Дума 11. Август 2017 , брой: 156

Глас

Дочувам глас - и този глас ми казва:
"Опарен си... Добре си обгорен.
Но други криха камък в свойта пазва
и те ще се разкайват някой ден.
А ти си гълтай своите илачи
и радвай се, че Бог те поживи..."

Доволен съм от този глас... Обаче
нещата се подреждат другояче
и нямам мир със себе си, уви!

Защото съм опазен. И защото
през три епохи мина моя път
и бях свидетел колко пъти Злото
с Доброто се сражаваха до смърт.
Но аз останах някак си на завет
и само в джоба съм държал юмрук...
А може ли това да се забрави
и може ли човек да стане друг?

Светът гъмжи от жертви и палачи...
Но щом не бях сред лудите глави,
сега ще гълтам гадните илачи
с добавката, че даже ми се плаче...
Но сухи са очите ми, уви!

Подир промяната

Не се напрягай да прозреш
защо в душата ми остана
един осакатен копнеж
и с нищо нелечима рана.

Ти нямаш тези сетива
и в блянове не си вторачен.
А всъщност точно за това
сега съм тъжен и съм мрачен.

То бяха хули и стрели
в неистов пристъп, в безпощаден.
И дваж по-силно ме боли,
че бях от своите предаден.

Приписка

...а между другото, полека-лека,
оголи зъби вълчи апетит
за тежки постове и служба лека,
макар че всеки бе обут и сит.
И не да кажеш, че не би се трудил,
но ти му даваш зелника готов...
И се видя държавата във чудо
от тази своя пагубна любов.
Най-вече за духовните водачи
ту яд ме хваща, ту ме хваща срам:
уж винаги с народа са, обаче,
доколкото му са вречени, не знам.
Во истина в начале беше слово...
Но словото така поевтиня,
че трябва да му се всели отново
душа и плът... И още на деня!
Че иначе...

(Нататък ръкописът
е зачертан, ще кажеш, от дете.
Случайно го открих и го преписах -
дано поне един го прочете!)

Душа

Тази песен е толкова пята,
че ми втръсна до ужас, до смърт:
"Отпусни си - ми казват - душата,
не от тебе зависи светът..."

Знам това - не зависи от мене.
Но и другата истина знам:
ако тя от покруса не стане,
ако тя не изгаря от плам,

ако тя чужди грешки прощава
и нехае, когато греша,
ако тя се отпусне -
тогава
за какво ми е тази душа?

Поет

Зачетох се в последната му книжка
и го видях почти като на длан:
в една сълза човекът е побран,
в една усмивка и в една въздишка.

И не усеща своята цена -
самата му природа е такава.
А критиката - тя го отминава,
прехласната по други имена.

И вече знам, че приживе едва ли
капризната съдба ще го погали -
не се напряга той да я смили.

Но виж, ако си тръгне ненадейно,
една ужасна празнина ще зейне -
в това съм сигурен... И ме боли.

Дял

И тъй: приемам своя дял
с тревогите, с катрана, с риска.
И ако нещо ме потиска -
не си мислете, че е жал.

Защо да жаля? Бил съм там
и вече слизам от превала
с душа,
какво ли не видяла,
дето я разпъвах сам.

Сега съм ненадейно тих
и вразумен...
Сега ми стига
да врежа само скромен щрих
в голямата житейска книга.

И както цял живот мечтах,
дано успея най-накрая
с прегръдка да ви прилаская -
преди да се превърна в прах.


Ирония

Познавам го, добре го знам:
нали разказваше мълвата,
че пръв се вдигал за разплата
и го възпирали едвам?

Каква ирония, уви!
Оказа се, че било поза.
И той се притаил в обоза,
където не хвърчат глави.

Ни белег от беда, ни ръб:
на завет своя час дочака.
И без да си щади гръбнака,
на съвестта обърна гръб.

Не го осъждам - поумнях
и вече знам, че няма смисъл.
Но името му съм отписал
с един замах, с един замах.

И тъй животът си тече...
Какво да ви разказвам друго?
Това зализано влечуго
далече ще се довлече.


Напътствие

Видях, че твоята тревога
почти на паника избива.
Но няма как да ти помогна.
Пък и не бива!

Нали веднъж, в един далечен
съдбовен ден,
с душа пламтяща
- Да бъда гражданин! - изрече...
А всичко на света се плаща.

И ти плати - не те отчая
дори и злото у човека.
Нима си мислиш,
че случайно
у вас мирише на аптека?

А музата - с ония сладки
нашепвания за прослава -
от дъжд и вятър
и за кратко
започна да те навестява.

Невярна си е тя, защото
избраниците са малцина.

Но горе, драги мой, челото -
не ще се предадем мърцина!

Достойно своя камък тикай!
Нали веднъж,
с дума пламтяща
- Да бъда гражданин! - извика...

А цял живот това се плаща.

Знак

"В Карлово беше поставен знак,
с който се отбелязва средата на
България."
Сведение от печата

И ето ме - под майска синева
в градчето на Апостола -
вторачен,

да видя този знак триангулачен,
пък нека да издъхна след това.

И ето го - до каменния зид,
под сянката на стародавна църква.
Но този знак, изглежда, ме обърква,
макар че безпогрешно е забит.

Защото чух в припадащия мрак
сърцето ми - покъртено - да чука:
не тука, драги мой, а тука... ту-ка...
И ми посочи гроб наместо знак.

Напряко на сърце не се отива...

И ако питате за нея, знам:
средата на България е там -
от другата страна на този храм,
където Гина Кунчева почива.

Балада за двете смърти

...мъртвият не ни е враг!
Д. Дебелянов

Над него Бог не се смили,
та камо ли светът безбожен -
и след Балкана разтревожен
свиреп куршум го повали.

Отсечената му глава
така през времето премина,
че с бронзов блясък след това
изпълни градската градина.

Пламтяха алени цветя,
венци ухаеха на слава...
Но втора смърт го връхлетя
от същата ръка корава.

Главата се търкулна пак
и се разцепи на парчета...

А беше ни внушил поета,
че мъртвият не ни е враг!

Крепост

На Николай Хайтов

В царството на два орела, неспокойно закръжили
над самите ни перчеми,
под самите небеса,
търся нещо стародавно между храсти и бодили
и от зейнали пробойни наблюдавам чудеса.

Чудеса от ведролики къщици - като мъниста,
сипнати между оврази,
разпилени по бърда;
чудеса от сини жилки на потоци поривисти
и от пламнали дъбрави с тънка есенна ръжда.

И олеква всяка дума - недостатъчна и бледа.
И въздишката се кърти като камък от скала.
И заставам срещу тебе -
в твоите зеници гледам,
вдън душата ти се взирам през вълшебни очила.

Там избистрена мисъл, заблещукала припряно,
диви разкази подклажда и сред дивен свят кръжи.
Запиши си я по навик с две-три думи на коляно -
нито хляб ще ти поиска,
нито ще ти дотежи.

И когато се изправиш върху зидовете влажни
и над щерните,
покрити с пластове от тъмен прах,
пак навярно ще те видя не в жилетка трикотажна,
а с юнашко наметало и с препасан сур силях...

И така ще те запомня - върху зидове изсечен
някъде на юг от Джебел,
до орловите гнезда.
С хоросан ли е споена тази твоя жажда вечна,
та не рухва, не угасва, не изчезва без следа?

Няма отговор случаен...
И откривам постепенно
простата човешка тайна, че преминеш ли отвъд,
все ще ти остане нещо пощадено и нетленно,
щом през крепости минава
твоя страшно кратък път.



Петър Василев Димитров е роден на 4 юли 1937 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва института за прогимназиални учители в Хасково, българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" и двегодишен курс по журналистика. Работи като учител в Родопите. Редактор и зам. главен редактор на в. "Нов живот", Кърджали, председател на Клуба на дейците на културата в града. Зам. главен редактор на литературния алманах "Юг" и дългогодишен председател на Дружеството на писателите в Хасково. Автор е на 14 стихосбирки, на мемоарната книга за поета Иван Николов - "От сетната метафора взривен", и на дневника "Прошарени страници". Превеждан е на руски, белоруски, украински, арменски, грузински, монголски, сръбски и турски език. Носител е на ордена "Кирил и Методий" - първа степен и на Голямата награда "Александър Паскалев" на община Хасково за цялостно творчество. Член е на Съюза на българските писатели.