Дума 4. Май 2018 , брой: 85 Чавдар Добрев
В епохата на Възраждането, когато с литературна критика се занимават в повечето случаи неподготвени за професията хора и нейните задачи изпълняват творци от други родове и жанрове на литературата, и то от ранга на Ботев, Каравелов или Войников, Нешо Бончев е един от първите български интелектуалци, който прави от литературната критика призвание за цял живот, възприема я за професия с трайни последици в личната и обществената участ. Накратко, и с дейността на Нешо Бончев започва да функционира на българска почва един клон на литературата, с богати наследства в цивилизования свят - литературната критика!
Така закъснялото развитие на литературната ни критика започва да се преодолява, макар и с неравни темпове, включвайки се активно в обсъждането на предосвобожденската проблематика и борбата за свобода и национална независимост; на мисията на българския етнос, изживял петвековно робство от народ на духовното израстване на младото поколение чрез модерния за времето си тип училище. За Бончев възрожденското училище е основен фактор на националното развитие! То трябва да внедрява в учениците многостранни знания, включително усвояване на природните науки. Да е от народен тип, в отличие от сегашните училища, които предоставят предимства за децата на привилегирования обществен слой.
Като се запознае със скромното по обем книжно наследство на Нешо Бончев - критически отзиви, писма, разбори на чуждестранни образци, преводи, събиране и интерес към нашата фолклорна култура, непрекъснато съучастие в българските просветителски и революционни работи, човек не може да не остане изненадан от енциклопедичните познания на автора, от пословичното му родолюбие, от прецизността и посветеността му на защитаваната от него кауза. Типът художник, който Нешо Бончев представлява, е обществен алтруист, родолюбец, устойчиво повярвал, че саможертвата на индивида заради интересите на социума е повеля на висшия разум, на естествения ход на неизопачената човешка история.
Показателно е, че в такива велики преходни периоди като нашето Възраждане, но така е и в ерата на Италианското възраждане, на френското Просвещение или на разцвета на английския роман през ХVIII в. и ХIХ в., сякаш от само себе си, от някакъв вътрешен извор, ненадейно и загадъчно бликват неподозирано мощни потоци, които отприщват огромните възможности на човешкия дух, разкрепостяват способностите за проникване в глобалните проблеми и конфликти на живота. Струва ми се, че този духовен устрем погалва с гълъбовосиньото си перо и първопроходеца на литературната ни критика. Без да достигне ръста на водачите на нашето Възраждане, Нешо Бончев също го занимават крупните въпроси на националното ни развитие, развити в границите на критиката като оценъчна и анализаторска дейност, като неприкрито лично отношение, като полемика и отричане на литературните бездария, като строгост в оценките.
Роденият в Панагюрище Нешо Бончев има кратък живот - роден е през 1839 г. и умира на тридесет и осем години през 1878 г., без да може да се върне от Русия, без да го стопли за последен път родното му огнище. Изумително е как успява в такъв кратък жизнен цикъл да реализира поставените си цели!
Като повечето възрожденски дейци и Нешо Бончев е възпитаник на руската културна школа. След завършване на местното панагюрско училище, заедно училищния си другар Марин Дринов заминава през 1858 г. за Русия. Бончев и Дринов се учат три години във философския клас на Киевската духовна семинария, четири години по-късно, през 1862 - 1866 г., Нешо Бончев следва историко-филологическия факултет на Московския университет, завършвайки го със степента "кандидат". До смъртта си, цели двайсет години, живее в Русия и само на два пъти успява да се върне в родината. Вади си хляба като преподавател по старогръцки език.
Стигаме до един фундаментален въпрос: за насоките и естеството на неговите литературни възгледи и принципи. Определящо начало на тези възгледи и принципи, и това не бива да се забравя - е естетиката на реализма, упованието върху първичността на земните форми, върху реалната диалектика на човешкото съществувание, върху органичното свързване на телесните и духовните форми, върху взаимозависимостите между обществено и индивидуално битие.
Тук ми се иска да дообясня, че Нешо Бончев е привърженик не въобще на реализма, не пряко на позитивизма, а именно на руския реализъм, който в Европа тогава се възприема като връх на модерната мисъл, на модерната литература и се представлява от колоси на духа като Гогол, Толстой, Некрасов, Тургенев, в по-широки рамки Достоевски. Тоест, Нешо Бончев е адепт на модерни за времето си литературни идеи. За него големият образец е Гогол, народната стихия, обгърнала прозата му, народните корени на въображението му, неговият гений да разобличава злото. "В литературата на всеки един народ - заявява авторът - се проявява неговът духовен образ, както в огледалото се оглежда лицето на човека!" Но Бончев в същото време кореспондира тясно и с руските славянофили, които се явяват охранители на руските традиции, противопоставят се на Запада, ратувайки за затворено пространство на руския културен живот. Само че славянофилите му влияят главно с тяхната отзивчивост, свързаност, солидаризиране с участта на поробените славянски страни, една от които е България.
Разбира се, през следващия ХХ в. литературната ни критика неведнъж се отдалечава от вижданията на Нешо Бончев, нерядко заема противоположни позиции. Въпреки това и при най-естетстващите представители на критиката могат да се срещнат отпечатъци, които ни връщат към световъзприемането и естетическите предпочитания на родения в Панагюрище критик на литературата.
Значимостта на един критик, в случая отишъл си от нашия свят преди 140 години, проличава в това дали неговите идеи са живи или мъртви, дали съвременните хора се нуждаят от словата, които някога е изрекъл. Струва ми е, че много от текстовете на Нешо Бончев и сега звучат актуално, нужни са във всекидневната критическа практика, но и в противопоставянето на неолиберализма и квазипостмодернизма, които налагат разрушителни за националния ни развой критерии и нормативи, опитват се да ликвидират единната същност на националната ни литература, формирайки нова култура, субсидирана от чуждестранни фондации и властови инструменти на държавата и медиите.
Нешо Бончев е модерен за епохата си критик и със своята теза литературата да разкрива реалните проблеми, да бъде безкомпромисна в оценките си. Тази модерност проличава на фона на сегашното масово разпространение на рекламната критика, която като отровна плевел задушава всяко честно критическо слово и интелектуален порив. Показателно в такъв аспект е твърдението на критика, че "литературното поле не е бална зала, та да се гладим и си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства". В същата епоха на политически и естетически Ренесанс унгарският поет Шандор Петьофи изрича фраза, близка до казаното от Нешо Бончев: "Според мен - твърди Петьофи - поезията не е аристократически салон, в който се движат само натруфени благородници, обути в лачени обувки, а свещен храм, в който се влиза с цървули, та дори - с боси крака".
Без да прибягва до теоретически обобщения, явно е, че за Нешо Бончев литературната критика представлява сплав между емоция и рацио, той допуска в нея свободно да се съвместяват публицистични реплики с чисто научни изследвания, граждански ангажименти със строго специализираните изследвания, примерно на тема български фолклор. Запознат дълбоко с развитието на Турция, не друг, а литературният критик Нешо Бончев ще изрече с видим чувствен подем, че турската империя я чака крах, че е "необходим един нов свят". Макар и притиснат от болести, ще възкликне с бодър глас при новината за Априлското въстание: "И взигра радостию душа моя. .. Народът с радост взима оружието. Всеки припка да помага, а ние лежим. И посрамиха се най-паче мудрите, които първи трябваше да излязат в сретение жениху".



Изтъкнатият български писател, литературен критик, изкуствовед, поет и преводач проф. Чавдар Добрев е тазгодишният носител на Националната награда за литературна критика "Нешо Бончев". Тя му бе връчена на официална церемония в Панагюрище, в голямата зала на Театър Дом-паметник в края на март.
Връчването на Националната награда за критика е кулминацията на "Бончевите празници", които се провеждат ежегодно в града.