Дума 14. Декември 2017 , брой: 246 

Нощта на моя ден

Аз не мога да заспя сега -
бурята ми святка във очите.
Черна буря... Като мъката е тя -
оцветява в алено сълзите.

Видях, че слънцето не е око на Бога.
Видях, че всеки е предател.
Видях, че гарваните могат
сълзи да пият от очите на мечтател.

Червените макове

Бялата хала свири със зимния вятър.
Нейде там, нейде там ти трепериш в студа.
Ти се сгушваш и взираш в снега
и си спомняш червените макове.

Ти заспиваш в земята замръзнала
и сънуваш пак, даже се смееш;
даже зимата ядно ти пее
за пролетта, която си зърнала.

Ти сънуваш ме, детенцето с люляци,
и червените макове греят...
Белият вятър над гроба ти вее,
комините бълват пушеци.

Ти сънуваш пак житните класове,
как момчето израства със тях,
как нахраниха сито стомасите
и ядат, и те псуват през смях.

От пръстта, от очите невиждащи
избуяла, израсла трева -
босонога лъжкиня с лъчите примигващи,
неусетно дошла пролетта

Врабчета

Като две врабчета сме се сгушили
във снежна буря...
Нима ще ни убие ужаса
на тази предателска вселена с утрини?!

Ний две врабчета сме. И ето -
излитаме високо, за да пеем.
Ний просто радваме се, че живеем
и заедно пърхаме в небето.

А щом от студ ще замръзнем,
нека хвръкнем, пък тупнем в снега -
и в бели скрижали кръвта ни пак диша,
тя дими... и лети свобода!

Дъждовете

Но знамето червено се развява
от кървавите нежни ветрове
над тъмните зверове,
над мрачни светове,
над бирените светли бесове,
над виолетови слънца и богове.

В зимата на черните криле,
на окървавени снегове
пролет бъдна ви прие,
деца на приказните светове.

Снегове

Момичето, което пие вино...
Очите радостни и сини -
мечта от сняг в света студен,
и в сив и кишав зимен ден.

Ала момичето запява песен -
милувка снежна във нощта...
В хубав свят, във свят чудесен
летим над грейнали цветя.

Момичето, което ме целува
и нощем приказки ми шепне,
го няма тук, не съществува -
дошла е пролет скучна и вълшебна.

Вапцаров

Ти ще дойдеш с вятъра.
Тогава всичките деца ще бъдат сити.
И твоето лице ще ме гледа
щастливо.

* * *

Морето не е до колене.
Морето в мен е.

Удавници се люшкат заслепени.
В морето, в мене.

Морето е солено до колене.
Морето стене, стене.

...Слънцето,
ах, слънцето изгрява
в мене.

* * *

Звездите светят отгоре.
Ти ходиш отдолу.
Това е всичко.

Сините треви

Няма ги, няма ги вече.
Нощта не ги преви.
На гроба ми ще светят вечер
сините треви.

Повеят леко люлее ги,
на недостъпни за никой места
тъжно и тихо той пее ми.
Аз пък го слушам в пръстта.

Сини треви, събудете ме!
Да се усмихна на пролетта;
от тези окови пуснете ме
и нека заудря бурно кръвта!

Изстраданото слънце в мен

В стихове от сняг аз плаках
за пролет с цветове и светъл ден.
За ново слънце тук
без маска,
за жалостта в душата,
за любовта пресвята в черния Всемир студен.

Това, което аз очаквам,
е ясно като светъл ден.
Аз зная отреденото за мен -
Безкрайна милост като ласка,
безкрайно слънце, слънце в мен.

И нека синьо е небето до насита.
И вятърът на свободата да ме вземе
с крилете си, които бързо литват,
към светлината приказна, неземна.

Пролет

Пролетта на поетите... Колко ли думи
излетяха с въпроси до вятъра!
Той ги чете и говори с куршуми -
такава му била вярата.

Пролетта на поетите, казват, е в бяло.
Пролетта на поетите много се смяла -
след стихове, вино и царска вечеря
Бялата дама се нагиздила в черно.

Пролетта на поетите дяволска!
Колко душици родила е тази земя ялова...
Като молитва на цигани
пролетта на поетите в бяло е.

Де ще се мери момчето
с очилати поети, брадати мислители;
то тича през май под небето -
тъй мъката бързо отлитала.

Тъй момчето играе, не пита
звездопада с лъжите.
Веселият май към него полита -
радостни са на пролетта очите...

Гълъб бял

Ще се превърна в бял гълъб.
Зърна ще ми даде момченце.
И ще се усмихна на света, щастливо,
когато дойда,
защото много Го обичам.



Теодор ХРИСТОВ е роден на 22.05.1969 г. в София. Завършва философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите „Усмивката на Бога” (философска есеистика, изд.„Сребърен лъв”, 1996 г.), „Нощта на моя ден” (стихове, ИК „Светулка 44",2008 г.), „Пародии” (поетически иронии, ИК „Факел”, 2012 г.), „Киркегор танцува свободата” (философска студия, двуезична, ИК „Коларов и Сие”, 2013 г.). Член на СБЖ (1999) и на Съюза на свободните писатели (посмъртно, 2012). Негови творби са публикувани във в. „Отечествен фронт”, „Арт”, „Литературен форум”, „Литературен вестник”, „Вестник за жената”, „Словото днес”, както и в сп. „Пламък” и австрийското сп. „Райбайзен”.
Отива си от този свят на 11.12.2007 г.

"Теодор Христов населява поетическите си картини с контрастни състояния, с ярки цветове, с викове от болка, с дебеляновско страдание и лилиевска нежност... Затова и формата при него извира интуитивно, съобразно темперамента му и моментния лирически екстаз - предимно класическо стихосложение, но и свободна фрагментарност."
Анжела Димчева

"В стиховете на Теодор големият смисъл е закодиран в простите неща - в белия гълъб, в одухотворения вятър, в който е пролетта на поетите... И неговата..."
Велин Георгиев

"Възхищава ни човешката и творческа несравнимост на Теодор Христов, неговата вродена изтънченост, любознание, интелектуална и емоционална извисеност: крехкостта в целомъдрието му, безпощадно искреният му поглед."
Кирил Попов

"В тях (стиховете на Теодор Христов, б.р.) се оглежда неговата деликатна и ранима душа; болката, причинена от несъвършения и грозен свят; състраданието към бедността и унижението; надеждата, че някой ден ще се сбъднат митичните пророчества на гении като Вапцаров и Достоевски, че "красотата ще спаси света" и "тогава ще се сбъдне всичко".
Борис Данков