Постинг
01.06.2017 20:59 -
Нови стихотворения от Таньо КЛИСУРОВ
Посланията на литературата и изобщо на изкуството най-добре ги разбират децата и възрастните, запазили детското в себе си, смята известният писател.
Дума 2. Юни 2017 , брой: 106
Отново за славата
Да, сладко нещо славата е, друже,
но сдържай се, не я преследвай ти.
Не е слугиня - мълком да ти служи,
без повод ще започне да крещи.
Капризна дама - с устни все нацупени -
днес е при тебе, утре е при друг.
С пари за кратко можеш да я купиш,
но няма да те вземе за съпруг.
И по-добре не си мисли за нея.
Ех, ако дойде, я срещни с добро.
Но е възможно да ти се присмее,
ако приемеш да й бъдеш роб.
Ръка й целуни и отпрати я -
една жена сред многото жени.
Кажи: "На мен не ми минават тия,
при гениите мъртви се върни!"
Остарява душата
Остарява душата. Усещам: и тя остарява.
А за тялото, зная го ясно: остарява и то.
Но за мене душата е важна. И тя беше права,
като казваше: "Ти ме пази, не ме питай защо."
Аз прахосвах я щедро в капризни илюзии мои
и в приятелства празни, и в любови за ден и за два,
в преклонения жалки пред измислени, смешни герои,
и пред лозунги кухи с надути слова.
Късно, късно прозрях, отговорих на много въпроси.
Но защо ми е нужно това - качулка след дъжд?
Днес, измокрен до кости, участта си на възрастен нося
и мечтая живота си някак да повторя още веднъж.
Зная, тези мечти са миражи далечни, далечни...
А душата ми пак проговаря, за мен й е жал:
"Има смисъл, човеко, дори в пропиляното вече,
щом на два-три въпроса своя отговор труден си дал."
Изневериш ли
Изневериш ли на любима,
си лепваш петънце в душата -
предупреждение незримо,
че появява се ръждата.
Изневериш ли на приятел,
петното става по-голямо
и няма вече вероятност
да се опреш на силно рамо.
Изневериш ли на идея,
петното носиш си открито.
Как да погледнеш ще посмееш
другарите си във очите?
Изневериш ли на родина,
дори да мислиш, че си същия,
знай, няма да ти се размине -
в петно самият се превръщаш.
Наведен над листа
Превърнаха всичко на сцена и шоу.
Подобен талант на мене ми липсва.
Не съм Ники Кънчев, не съм и Сталоун,
аз просто живея наведен над листа.
Тогава да искам да бъда известен,
да бъда котиран, е твърде наивно.
Което написах - покрива го плесен
и моето име забрава покрива.
На чуждите слави все пак не завиждам,
те - дребни настинки - са твърде нетрайни.
В поклони превиват се дважди и трижди,
за повече "браво" надяват се тайно.
Тъй бъдното няма за мен да научи,
със него ме свързва единствена нишка:
току виж изтрие далечно правнуче
събраната плесен по моите книжки.
Предимство
Предимство е да бъдеш неизвестен.
Един от всички, с редови статут -
свободно пееш бойката си песен.
Бедата е, че няма да си чут.
Сред врява на лъжци, добре позната,
ти с право си, но изводът е прост:
какво че имаш право, щом правата
се степенуват пак по чин и пост?
Но мачкан, недочут, неаплодиран,
запявай песента си вдъхновен!
Помни: боецът неизвестен спира
чак в братската могила някой ден.
Селска нощ
Ще кажеш караконджули от приказка
разкъртиха вратата им залостена...
Треперят старците. Какво ще искат
с бухалките неканените гости?
Дюшеците търбушат. Жалки пенсии
бе плащала във клона селски пощата.
Парите търсят. Удрят като бесни.
Трошат ребра във този ад среднощен.
Тъй удря непокорното животно
стопанин гневен, цепеница грабнал.
Къде са? - кряскат озверели, потни.
Във шкафа. Преброени са - за хляба.
Старицата посочва отдалече,
пребита, с поглед почти безумен.
Тя няма сили даже да продума,
но знае: хляб не ще им трябва вече.
Животът свърши. Само мрак ги чака
във сляпо село, в глухата държава...
А зад кандилцето Христос проплаква,
че Ханаан им беше обещавал.
Към миналото време
Омразата към миналото време откъде е,
как е порасла в още неродените тогава?
Зърното все едно преди да го засеят
сеитбите отминали да отрицава.
Та то не би и съществувало в хамбара
в очакване на благодатна почва.
И новото нали дойде от нещо старо,
лъжа е, че от нищото започва.
Бащата може да е грешник, но баща е.
Омразата синовна тук е неприсъща.
И ако има Господ, с поглед таен
той всичко вижда. После ни го връща.
* * *
Жестокостта съжителства в душите
ведно с доброто, те са в паралел -
на същността ни две страни, пришити
старателно с неръждаваем тел.
Така че почти е невъзможно
една от друга да ги разделим.
Отглеждаме ги като свои рожби
с родителски инстинкт. Непобедим.
Хор на попадналите на долната земя
Кой в царството подземно ни затвори?
Где е орлицата, която на гърба си
отново на света, наречен "горен",
ще ни качи, преди да стане късно.
Готови сме с месата си да храним
до края изгладнялата й човка...
Орлицата я няма. Тежки рани.
И скърцане със зъби, плач и охкане.
Това ли е съдбата ни, проклетата -
да заживеем тук като погребани,
безславно да си идем от планетата,
предадени за трийсет жалки сребърника?
Орлице, кацнала в скалите на Пирина
или по канари старопланински,
все още вярваме: ще ни издириш ти
през пропасти и урви сатанински.
Надеждата е жива, ти ще дойдеш
при хората нещастни и обречени,
за да ни върнеш небесата родни,
за да ни върнеш скъпото Отечество.
* * *
Аз няма никога да пренебрегна слабия,
защото сам не съм нафукан супермен,
въжето и на моя врат не е разхлабено
и всяка глътка въздух ценна е за мен.
Така че мога да подам ръка във нужда,
да сложа рамо, да помогна в гръб.
Сам получавал съм подкрепа чужда
и този миг безкрайно ми е скъп.
Ти към богатството с надежда гледаш,
но укротявай алчния копнеж.
Страданието учи те на щедрост:
и малкото да можеш да дадеш.
Буря в планината
Възседнали планинските била,
три тъмни облака погледнаха сърдито.
Внезапен гръм. И после заваля.
зачаткаха по листите копита.
И ручеи като на хиподрум
се спуснаха във надпревара луда.
Под сенник някакъв с едно наум
се скрихме - публика, събрана по принуда
И ни обзе атавистичен страх,
пулсираха във слепоочията вените.
Юздите ти държи, човеко плах,
все пак природата, от теб непобедена.
* * *
Обичам те, защото те обичам.
И нямам думи да го обясня.
Та то е нещо много, много лично:
Обичам те, защото си жена!
Обичам те. С бретон. И без. И с шапка.
Зелена е. Като тревата в степ.
А не защото имам цяла папка
със стихове, написани за теб.
Обичам те. С очите ти кафяви.
Отчаян ли съм или вдъхновен,
знам, погледът ти може да направи
слуга или пък господар от мен.
Да беше рана - щеше да премине,
намазана със риванол и йод.
Обичам те от милион години,
по-точно е: от цял един живот.
Научих го и на английски даже -
било модерно, а било и шик.
Обичам те! Все пак да ти го кажа
преведено на български език.
Таньо Клисуров е роден на 23 май 1944 година в Мъглиж, но понастоящем живее и твори в Стара Загора. Завършил е българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Автор е на дванайсет стихосбирки. За първата си книга "Южна гара" е носител на наградата "Южна пролет", за книгата си "Във втората половина на живота" печели наградата за поезия на СБП. В Москва в превод на Денис Карасьов излиза на руски сборникът със стихове на Клисуров "Сказано глазами" ("Казано с очи").
Член е на СБП и СБЖ. Почетен гражданин на Стара Загора.
Дума 2. Юни 2017 , брой: 106
Отново за славата
Да, сладко нещо славата е, друже,
но сдържай се, не я преследвай ти.
Не е слугиня - мълком да ти служи,
без повод ще започне да крещи.
Капризна дама - с устни все нацупени -
днес е при тебе, утре е при друг.
С пари за кратко можеш да я купиш,
но няма да те вземе за съпруг.
И по-добре не си мисли за нея.
Ех, ако дойде, я срещни с добро.
Но е възможно да ти се присмее,
ако приемеш да й бъдеш роб.
Ръка й целуни и отпрати я -
една жена сред многото жени.
Кажи: "На мен не ми минават тия,
при гениите мъртви се върни!"
Остарява душата
Остарява душата. Усещам: и тя остарява.
А за тялото, зная го ясно: остарява и то.
Но за мене душата е важна. И тя беше права,
като казваше: "Ти ме пази, не ме питай защо."
Аз прахосвах я щедро в капризни илюзии мои
и в приятелства празни, и в любови за ден и за два,
в преклонения жалки пред измислени, смешни герои,
и пред лозунги кухи с надути слова.
Късно, късно прозрях, отговорих на много въпроси.
Но защо ми е нужно това - качулка след дъжд?
Днес, измокрен до кости, участта си на възрастен нося
и мечтая живота си някак да повторя още веднъж.
Зная, тези мечти са миражи далечни, далечни...
А душата ми пак проговаря, за мен й е жал:
"Има смисъл, човеко, дори в пропиляното вече,
щом на два-три въпроса своя отговор труден си дал."
Изневериш ли
Изневериш ли на любима,
си лепваш петънце в душата -
предупреждение незримо,
че появява се ръждата.
Изневериш ли на приятел,
петното става по-голямо
и няма вече вероятност
да се опреш на силно рамо.
Изневериш ли на идея,
петното носиш си открито.
Как да погледнеш ще посмееш
другарите си във очите?
Изневериш ли на родина,
дори да мислиш, че си същия,
знай, няма да ти се размине -
в петно самият се превръщаш.
Наведен над листа
Превърнаха всичко на сцена и шоу.
Подобен талант на мене ми липсва.
Не съм Ники Кънчев, не съм и Сталоун,
аз просто живея наведен над листа.
Тогава да искам да бъда известен,
да бъда котиран, е твърде наивно.
Което написах - покрива го плесен
и моето име забрава покрива.
На чуждите слави все пак не завиждам,
те - дребни настинки - са твърде нетрайни.
В поклони превиват се дважди и трижди,
за повече "браво" надяват се тайно.
Тъй бъдното няма за мен да научи,
със него ме свързва единствена нишка:
току виж изтрие далечно правнуче
събраната плесен по моите книжки.
Предимство
Предимство е да бъдеш неизвестен.
Един от всички, с редови статут -
свободно пееш бойката си песен.
Бедата е, че няма да си чут.
Сред врява на лъжци, добре позната,
ти с право си, но изводът е прост:
какво че имаш право, щом правата
се степенуват пак по чин и пост?
Но мачкан, недочут, неаплодиран,
запявай песента си вдъхновен!
Помни: боецът неизвестен спира
чак в братската могила някой ден.
Селска нощ
Ще кажеш караконджули от приказка
разкъртиха вратата им залостена...
Треперят старците. Какво ще искат
с бухалките неканените гости?
Дюшеците търбушат. Жалки пенсии
бе плащала във клона селски пощата.
Парите търсят. Удрят като бесни.
Трошат ребра във този ад среднощен.
Тъй удря непокорното животно
стопанин гневен, цепеница грабнал.
Къде са? - кряскат озверели, потни.
Във шкафа. Преброени са - за хляба.
Старицата посочва отдалече,
пребита, с поглед почти безумен.
Тя няма сили даже да продума,
но знае: хляб не ще им трябва вече.
Животът свърши. Само мрак ги чака
във сляпо село, в глухата държава...
А зад кандилцето Христос проплаква,
че Ханаан им беше обещавал.
Към миналото време
Омразата към миналото време откъде е,
как е порасла в още неродените тогава?
Зърното все едно преди да го засеят
сеитбите отминали да отрицава.
Та то не би и съществувало в хамбара
в очакване на благодатна почва.
И новото нали дойде от нещо старо,
лъжа е, че от нищото започва.
Бащата може да е грешник, но баща е.
Омразата синовна тук е неприсъща.
И ако има Господ, с поглед таен
той всичко вижда. После ни го връща.
* * *
Жестокостта съжителства в душите
ведно с доброто, те са в паралел -
на същността ни две страни, пришити
старателно с неръждаваем тел.
Така че почти е невъзможно
една от друга да ги разделим.
Отглеждаме ги като свои рожби
с родителски инстинкт. Непобедим.
Хор на попадналите на долната земя
Кой в царството подземно ни затвори?
Где е орлицата, която на гърба си
отново на света, наречен "горен",
ще ни качи, преди да стане късно.
Готови сме с месата си да храним
до края изгладнялата й човка...
Орлицата я няма. Тежки рани.
И скърцане със зъби, плач и охкане.
Това ли е съдбата ни, проклетата -
да заживеем тук като погребани,
безславно да си идем от планетата,
предадени за трийсет жалки сребърника?
Орлице, кацнала в скалите на Пирина
или по канари старопланински,
все още вярваме: ще ни издириш ти
през пропасти и урви сатанински.
Надеждата е жива, ти ще дойдеш
при хората нещастни и обречени,
за да ни върнеш небесата родни,
за да ни върнеш скъпото Отечество.
* * *
Аз няма никога да пренебрегна слабия,
защото сам не съм нафукан супермен,
въжето и на моя врат не е разхлабено
и всяка глътка въздух ценна е за мен.
Така че мога да подам ръка във нужда,
да сложа рамо, да помогна в гръб.
Сам получавал съм подкрепа чужда
и този миг безкрайно ми е скъп.
Ти към богатството с надежда гледаш,
но укротявай алчния копнеж.
Страданието учи те на щедрост:
и малкото да можеш да дадеш.
Буря в планината
Възседнали планинските била,
три тъмни облака погледнаха сърдито.
Внезапен гръм. И после заваля.
зачаткаха по листите копита.
И ручеи като на хиподрум
се спуснаха във надпревара луда.
Под сенник някакъв с едно наум
се скрихме - публика, събрана по принуда
И ни обзе атавистичен страх,
пулсираха във слепоочията вените.
Юздите ти държи, човеко плах,
все пак природата, от теб непобедена.
* * *
Обичам те, защото те обичам.
И нямам думи да го обясня.
Та то е нещо много, много лично:
Обичам те, защото си жена!
Обичам те. С бретон. И без. И с шапка.
Зелена е. Като тревата в степ.
А не защото имам цяла папка
със стихове, написани за теб.
Обичам те. С очите ти кафяви.
Отчаян ли съм или вдъхновен,
знам, погледът ти може да направи
слуга или пък господар от мен.
Да беше рана - щеше да премине,
намазана със риванол и йод.
Обичам те от милион години,
по-точно е: от цял един живот.
Научих го и на английски даже -
било модерно, а било и шик.
Обичам те! Все пак да ти го кажа
преведено на български език.
Таньо Клисуров е роден на 23 май 1944 година в Мъглиж, но понастоящем живее и твори в Стара Загора. Завършил е българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Автор е на дванайсет стихосбирки. За първата си книга "Южна гара" е носител на наградата "Южна пролет", за книгата си "Във втората половина на живота" печели наградата за поезия на СБП. В Москва в превод на Денис Карасьов излиза на руски сборникът със стихове на Клисуров "Сказано глазами" ("Казано с очи").
Член е на СБП и СБЖ. Почетен гражданин на Стара Загора.
Няма коментари
