Разговор с един революционер
Един от нашите редактори има с поета-революционер г. Явopoв разговор върху сегашното положение на революционното дело в Македония, който предаваме в най-възможната пълнота.
- След толкова енергични постъпки на българското правителство пред Портата и от страна на европейските дипломати в Цариград, не са ли станали някои подобрения в положението на населението.
- Ни най-малко. Населението носи същия тежък хомот, същите насилия и същите страхове преживява, както и досега. И не може друго да се очаква, защото всяка мярка за по-охолен живот на християнското население в Турция е смърт за самата нея.
- Добре, но ние чуваме тук да се говори, че от македонските затвори са били пуснати на свобода доста много затворени българи.
- Това е право, само с една уговорка: турците никога не правят отстъпки, докато те сами не получат такива. От затворите се пуснаха доста българи, като се увериха, че са невинни, обаче те излязоха от ръцете на турската стража изтрепани от насилия. При това след тяхното освобождение те вкараха други на тяхно място. Това не е освобождавание!...
Писмо на Яворов до Мина Тодорова
4 януари 1908 г.
Може би никога женски образ не е вдъхнал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са грели с такава чистота… Винаги, като те видя, мое щастие, аз чувствам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзрях като една икона, и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе и цялото ми същество - само една мечта все за тебе. Защо е у мене тая наложителна потреба с тон на изповед всякога, когато искам да те доближа? Така вярващият християнин чрез разкаяние се доближава и влиза в общение със своя Бог. Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е, защото ти си единственото мое божество, на което се кланям в живота си. И винаги, когато мисля (за тебе), аз чувствам да витае над мене духът на майка ми… Аз молех нейния дух да застане между нас и ни раздели, ако моята любов ти носи нещастие, или да направлява всяка моя стъпка, за да ти дам щастие. Аз молих нея, защото ясно съзнавам, че всичко добро и ценно, което съществува в натурата ми, е наследено от нея, и всичко лошо - от другаде някъде. Това добро никога не се смесва с лошото у мене - едното и другото всякога са враждували помежду си. И аз чувствам злото победено и замлъкнало всякога, когато те погледна отблизо. Ангел мой, твоят образ помага на добрия дух в душата ми... Остани и в бъдеще в чистотата си, мой снежнобял ангел и идеал на моята покварена душа.

Прощално писмо до Тодор Александров
Октомври, 1914 г.
Драги Тодоре,
Прости ми ти, нека ми простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук.
Ще легна при моята мила Лора.
Целувам те, дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум, както ми приляга.
Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: "Поздрав от нашата майка мъченица - тя вече е щастлива!
Предай моите сърдечни поздрави на домашните си!
Горещо стискам ръцете на Христо Матов и Хр. Татарчев и Ал. Протогеров.
Целувам те. Сбогом
Твоя Пейю
В тия дни на терзания, аз не можах да подредя разписките. Моля те нареди да стане, както намериш за добре!
Същи
Из Изложение от Тодор Александров, проф. Александър Балабанов, Владимир Василев, проф. Кръстю Кръстев и проф. Боян Пенев Истината по П.К. Яворов
31 октомври - 4 ноември 1914 г.

В последните си писма нещастният поет Яворов изказа надеждата, че ще се намерят трима приятели, които да изнесат истината на драмата, която се разигра около него и с него.
Ето, ние получаваме следното изложение, написано от ония, които той, прощавайки се с живота, покани да кажат истината - тая истина, около която се направиха толкова предположения и която малцина знаеха.
Ние даваме това изложение...
"Брате Т[одоре] Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета." Това е последното сбогом на поета към неговата родина, предадено на неговия близък другар по оръжие. Защото в безсилието си, в жестокото си усърдие, тая клевета бе направила и от неговата революционна деятелност мотив за обвинение: "като бивш четник, Яворов е могъл лесно да посегне на чуждия живот". И кой можеше вече да я спре, кой можеше да й се противопостави! Като отровната рапира, тя се забиваше в неговото сърце, късаше душата му и погазваше в праха и неговите светини: "Въпреки връзките си с македонското дело и революция, казваше той, с които ето и досега съм впримчен, аз цял живот учех да не убиват, за да ме нарекат днес убиец. Затова - обръщаше се към своето малко братче - учи ги да убиват, за да не те обвиняват никога."

И когато безприютен, поетът диреше прибежище при оная, към която неговата властна душа все по-властно се стремеше, само две неща го задържаха тук: да напише своята изповед, книга - некролог за нея и за себе си и да дочака края на безкрайното "дело"! То бе въпрос за неговата чест, за неговото писателско име, за честта на неговите близки - да излезе пред всички чист, както бе пред съвестта си и пред Бога! Кълна се в гроба на майка си, че казах на следователя самата истина по нещастната случка с жена ми… Нека гроба не даде покой на костите ми, ако аз не съм прав." И в минутните светкавици на заглъхналия борчески инстинкт, той ставаше прав, изтриваше сълзите си, събираше последните си сили и даваше дума да се погрижи за здравето си, да закрепне физически, за да може да противостои, да се бори и да дочака денят на своето оправдание. Ала неговите съдии му отричаха и това право: записката, която бе оставил преди да се самозастреля първия път (миналата година) и тя бе използувана като обвинителен материал!... Но и днес, когато поетът си замина - пак стоустата, хилядоустата клевета не млъква и днес тя не му дава покой. И днес зли и отровни разпространяват лъжата за някакъв неблагоприятен обрат на делото, който бил пряката причина да тури край на живота си… Следственото дело е свършено три месеца след случката, като съдебният следовател дава заключение: делото да се прекрати, понеже няма абсолютно никакви улики, че Яворов е виновен за нейната смърт; наопъки от всичко се вижда, че тя се е самозастреляла. Яворов даже не е бил и привлечен към отговорност - тъй нищо не е могъл да намери съдебният следовател, което да го уличи в някакво престъпление. Прокурорът го изпраща в съда със заключение да го прекрати, понеже и той не е намерил никакви доказателства против Яворова.
Софийският окръжен съд обаче е счел, че има улики срещу Яворова и е постановил делото да бъде изпратено в Софийския апелативен съд, който да разреши възникналото пререкание между него и прокурора, т.е. следва ли Яворов да бъде привлечен към отговорност или не. За преценка на това мнение на Окръжния съд даваме следното заключение на Яворова до Софийския апелативен съд, след като делото е било изпратено там. Заявлението е според черновката запазена у брата му - с незначителни съкращения."

Изложение на П.К. Яворов до Върховния съд за причините за смъртта на съпругата му Лора Каравелова
София, 28 юли 1914 г.
(Със съкращения)
"Господине Председателю,
Случайно преди няколко дена узнах, че по нещастната случка с жена ми (покойна) Лора, Софийския окръжен съд е постановил да бъда даден под съд, като неин убиец. Нищо до сега не бе ми известно по делото, освен това, че съдебния следовател бе ме разпитал като свидетел. И голяма бе изненадата за мене, когато узнах, че без да бъда привлечен като обвиняем и изслушани обясненията ми като такъв, без да ми бъде предявено следствието и без да ми се даде възможност да представя доказателства за невинността си (ако би съществувало някакво подозрение спрямо мене) - Софийският окръжен съд постановява да бъда съден и наказан. Аз не познавам точно углавната процедура, но ми се вижда странно, че всичко това е възможно да стане тъй. Въпреки това, аз не искам да се ползувам от формалностите на закона и желая, колкото е възможно, по-скоро да се ликвидира с това обвинение. Доколкото имах възможност, аз прегледах с помощта на брат си (защото не виждам) делото и моля почитаемия Софийски апелативен съд да счете, че следствието ми е предявено. Но понеже никога до сега не съм бил разпитван като обвиняем, моля съда да има снизходителността, да изслуша моите обяснения върху случката като такъв и върху ония обстоятелства, които Соф[ийския] окр[ъжен] съд счита, че ме уличават в убийство.
Случката стана така, както съм я разправил на съдебния следовател. Причините за убийството на Лора са същите, които изложих пред него. Това е самата истина и няма тя никога да стане друга - каквото и да мисли правосъдието за мене, както и да постъпи спрямо мене. И нищо повече не бих искал аз да прибавя, нищо повече да говоря за оправдание. Пред кого да се оправдавам? Ако даже моята изповед пред смъртта е в състояние да възбуди подозрение и да бъде тълкувана като симулация на един нечувано хитър престъпник- нима моите по-нататъшни оправдания могат да важат нещо? Бих искал след този аргумент на Окр[ъжния] съд да млъкна - нека правосъдието прави каквото намира за добре! И не за да се оправдавам аз давам долните обяснения. Мен ме дълбоко огорчава, че не съм могъл да намеря в правосъдието поне едно достатъчно внимателно отношение и преценка на фактите. Игнорирайки най-важните данни по делото, невярно предавайки други, нагазвайки в областта на хипотезите и фантазиите, служейки си с едно своеобразно тълкуване на психологическите моменти, съдът ме изкарва убиец на Лора. Нека почитаемият Апелативен съд има търпението да ме изслуша, за да види с каква тежка несправедливост Окръжния съд се е отнесъл към мене:

Аз казах, че Лора се застреля, като държеше револвера допрян до гърдите си. Това бяха няколко ужасни мигновения на страх и на очаквание, през които аз не смеях да се мръдна, да стана от леглото и да й отнема оръжието - да не би с това да я предизвикам още повече да спусне револвера, както много пъти дотогава се бе заканвала да стори. Софийския окр[ъжен] съд обаче счита, че тя не се е самоубила, а аз съм я застрелял подло от към гърба. Той се позовава на "устното" мнение, което двама лекари са изказали преди да е била направена аутопсията: че предната рана е по-голяма, а задната по-малка (на гърба). Даже и в тоя пункт, който поне не търпи тълкуване, най-старателно е подведена работата така, че да се даде впечатление, какво наистина всичко това е тъй.
Още веднага съдебния следовател е счел тяхното устно мнение за невярно, неотговаряше на действителността пред вид обгарянето раната на гърдите. Какво са казали тези същите лекари с третия след направената аутопсия. И тримата единодушно дават заключение, че раната има направление отпред назад и че ударът е нанесен с допряно до гърдите оръжие. И това те го твърдят не "устно" и въз основа на случайни първи впечатления, а с подписите си - след най-щателно изследване вида на раната и вътрешния ход на куршума. Най-силното, очевидното, необоримо с нищо доказателство е, че раната на гръдната кост е широко обгорена (виж съдебно-медицинския акт). Нима може след това да става съмнение откъде е нанесен удара? Но за Окр[ъжния] съд тоя факт просто съвсем не съществува, той го преминава мълком, без с нищо да загатне, да даде да се разбере поне с една думица, с една загадка, че такова широко изгаряне е било констатирано...
Нима мога тъй да бъда третиран от съда?
...Заминаването на Лора за Париж, което според Окръжния съд е било непосредствения повод да я убия, е една измислица, също така старателно използувани срещу мене. За заминаването на Лора за Париж действително е ставало между нас дума - пръв път преди мобилизацията. Аз тогава трябаше да замина за Македония и не исках да преживява тревогите и страховете в София, затова й предлагах да замине за известно време в Париж при сестра си. Подир това често пъти след първата и втората война тя изявяваше желание да замине в Париж, но това бе не за да побегне, не за да се отърве от мене, а за съвсем друго. Никой път аз не съм имал нищо против нейното заминаване, но то си остана само проект, който служеше за взаимни закачки и шеги... Аз обясних на съдебния следовател, че убийството на Лора се дължи на ревност. Нейната ревност бе велика, както бе велика и нейната любов и нищо не можеше да я удовлетвори. Тя ме ревнуваше винаги, навсякъде и от всичко - от хората, от самата ми работа, от мъртавците. Прочетете онова писмо, в което тя се измъчва от съмнението, че аз пазя своята любов за "покойната малка приятелка", на чийто гроб може би в него момент се намирам. Каквото и да правех, колкото време и да отделях - никога моята любов не беше достатъчна за нея и тя вечно се измъчваше от съмнения. И ако в такива минути тя често говори в писмата си за смърт, за самоубийство, може да си представите, какво би била в състояние да направи нейната ревност, когато напоследък изкуствено се разпали до неимоверност отвън. Тук аз не мога да казвам всичко, за да не стана причина с обясненията си и виновник за две или три чужди нещастия, но Ви моля да прочетете внимателно собствените признания на г-жа Дора Грозева за държанието й спрямо мене, за желанието й да дразни Лора, за секретните картички и букети, за късните съпровождания и пр. Аз Ви моля да обърнете внимание и на това как Лора е гледала на всичко туй (показанията на приятелките й и на слугинята), как е реагирала на тия предизвикателства (пред г-ца Бонева тя се е оплаквала, че вече я било срам от света и че й идело да се самоубие). Обърнете внимание и на това, защо тя в мълчаливата си женска гордост не е давала на г-жа Д. Грозева нито повод да помисли, че ме ревнува от нея. Това бяха изблици на една ужасна ревност, която се проявяваше винаги, навсякъде, без никакъв повод... Съдете сами, дали това е било у нея едно "нормално, законно чувство" или едно болезнено състояние, което е могло да я доведе до такава постъпка.
Като улика, че аз съм убиец, се използува и това, че съм бил революционер и че следователно и "лесно съм могъл да посегна на своя и чуждия живот". Аз протестирам, дето Окр[ъжният] съд си позволил да се занимава с моята революционна дейност. Ако съм ходил в Македония, правил съм го да изпълня един дълг и няма да се намери даже едно куче в поробената земя, което да засвидетелствува, че съм убил някого - не! че съм присъствувал на някое убийство или даже, че съм говорил за убийство на когото и да е. Моята дейност в Македония бе чисто агитационна. Колкото се отнася до намереното в къщата ми оръжие, ще кажа, че понякога се е случвало да има у мене и чувал с бомби. Аз бях временен задграничен представител на Македонската организация и всички тия неща бяха нейни.
Господа съдии, когато ще преценявате в състояние ли е била Лора да извърши такава постъпка, имайте пред вид писмата, които прилагам... Колко често я намираха настроения да се махне от хората, да се махне от света! С мисълта за смъртта тя бе свикнала толкоз, че чувствуваше някаква сладост в нейната близост. Прочетете писмата от Париж, дето тя ме увещава да й изпратя няколко грама кокаин! Вижте как се радва, как тя тържествува, когато най-после е успяла да се снабди с достатъчно количество кокаин и как е успокоена, че сега има "такъв сигурен и съчувствен другар"! Вижте най-подир колко пъти тя говори за самоубийство и ме успокоява, да се не боя - че няма сега да направи това, а някога подир, на есента и пр. …
Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта; друго удовлетворение то не можеше да намери! И сега, като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мен постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка. Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка!
П. К. Яворов"

Това е целият обвинителен материал срещу Яворова, който е могъл да бъде събран при следствието. Или - не, има още един аргумент, последния, най-силния съкрушителния, макар и неизползуван от Окръжния съд. Чуйте, хора, Вий, които не вярвате във виновността на Яворова: Ако Яворов бе невинен, ако той се е застрелял веднага след смъртта на Лора и зарад нея, но опитът е излязъл несполучлив, той трябваше да направи това и втори път, сетне, когато е дошъл в съзнание! Да това говореше българската Темида на ослепелия поет, когото физическата немощ бе превърнала на призрак!… Апелативният съд, обаче, имайки предвид, че Яворов не е привлечен даже като обвиняем, с определение № 314 от 5 август 1914 г. е отменил изцяло определението на Окръжния съд и му връща делото с предписание: повторно да се занимае с въпроса и ако намери улики срещу Яворова, да изпрати делото на съдебния следовател, който да го привлече като обвиняем, да го разпита като такъв, да събере ония доказателства, които той от своя страна би посочил: след това делото отново да се изпрати на прокурора, който повторно да се занимае с него и ако тогава съдът пак се съгласи с неговото заключение за прекратяване на делото, тогаз Апелативният съд ще се произнесе има ли наистина основание Яворов да бъде даден под съд или не.
Едвам на 16 октомври т.г. Окръжният съд се е занимал с въпроса и въпреки служебния риск който поемаше с неподчинението си на Апелативния съд - връща делото отново на последния, считайки, че той не трябва да се произнесе по същество има ли достатъчно улики срещу Яворова да бъде привлечен към отговорност или не.
Ние имаме всички основания да мислим, че Апелативният съд щеше да разгледа делото тоя път по същество. И нашата дълбока увереност е, че делото щеше да бъде прекратено. Но да се случеше и обратното, нямаше да се намери в тая страна съдийска съвест, която да не произнесе своята дума на оправдание.
Но поетът не дочака.

Т. Александров, д-р А. Балабанов, Влад. Василев, д-р К. Кръстев, Боян Пенев.
В. "Утро", 31 октомври - 4 ноември 1914 г. 



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 1997
Категория: Политика
Прочетен: 1144790
Постинги: 2861
Коментари: 1324
Гласове: 745
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031