Прочетен: 2167 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 28.09.2018 12:51
НАКРАЙ ВИНАГИ Е ТОПОЛОВГРАД
Разказ
Никога не съм си въобразявал, че хората могат да бъдат безсмъртни.
Някоя и друга година след прохождането ми бе издадена заповед от тате да паса шилетата в гробищата. Те са близо до нас, през една петметрова улица, и аз щях да наглеждам освен шилетата двора, кокошките. А и да не влезе вкъщи някоя циганка-кошничарка.
Оттогава се „свързах” и с погребенията.
В който и край на голямата и дълга Комощица да има смъртник, както и да го прекарват през селото, както и да се опитват близките му да го задържат още малко под Слънцето, вътрешно си знаех – той няма накъде да мърда. Бавно или по-бързичко, с рев или без рев да е съпровождан, пак щеше в последна сметка да мине покрай дом, т.е. покрай мене.
С другите дечурлига се изстъпвахме настрани, почтително като възрастни, нямахме шапки в тия горещини, затова не ги и сваляхме, но потъвахме в истинско мълчание. Бони Килограма, Джони Художника на Джоновци, Ленка Данковата, дъщеря й Литка и още други шилегари наблюдавахме всеки път с неостаряващо любопитство прощаването на процесията с най-скъпия си в момента роднина и познат.
Хем бях любопитен като всички други, хем не ми пукаше толкова – нали нашите са си още живи. Още със стъпване на крака, тате ме изчака да проходя в права линия и ми показа гробовете на баба Милева/майка му/ и на сестра ми Милка, починали току преди да се родя. Почти всеки ден ходех „при тях”,пъдех шилетата от т я х н а т а трева и нито веднъж не можах да заплача, колкото и да се насилвах...просто не ги познавах,а от баба Милева и снимка не бе останала за спомен.
Все едно, все едно никога не е била на тоя свят...
Разсейвах поглед по плачещите лица на съселяните ми, наблюдавах изтънко криминалната страст у циганите, които само чакаха да свърши данданията, та да хапнат добре и изобилно от оставената около гроба храна. А са майстори ръждавите му мангали, опитвах се като тях да пусна някоя фалшива сълзица, да покажа външна жал, съпричастие, ала така и не успявах - нашите са си още живи...
Докато един ден мама/чуждИцата, пришълката от Моминброд/ не изпищя – свекър й умрял, т.е. моят дядо Андрей. За нея може да е никой, душевадец, пиянец и малоимотен музовирин, но за мен си е истински дядо, моя кръв по най-правата, мъжката линия...
След уморителното лежане в мутвака и него го бе споходила оная с най-изклепената коса от най-въглеродната стомана – смъртта. Стреснах се. Тоя дявол дядо Андрей, всеселският и всеоколийският майтапчия вярно ли е умрял, или пак си бие шега с нас?! Както го е правил успешно много пъти...
Когато го съзрях обаче неподвижен, оставил се да го бръмчат и лазят мухите, без да кимне с ръка и да изпсува, нов въпрос изникна в осемгодишната ми глава - да заплача ли?
Като си спомня само как ме е гонил с бастунчето, как са ми посинявали кокалчетата на краката от ниските му приземни бръснещи полети, как ме е псувал изеднишки, когато с малкото Килограмче Бони му крадяхме серт цигарите изпод възглавницата му, настръхвах. Мислено биех юмручета едно о друго – ха така, така ти се пада, мъртъв!
Ала веднага след това ми замирисва на зимна бумтяща печка, на руски буквар с трудна за обяснение буква ЬІ, замирисва ми остро на злокобния тамян и сълзите сами рукват - дядо няма вече да го има!
Ще го положат роднините в съседните до нас гробища, а той, твърдоглавецът, така и няма да поникне...
Взех да ходя като въртоглаво шиле по двора, никаква занимавка не ме разсейваше, роднини запристигаха от цялата Ломска околия, пощипваха ме по бузите, галеха ме по стриганата глава. Намирах след това бонбони в джобовете, в шепите си, без да усетя кой и кога е успял да ги сложи там.
На спускането в гробищата не отидох. Въртях се около себе си със свит стомах, хвърлях вяло и без прицелване камъчета по кокошките.
А като се върнаха без дядо, роднините и съселяните седнаха под грамадния клонат орех - да ядат. Гледах ги като напикан. Роднини, роднини, а хич не им пукаше, че моят дядо го няма вече. Няма го да се изсмее барабар с осемдесет и четиригодишния си бял мустак, да изпсува гръмко живота и да изпие на екс кана вино по тоя случай.
”Мамка му на живота, щом има и мрекье!”.
Тия хора луди ли са?! Ето и неговата най-голяма дъщеря, лола Фина, и тя е луда. Седнала на най-лично място, като кума на весело сборище, тя разказва все смешни истории, смее се в шепа и без шепа, ръцете й не спират - трошат орехи. Черупките падат върху попуканите й голи нозе, а ядките тя най-внимателно полага в устата си.
И дъвче ли дъвче, смеейки се.
Колкото и да я гледах тогава остро, режещо и най-магьоснически, тя не се задави. Живя още петнадесетина години,скара се с половината село заради неуспели сватовничества,а когато и нея положили в двата метра,това вече станало в Новите гробища,далече от нас,до МТС-то и в мое,слава богу,отсъствие...
Старите гробища сега не съществуват. Зелен и разчертан парк е легнал върху тях, над костите на баба и сестра, над дядо.
На новите гробища моите съселяни - присмехулците са лепнали името”Тополовград”, заради живата ограда от високи като вретена шумящи тополи.
И когато им дойде часа и деня един по един се преселват в „града на тополите”.
Както всъщност си е разпределено от онай време...
...................................................................................
не се страхуват от Смъртта,дори я приемат с насмешка...Хеле,ако пък направят повече годинки,какъв велик присмех е!
поспивал съм си в гробищата,докато пладнуват шилетата.
Сега,когато съм голям,и изпращам близки и приятели ми е много чогло,
главоболно и бързам да се издена от гробищните "паркове"...