Дума 11. Април 2018 , брой: 69 Славчо Кънчев
"Онзи, на когото позволяват повече, отколкото заслужава, иска повече, отколкото му е позволено." Публий Сир (І в. пр.н.е.) - римски поет
През 20-те години на миналия век правителството на Съветския съюз - първата в света държава, поела по нечастнокапиталистически път на развитие, си поставя задача да извърши "ликбез" - "ликвидация безграмотности" - ликвидиране на неграмотността.
Основната насока за развитие на държавно капиталистическата икономика е ускорената индустриализация на страната. Но историческата истина е, че индустриализацията на Руската империя започва още преди Първата световна война. Всъщност Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) - ВКП(б) (както на ХІV конгрес на Руската комунистическа партия (болшевики) - РКП(б) тя беше преименувана), планираше да осъществи в страната най-прогресивните идеи на своето време - всеобщо избирателно право, електрификация, безплатно образование, индустриализация.
Но за да бъдат извършени тези революционни процеси, бяха необходими стотици хиляди, милиони образовани кадри. Така се появи

най-глобалният "червен" проект,

чието реализиране дори понастоящем дава своите резултати във всички 15 бивши съюзни републики, влизали в състава на Съюза на съветските социалистически републики (СССР). Става въпрос за съветското образование, което през цялото време на своето съществуване оставаше най-добрата образователна система в света. Класическото съветско образование беше основано не върху механичното наизустяване на знания, а на формирането на светоглед. Светогледа на новия човек - строителя на социализма.
Кампанията за масовото ограмотяване на населението има своето начало още в първите години след Октомврийската революция. Грамотността на цялото население се повишава от 32 процента през 1920 г. на 40 процента към края на 1926 г. В селата има вече над 22 000 читалища, започват да се внедряват радиото и киното - основни комуникационни системи, които болшевиките използват за разпространението сред народните маси на новата идеология и приобщаването им към нея.
Образованието, като част от културното влияние върху човека, още от дълбока древност се явява една от формите на обществени връзки и комуникационни системи. Още немският философ, математик и държавен деец Готфрид Вилхелм Лайбниц е оставил прозрението: "Оставете в моите ръце за сто години народната просвета и аз ще променя света".
Именно системата на образованието в най-активна форма формира съзнанието на хората, благодарение на нея те овладяват знания, опознават научните теории, усвояват художествени ценности, вникват в опита, насъбран от обществото от поколенията в човешката цивилизация. В своята същност началното, средното и висшето образование осигурява връзката на младия човек с духовния живот на обществото в разнообразните му аспекти и на различни нива.
Както свидетелства историята, структурата и съдържанието на хуманитарното образование до голяма степен зависи от

социално-политическия строй,

от държавната политика. В преломни етапи от обществено-политическото развитие, винаги се е разгаряла борба за съдържанието на образованието, за неговата идейна посока, за методиката на образованието, понеже функционирането на образователната система засяга съдбата на поколенията, бъдещето на обществото.
Американският социолог Н. Смелзнер дебело подчертава, че възпитаването на младите хора в дух на признаване на културните ценности и идеали, които са установени в обществото, помага да се поддържа съществуващият социален ред. Или с други думи, чрез легитимирана официално манипулация на масовото съзнание, в процеса още на неговото оформяне като цялостен светоглед, е поставена задачата да бъде създаден индивид, овладян от конформизъм. Че нали още френският политически деец Жан Жорес (1869-1914 г.), един от лидерите на френското социалистическо движение, е заключил: "Революция може да има само там, където има съзнание".
Индивидът, дори да е овладял само началната грамотност, е

извършил огромна крачка

в своето развитие, за него вече писаното слово не е безмълвна територия. Грамотността - това е първоосновата на културата. Преди почти два века организаторите на системата за образование в Съединените американски щати били загрижени от проблема за повишаване на грамотността на бъдещите избиратели, от тяхната способност да вземат разумно решение при гласуване.
В съвременните условия грамотността ни най-малко не е загубила своето значение за социализацията на личността, въпреки масовото навлизане на телевизията в комуникацията "политици - избиратели". В американския щат Калифорния, най-населения в САЩ, преди всеки референдум избирателите получават информационен комплект, който съдържа въпроса (или въпросите), които ще бъде поставен за обсъждане, както и кратка, но изчерпателна информация за становищата и аргументите "за" и "против" като евентуални отговори.
Аналогични на проблемите, съществували преди около два века в новооснованата независима държава върху североамериканския континент, има за решаване по това време и в много други държави. Масовото образование се оказва тясно свързано с осъзнатото участие в политическия живот. Но освен това то изпълнява и икономически, социални и идеологически функции.
Образованието в хуманитарната, обществено-политическа сфера, изработва, а дори по-често то наготово препредава утвърдени в дадения период в обществото митове - версии на едни или други исторически събития, или митове - трактовки на художествени произведения. Този подход създава благоприятни условия за субективизъм при излагането на историческите събития, въпреки че още живелият от 120-180 г. старогръцки писател-сатирик Лукиан пише: "Но преди всичко умът на историка трябва да прилича на огледало, правдиво, блестящо и с точен център; каквито се възприемат от него образите на нещата, такива трябва да се отразяват, като не показват нищо, изкривено или неправилно оцветено, или в изменен вид".
Както отбелязва обаче френският поет символист Пол Валери, историята представлява сама по себе си най-опасният продукт, подготвен от химията на човешкия мозък, тя

заставя народите да мечтаят или страдат,

разболява ги с мания за величие, прави ги тщеславни, непоносими, поражда у тях чувство на болка; във всеки случай ненавистта и страстта у народите през първата половина на ХХ в. по-силно се възбужда от фалшифицираната история, отколкото от всички расови идеологии.
Авторът на солидната тритомна монография "Хитлер. Биография" И. Фест подчертава, че немският националсоциализъм не е познавал, за разлика от италианския и френския фашизъм този феномен "изкушаване от историята", който се отнася към основните елементи на фашистката идеология изобщо. Немският фашизъм в ретроспективен план не е имало откъде да черпи заряд за емоционално вдъхновение, той не е разполагал в историческото минало на нацията с "идеална епоха" чрез която фашистките водачи биха могли да привличат и мобилизират своите последователи, като ги призовават към подражание. И все пак именно историята е използвана от фюрера Адолф Хитлер за разпространението и налагането на националсоциалистическата идеология в Германия - посредством критическото отричане на историята, тоест чрез опит за създаване и стимулиране на тщеславието на своите сънародници чрез карикатурна картина на бившата слабост и раздробеност на страната.
Адолф Хитлер умеел да извлича пред масите същия заряд от емоционален динамизъм, какъвто италианското дуче Бенито Мусолини от публичното преклонение в неговите речи пред отминалата слава на Римската империя. Едно доказателство е отношението на нацистите към Версайския договор, сключен след поражението на Германия в Първата световна война. Райхминистърът на информацията и пропагандата Йозеф Гьобелс дава указание на своите подчинени да представят периоди от 1918 г. до 1933 г. (когато Националсоциалистическата германска работническа партия идва на власт) като "престъпен".
Добре позната практика в България след 10 ноември 1989 г. по отношение на периода, когато Българската комунистическа партия играе ръководна роля в обществото и държавата, закрепена и в чл. 1, ал. 2 от тогавашната конституция на Народна република България.
Напъните да се постави историята на България върху прокрустово ложе в учебниците по история постигат поне един неоспорим резултат. И той е, че самите автори на тези напъни си гарантират, че самите те стават обект на историята. Но не в алеята на героите. 

аланкоолу? Кой ще чете некви идиотщини за ланския сняг?

Ти.