Постинг
14.09.2017 22:02 -
Нови стихове от Илиана Илиева
Дума 15. Септември 2017 , брой: 181
Осмисляне на лятото
Лових светулки в шепите на детството.
В прегръдката те гаснеха след миг.
А аз си мислех - светлината лесна е!
И щом я хванех, губех дъх и вик.
И ставах малка плаха победителка
на краткото сияние в нощта.
На заранта светулките ме питаха
"защо заробваш светещи неща?"
Тогава нямах вяра на въпросите,
чиито отговори са съвсем далеч -
ръцете ми се учеха да носят.
Не знаеха какво е светла сеч.
Настава есен. Вече не посягам аз
на никоя свободна светлинка.
Натрупах жътви - не, че станах блага -
но не ловя светулки хей така...
Криеница с тати
Tати от герана иде
с кофа и студена стомна.
Tой не може да ме види -
все саминка, все бездомна.
През ключалката се взирам
ту със двете, ту с едното.
Хич не ща да ме намира! -
къса сламка съм в сеното.
По пътеката за кратко
той се спира за почивка.
Сладко си посръбва татко
от водицата си пивка.
А на мене ми е драго
глътките му да споделям.
И задържам дъх на прага,
без и дума да обеля.
Думичките са излишни -
старци в омалели дрешки.
Днес и детското ми "Виж ме!"
може да допусне грешки?
И - дано ме чува мама! -
дишам в топлата ключалка...
Просто мен от век ме няма.
И за тати все съм малка.
Опровергаване на Сизифа
"Да учиш себе си да бъдеш никой -
Сизифовския камък... да намериш"
Люба Александрова
... да бъдем "никой" ни е невъзможно,
да бъдем "никой" даже е излишно.
Родени сме да бъдем и да можем -
това, което някой пише свише.
Тук всеки има своя лична служба
и обитава малката си ниша.
Духът висок в телата се събужда,
за да подиша, земно да подиша.
Народна носия
Освободи си цветовете, мила, освободи си цветовете.
Пак в черно, гледам, си се свила, а ти си красно цвете?
Навярно мислиш, че си стилна, смирила всички краски.
Триж хубава си и по-силна, но имаш да наваксваш.
Разпридай време от дъгата, преброй поне до седем.
Ще бъдеш шарена, благата, златиста или сребърна -
тогава ти ще си сияние, в което се преплитат
живот, надежда, упование, любов, народ, защита...
Носи се волна сред житата и никого не питай.
Мъгло
Мъгло, мъгло, скрий ме, мъгло,
повлечи ме заран
като песен бавна, стара,
избели ме - гарван.
Белким аз си хвана пътя,
на душата верен,
че без тебе грешно стъпвам
все по пътя черен.
Разпадането на тишината
Понякога мъглата не спасява.
Природа е - не си виновен ти.
Не си отивай? - слушай и чети.
От тишината друго не остава.
Не се дочува поглед в синевата -
не са виновни късите очи.
Ирония - да чуваш, че бучи
през миглите на мисълта гората.
Не се спасяват мисли по стените
и колкото са светли и са чисти,
върхът ги иска, живи алпинисти -
с телата им да гали канарите.
Понякога тъгата не спасява
от радостта, върха превзела с вик.
Не си отивай! - тя е само миг.
След обичта ни друго не остава.
Невидимият морз
Свършва престоят на любимия бряг,
свършва престоят.
От утре, сине, потегляме пак -
всеки на своя кораб,
всеки със своя премерен багаж,
със своя талант и мяра.
Океанът е целият наш -
роден е за преплаване.
В него прегръщат се извор дълбок,
с капката сняг на кокичето,
звънкият смях на висок водоскок
с нашето тихо "обичам те".
Казвай го, сине, на мен и на друг -
любовта не е за премълчаване.
Мислил ли си, че мерят с аршина си звук
нощните крайбрежни славеи?
Те се отдават, докато си спим -
пеят нечути, невидими,
а в песента им лети - Херувим,
и напред дните разприда ни.
Свърши престоят - потегляме пак,
всеки на своя кораб,
а обичта ни ще бъде знак,
през който ще си говорим.
По дирята на бързото слънце
Много бързо вървиш, мое слънчице, много бързо вървиш.
Кой така ти диктува, кой пришпорва те за бързописа?
Аз подире ти тръгвам - ти си моят небесен дервиш! -
моят ден върху хълма е къс, но на слънце орисан.
Няма как да те стигна, да те пия в несвяст до забрава.
Все ми бягаш - или със нехайна целувка ме париш.
Подир теб стиска пепел жарък вятър от мен ще развява,
но какво пък? - чрез теб просто свикнах да дишам пожари.
Илиана Илиева е автор на книгата "Жабешки скок" (тристишия и танка) и на стихосбирките "Ти, който хакна планетата", "Пента и Пижо. Малки и още по-малки песни", "Говорещите руни на реката", "Предмети", "И не помислям докога". Лауреат на национални конкурси за поезия: "Мара Белчева", "Жената - любима и майка", "В полите на Витоша", "Паметта на водата" и др. Има публикации в редица български и чуждестранни издания за литература и култура. Член на Българския хайку съюз (БХС) и "Хайку клуб - София". Редактор в Електронно списание "LiterNet".
Осмисляне на лятото
Лових светулки в шепите на детството.
В прегръдката те гаснеха след миг.
А аз си мислех - светлината лесна е!
И щом я хванех, губех дъх и вик.
И ставах малка плаха победителка
на краткото сияние в нощта.
На заранта светулките ме питаха
"защо заробваш светещи неща?"
Тогава нямах вяра на въпросите,
чиито отговори са съвсем далеч -
ръцете ми се учеха да носят.
Не знаеха какво е светла сеч.
Настава есен. Вече не посягам аз
на никоя свободна светлинка.
Натрупах жътви - не, че станах блага -
но не ловя светулки хей така...
Криеница с тати
Tати от герана иде
с кофа и студена стомна.
Tой не може да ме види -
все саминка, все бездомна.
През ключалката се взирам
ту със двете, ту с едното.
Хич не ща да ме намира! -
къса сламка съм в сеното.
По пътеката за кратко
той се спира за почивка.
Сладко си посръбва татко
от водицата си пивка.
А на мене ми е драго
глътките му да споделям.
И задържам дъх на прага,
без и дума да обеля.
Думичките са излишни -
старци в омалели дрешки.
Днес и детското ми "Виж ме!"
може да допусне грешки?
И - дано ме чува мама! -
дишам в топлата ключалка...
Просто мен от век ме няма.
И за тати все съм малка.
Опровергаване на Сизифа
"Да учиш себе си да бъдеш никой -
Сизифовския камък... да намериш"
Люба Александрова
... да бъдем "никой" ни е невъзможно,
да бъдем "никой" даже е излишно.
Родени сме да бъдем и да можем -
това, което някой пише свише.
Тук всеки има своя лична служба
и обитава малката си ниша.
Духът висок в телата се събужда,
за да подиша, земно да подиша.
Народна носия
Освободи си цветовете, мила, освободи си цветовете.
Пак в черно, гледам, си се свила, а ти си красно цвете?
Навярно мислиш, че си стилна, смирила всички краски.
Триж хубава си и по-силна, но имаш да наваксваш.
Разпридай време от дъгата, преброй поне до седем.
Ще бъдеш шарена, благата, златиста или сребърна -
тогава ти ще си сияние, в което се преплитат
живот, надежда, упование, любов, народ, защита...
Носи се волна сред житата и никого не питай.
Мъгло
Мъгло, мъгло, скрий ме, мъгло,
повлечи ме заран
като песен бавна, стара,
избели ме - гарван.
Белким аз си хвана пътя,
на душата верен,
че без тебе грешно стъпвам
все по пътя черен.
Разпадането на тишината
Понякога мъглата не спасява.
Природа е - не си виновен ти.
Не си отивай? - слушай и чети.
От тишината друго не остава.
Не се дочува поглед в синевата -
не са виновни късите очи.
Ирония - да чуваш, че бучи
през миглите на мисълта гората.
Не се спасяват мисли по стените
и колкото са светли и са чисти,
върхът ги иска, живи алпинисти -
с телата им да гали канарите.
Понякога тъгата не спасява
от радостта, върха превзела с вик.
Не си отивай! - тя е само миг.
След обичта ни друго не остава.
Невидимият морз
Свършва престоят на любимия бряг,
свършва престоят.
От утре, сине, потегляме пак -
всеки на своя кораб,
всеки със своя премерен багаж,
със своя талант и мяра.
Океанът е целият наш -
роден е за преплаване.
В него прегръщат се извор дълбок,
с капката сняг на кокичето,
звънкият смях на висок водоскок
с нашето тихо "обичам те".
Казвай го, сине, на мен и на друг -
любовта не е за премълчаване.
Мислил ли си, че мерят с аршина си звук
нощните крайбрежни славеи?
Те се отдават, докато си спим -
пеят нечути, невидими,
а в песента им лети - Херувим,
и напред дните разприда ни.
Свърши престоят - потегляме пак,
всеки на своя кораб,
а обичта ни ще бъде знак,
през който ще си говорим.
По дирята на бързото слънце
Много бързо вървиш, мое слънчице, много бързо вървиш.
Кой така ти диктува, кой пришпорва те за бързописа?
Аз подире ти тръгвам - ти си моят небесен дервиш! -
моят ден върху хълма е къс, но на слънце орисан.
Няма как да те стигна, да те пия в несвяст до забрава.
Все ми бягаш - или със нехайна целувка ме париш.
Подир теб стиска пепел жарък вятър от мен ще развява,
но какво пък? - чрез теб просто свикнах да дишам пожари.
Илиана Илиева е автор на книгата "Жабешки скок" (тристишия и танка) и на стихосбирките "Ти, който хакна планетата", "Пента и Пижо. Малки и още по-малки песни", "Говорещите руни на реката", "Предмети", "И не помислям докога". Лауреат на национални конкурси за поезия: "Мара Белчева", "Жената - любима и майка", "В полите на Витоша", "Паметта на водата" и др. Има публикации в редица български и чуждестранни издания за литература и култура. Член на Българския хайку съюз (БХС) и "Хайку клуб - София". Редактор в Електронно списание "LiterNet".
ЧЕРВената БАБ-Чица,от Червена вода.Русе
Господ да ни е на помощ с това нещо на в...
Съграждане на рая
Господ да ни е на помощ с това нещо на в...
Съграждане на рая
