Нови стихове от Лина Борджиева
Дума 10. Декември 2016 , брой: 282 
Лина Борджиева е родена в Ловеч, в момента живее в Троян. Завършила е българска филология в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски", философия в Софийския университет "Свети Климент Охридски" (със златна значка) и спортна психология в НСА "Васил Левски" - София. Преподавател е по български език и литература и по психология и философия в Националната гимназия по приложни изкуства "Проф. Венко Колев" - Троян.
От шестнадесетгодишна печата свои стихове в българския национален печат, както и в регионални издания. Има публикации и в чужбина. Печелила е национални и международни награди за лирика. Изявява се още в областта на литературната критика, публицистиката, есеистиката и научната сфера със статии по различни хуманитарни въпроси.
Издала е книгите: "Прекроена действителност", "Светът ми е мълчание", "Над земните неща", "До началото на Времето", "Библейски откроения", "Храм на пламъка", "Затишия", "Мисли за мен като Любов".
Член е на Съюза на българските писатели.


Познание-любов

Повикай ме със знака на нощта -
да сътворим от тъмното различен
свещен и светъл свят. Денят
да се изпълни после със Обичане.
Повикай ме сега! В откъснат плод
мен сътвори - докосване до Рая!
Аз бих дарила целия Живот,
безсмъртната Любов за да позная.


Мисли за мен като любов

Мисли за мен като любов.
Сърцето ми те приютява
в един красив копнеж, готов
да слее двама ни.
Прощавам
безумно младия ти зов
да ме обичаш.
Непременно
за Огъня ли си готов?
Нима желаеш да си в пленно
свещенодействие - игра
на светлини...
В какво горене
изгаря твоята душа,
докоснала за кратко мене?

В космическия кръговрат
улавям пламналия зов,
на порива ти нежно млад:
"Мисли за мен като любов!"


Любов ли е

Аз нощ и ден се молих, Господи,
душа от огън да смиря.
А ти изпрати ми апостола
на болката и любовта.
В мен думите му се забиват -
стрели горящи на страстта.
О, думи на любов немилвана,
не мога да ви приютя!
А вярата - в нощта изпратена -
се връща като сноп игли
в съня ми.
Аз не съм и чакала
това: "Обичам те - прости!"
И във всемирното мълчание
отеква моят вик сега:
"Любов ли е това страдание?"
И днес ти, Боже, замълча.


Кой вятър

Кой вятър те довя до моя
заключен Храм на Любовта?
И чух как глас ми каза:
"Твоят
фрагмент от святата душа
завърна се. Бъди щастлива
във Цялостта! Сега лети -
у теб е Храмът, ти го носиш.
Красиво е - Любов си ти!"
И аз разпънах съвестта си,
градена с мир през дълги дни
из храмове, иконостаси.
Смирен, денят ми се стопи.
И шеметно нощта захлопа
върху ранената врата
на мисълта ми - Пенелопа...
Кажи кой вятър те довя?

Магично случване

Животът е магично случване
на две Души в Безкрайността.
Докосват се -
и в миг: избухване
ранява страстно гордостта.
И се раздира Тишината
от смелия отронен зов -
Желанието.
По-нататък
искри вселената Любов.


Осъзнаване

Мислех, че когато си отидеш
аз ще се стопя от самота -
тръпнеща, ще се превърна в мида,
в музика, в картина от листа...
Днес стоя си тук,
а часовете
влачат бавно хода си напред.
Пътищата - целите във пепел -
не усещам стъпки на човек.
Аз стоя.
Животът съществува
светлосин и златен, и красив...
Сложен е и труден,
ала хубав,
ако Ти в света оставаш ЖИВ.


Очи

И продължавам да пия Любов,
във ресниците скрита,
вплетена нежно в очите.
Тя отронва се тихичко,
пада
леко в мене
и - капка по капка -
напоява Душата ми.
Самотата -
на пръсти застанала -
чака
да събера светлина от очите ти -
пир до другата среща
във Безкрайното Вечно,
когато се сливат Душите...
И продължавам да пия Любов.


Нежен сън

Ще се разтворя в ръцете ти нежни,
ще изтека като капка
във потока на твоите думи безбрежни...
Невероятна и сладка,
в миг нощта ще покрие очите ни
с романтичност бездънна.
И - изгубена в мрака на твоите устни -
ще шептя:
"Ах, дано да не съмне!"
Вътре в нас Красотата ще пее
стих - симфония малка.
Аз - безсънна -
сънувам-живея:
нежен сън на Русалка.


Осъдени

Осъдени сме на Любов -
за Вечността.
И тя ни прави да се стичаме, когато
вали студеният часовник на Живота
и сипе бавно върху нас тъгата си.
Душите се намират
и избират
да бъдат
истински
и вечни,
и единни
завинаги...
Да стигнат Боговете,
създали нас - да бродим по Земята
и дълго,
много дълго да се викаме...
До истинския час
на Съвършенство!

Незнайни
Ти все още си незнаен,
непознат и неоткрит,
не усещам нищо твое...
Но те има - като мит.
Аз - действителна, незнайна и очакваща...
Копнеж
към безкрайното и вечното
съвършено твое искане
да ме срещнеш, да ме имаш,
да сме заедно завинаги.
И ще бъдем две Слова
във Пространството
издигнати,
без вина
и без съдба.


Митологично

Ти си Орфей, а пък аз - Евридика.
Ти си Духът, а пък аз съм Съдбата.
В моето тяло Природата вика
с древния глас - мъдростта на Земята.

Скитах в гората и спрях на поляна -
цветен килим, той така ме омая!
Легнах за мъничко, тъй и не станах -
подло змията ме прати в Безкрая.

Бях в пустота, спях така непробудно...
Теб ли забравих? Но сепна ме спомен:
ти си Мъжът, ти си истинско чудо
на Любовта, сътворена от Огън!

Твоите песни, свещени и чудни,
нямат забрава, блестят в тъмнината -
истински фар! И със тях се събуди
в моята нощ паметта на Душата.

Тъмна вакханка е чуждата злоба -
тя не понася в света Съвършенство!
Смърт ми изпрати, а тебе - прокоба:
да ме издириш в тъмата подземна.

Толкова дълго във нея те чакам
да ми посвириш на твоята лира!
Ти не отлагай, преплувай през мрака!
Знам: под звездите веднъж се умира.

После те носи на Хадес реката...
Силната Обич при мене те вика -
нея не трови ядът на змията!
Ти си Орфей, а пък аз - Евридика!


Молитва

Научи ме, Боже, да обичам,
без, в замяна, да очаквам нещо!
Тялото е на Душата бича,
а Душата търси Съвършенство!

И не мога да Позная себе си -
пътят ми е тръни и коприва!
Тази земна плът ми е оковата,
щом сърцето другаде отива!

Вътре - преизпълнена с незнание -
по букварите на дните още сричам.
Мъдрост Любовта е и страдание...
Научи ме, Боже, да Обичам!