Дума 9. Юни 2017 , брой: 111 

Жена

Как бих желал поклон да ти отдам,
да те прославя с чисто вдъхновение!
Не си ти от реброто на Адам,
а нежно на природата творение.
Благословена майка и жена -
ту Жана Д"арк, ту жрица и мадона;
и в мирни, и в размирни времена
на огъня весталка непреклонна.
Даряваш с рожби този земен свят,
приспиваш ги със песни на колени.
Животът става по-добър и млад
под твоите зеници просветлени...
Пази дълбоко чистата любов,
да бъде тя неопетнена, свята.
Как се живее в този свят суров
без тебе, вечна прелест, на земята!

Хисаря, 15 март 1982 г.

Към залязващия век

Кошмарен век,
бездушен век,
ти с ужас пълниш моите сънища.
Как чака унижения човек
в небитието скоро да потънеш ти.
Да дойде друг,
по-хубав свят
на оскърбената планета,
с хармония и красота богат
като света на гениалните поети.
С какво дари
човека ти?
Със смъртоносни, гибелни чудовища.
А той жадува да лети
и да твори невиждани съкровища.
Кошмарен век,
бездушен век,
залязвай заедно с позора си.
Как би изкупил пред злочестия човек
ти греховете си в историята!

Пришълци от Вселената

Цяла вечност с безкрайни съзвездия
бил осеян небесния свод.
Дали има сред глухите бездни
същества, надарени с живот?
Дълго, дълго човекът се питал,
сам самичък на тая земя.
Но дълбоко мълчали звездите.
И земята живяла сама...

Но дойде този век на прозрения.
И човекът сред блясък видя
как се спуска от глуха Вселена
странен кораб с искряща бразда.
С бързина на летяща комета
приземиха се тук същества.
И над нашата древна планета
от Вселената вечност повя.

17 октомври 1989 г.

Болка

Изпълват гибелни видения
и моя сън,
и моят ден.
Кръвта в тревожните ми вени
пулсира с ритъм ускорен.
Болят възпламналите рани,
нанесени
от чужд и свой.
Гнетят ме тягостни терзания.
И няма никъде покой...
Човек жадува за хармония,
за правда
и за красота.
А все дими под небосклона
тревожен блясък на кръвта.

15 май 1989 г.

* * *

Живеят на земята хора и хиени.
Планетата оглася още тъмен вой.
Повяват диво ветрове студени
и няма за човека никъде покой.
Кога ще млъкнат гласовете настървени,
които вият под студената луна?
Настъпва век - човечеството извисено
дълбоко ще презира страшната война.
И там ще срещне - подир битки главоломни -
и мирно слънце, и лазурна синева,
нов свят без ужаси и вероломство,
обърнало към ясни висини глава.

3 май 1989 г.

* * *

По суша, океани, небеса
стоманени чудовища буботят.
Дочува се на гибелта гласа,
посегнала да изпепели живота.
Нима земята в този бурен век
ще се превърне в сгъхнала пустиня
и няма непреклонния човек
да види вече небесата сини?

Виж: по планетата вървят деца
и с песните живота благославят.
Целува слънце техните лица
и вятърът косите им развява.
Те ще спасят от гибелта света.
Ще създадат невиждани творения.
Ще въдворят оная красота,
мечтана от далечни поколения.

27 април 1989 г.

Възхвала на века

Керванът на годините върви.
Прииждат, отминават поколения.
Над братски гробници растат треви,
ала не спира вечното сражение.
На нас се падна жребия нелек
да падаме и да възкръсваме отново,
да следваме на този бурен век
повелята сурова.
От нас очаква времето дела -
и скромни и високи като Чомолунгма,
да бъдат чисти нашите чела
пред внуците в епоха друга...
Насрещни вихри може да хлестят
и слънцето да скриват страховито.
Но ние знаем сигурния път
към земната си цел и към звездите.
Благословен наш Двадесети век,
когато с революцията расна
и посади свободния човек
огромното дърво на земно щастие!

* * *

Като светкавица проблясват дните
и без следа изчезват в вечността.
Аз чувам - строго моя глас да пита:
и ти ли тъй ще си отидеш от света?
Аз искам макар капка от душата
на бъдните потомци да отдам,
преди да падна в скута на земята
и да остана цяла вечност там.

23 май 1989 г.