Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.10 22:05 - Едит е жива
Автор: 1997 Категория: Изкуство   
Прочетен: 96 Коментари: 2 Гласове:
2



Дума 13. Октомври 2017 , брой: 201 
В една есенна утрин на 1963-та преподавателка във френския лицей в Алжир, където имах привилегията да уча, ни съобщи видимо тъжна за кончината на Едит Пиаф. Много от нас тогава бяха вече отворили сетивата си за набиращите слава "Бийтълс" и не разбраха гаспожата. Тя очевидно разпозна недоумението ни и в часа за подготовка на домашните пусна плоча на голямата певица. От примитивното по днешните стандарти звукоизвличащо устройство струеше "Химн на любовта". Красива музика, изтръгната с неподражаемо вибрато от малкото тяло на големия артист. Тогава дори в пообърканите ни пубертетски мозъци проблясна някаква част от истината за онова романтично време, когато обсебващият и близък до възрастта ни рок съжителства с шансона и баладата. И то безконфликтно и взаимнопроникващо, защото в онези години естетиката бе по-истинска и нейните големи носители - с висока стойност.
От доста време в началото на втората декада на октомври неизбежно се сещам за любимата ми певица Едит. Точно в деня на нейното пренасяне във вечността на 11-ти, защото пътят й е извървян и наситен с много любов, възторг, слава, признание, но и пропадане, мъка, страдание и терзание. Но тя даде толкова много на предвоенна и следвоенна Европа и света не само с вечното си песенно творчество, но и с поуките от разтърсващата си лична драма. Всъщност нейното изкуство така силно се преплита с житейската й история, че ценителите на таланта й възприемат изпятото като изповед, откровение, призив, жажда за обич, зов за справедливост с неизменната доза тъга. Самата певица споделя: "Живея така, както пея, и пея така, както живея". Какво по-голямо доказателство за искреността на твореца. Независимо от видимата деградация на истинските стойности днес, бруталното нахлуване на образци и в песенното творчество, които много трудно бихме определили като изкуство.
Не особено красивата, но магнетично привлекателна с артистичното си присъствие Едит живее изпепеляващо, не се щади, бори се с живота и му се отдава докрай. Затова може би съдбата компресира в 47 години всичко за жената в черно с най-изразителните ръце, която често я предизвиква, подиграва и дори хули. Но и винаги й дава шанс за въздигане от руините на разрушителната емоционалност до нови върхове. И така до трагичния край на изтощеното и разпадащо се от тежка болест малко тяло в септемврийската нощ на 63-та. Но дори и тогава нейно величество съдбата е щедра. Край умиращата Едит е последният мъж в живота. Красивият като гръцки бог Теофанис Ламбукас (Тео Сарапо), при това с цели двадесет години по-млад от певицата.
От дистанцията на годините много от младите хора днес трудно разбират нежната естетика на шансона, дълбокия смисъл на текстовете, преклонението пред истинската любов, дълбоките терзания от разделите и разочарованията. Вярно, това е тяхното време, на техните усещания и пориви. И безспорно имат право на това. Но, какво все пак им дава дълбокомислен и направо разтърсващ текст, в който основното действащо лице е "... голямата дупара". Единственото нищожно оправдание можем да намерим в търсената рима от "автора", че НЕЯ "някой я бара". Представете си например щеше ли Пиаф да остане в историята на музиката от своя жанр с подобни описания на части от тялото. Или също откритите и лансирани от нея талантливи истински звезди като Шарл Азнавур, Ив Монтан, Жилбер Беко и Жорж Мустаки.
Ето това е щедрата природа на Едит. Тя се раздава докрай, не брани ревностно територия. Тя просто открива пътища от и към душата и разчита да бъде разбрана. Дори в откровение е самокритична към тялото си, което не й пречи да бъде привлекателна за мъжете, без да вкарва в песните си вулгарна еротика. Вероятно за тези от нас, които обичат Пиаф, е неразбираемо натрапчивото изтъкване на форми и словесната крайна провокация към първичните човешки инстинкти. Но, питам се, дали останалите в България българи не са вдигнали ръце от нахлулата през широко отворената врата на неолиберализма псевдокултура, от подмяната на истинските стойности, от методичното унижаване на истинското творчество и изкуство, от върховенството на капитала над възвишението на духа, от властването на простащината над хората, създаващи и опазващи националното ни духовно богатство?
Да, явно е, че днес мнозина са вдигнали бялото знаме на примирението и...обезбългаряването. Не само в културата и изкуството, но и във всяка фибра на страдащата тъкан на отечеството - от политици, връзкари, съученици, набедени пунктуалисти сред прахта на досиетата, нагаждачи и всички видове слагачи. И тъй като капиталът купува слабите, то те няма да разберат силните послания на Едит. Не, може би ще им допадне една от прекрасните й песни "Не съжалявам за нищо", но в тяхна си интерпретация.
Поклон пред Пиаф и тези, които я обичат и най-вече - разбират. Тя е жива, защото песните й са живи.
 



Гласувай:
2
0



1. natali60 - Прекрасна певица.
13.10 09:35
Поздравления за разказа за нея.
цитирай
2. jelezov - Присъединявам се към написаното от ...
13.10 12:03
Присъединявам се към написаното от натали60.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: 1997
Категория: Политика
Прочетен: 830737
Постинги: 2373
Коментари: 1096
Гласове: 595
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031