Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.08.2017 01:16 - От тази трънка май ще изскочи голям заек... Йордан Радичков, когото познавах по съседски
Автор: 1997 Категория: Изкуство   
Прочетен: 308 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Дума 8. Август 2017 , брой: 153 Никола Гаговски
С Йордан Радичков се запознах в началото на 50-те години на миналия век. Живеехме на бул. "Волгоград" (сега "В. Левски") съвсем наблизо. Често пътувахме заедно за работа и се разделяхме при университета - той тръгваше за редакцията на в. "Вечерни новини", а аз - за радиото. По пътя разговаряхме за разни всекидневни събития, за нови книги, за някои писатели и журналисти и за много други работи. Като млад белетрист той започна да печата интересни оригинални разкази. Едни от писателите го критикуваха, други го хвалеха, но читателите му купуваха книгите с голям интерес. Литературният критик Чавдар Добрев го защитаваше от разни нападки и аргументирано доказваше, че прозата на Радичков е новаторска. И по-късно той се наложи като един от най-големите ни писатели...
Една сутрин му споменах да напише разказ и за граничарите. Каза:
- Ако ме заведеш на границата да се запозная с войниците, може да се роди нещо.
Обещах му.
И след известно време вече бяхме на южната граница в Доспат. С него бяха поетите Иван Давидков и Лиляна Стефанова, които написаха вълнуващи стихове за бойците със зелени пагони.
С Йордан посетихме застава "Вергил Ваклинов". И наскоро след това за живота на войниците написа емоционалните впечатления "Летописите", които използвах в радиопредаването за граничарите. Там го запознах с мой приятел от военното училище, който му разказа интересна случка. Той записа нещо в бележника си и ми каза:
- От тази трънка май ще изскочи голям заек.
Но заекът, изглежда, беше се скрил добре в горските шубраци и близо година той не можа да го открие, макар че беше опитен ловец.
Една сутрин случайно се засякохме в Радио София. И заедно тръгнахме през "Парка на свободата" за Полиграфическия комбинат, където той работеше.
- Да запалим по цигара! - предложих му.
- Вече не пуша. Докторът ми забрани, защото не съм бил добре със сърцето.
Сетихме се за границата.
- Това беше незабравимо пътешествие... - сподели Йордан. Попитах го:
- Няма ли да напишеш разказ, нали обеща?
- Да, бе. Скоро прелиствах бележника си и там съм записал интересен факт, който ми разказа твоят познат офицер. Нали си спомняш? Ще помисля, дано се получи нещо.
- Обади ми се, ако изскочи заекът - пошегувах се.
- Този път може и да изскочи! - каза Йордан и се разделихме в комбината. И само след десетина дни той ми позвъни по телефона:
- Готово! Хванах заека, да ти го донеса ли?
- Чакам те.
Донесе ми го. Прочетох "Застава".
- Чудесен разказ си написал, скоро ще го използвам. Ще ти се обадя да го слушаш - казах му със задоволство.
Излъчихме го по ефира, в изпълнение на артиста Иван Тонев и с музикално оформление от Ангел Георгиев-Гелето. Получи се рядко хубаво радиопредаване. И заслужено се запази в Златния фонд на Националното радио.
А сега го предлагам и на читателите.

Застава
Разказ

Началството вика: Ще пазиш тоя човек като очите си! Тъй вярно! - казвам аз и помагам на човека да се качи на коня. Как е името на коня? - ме пита човекът и аз му казвам: Настърдак. Най-после ние тръгнахме и преди да излезем от заставата, човекът вижда неколцина от нашите момчета да пърлят един глиган, убит през нощта. Е, момчета, пита човекът, ще ядем ли глиган? Тъй вярно! - казват момчетата и въртят глигана на огъня. Началството и то ни вика да се прибираме до обяд. Аз много обичам да придружавам цивилни хора край границата. Имаше един, няколко дни го придружавах да броим дивеча, що истории, що нещо научих от тоя човек - брой нямат. Друг един придружавах, по геоложките работи, та той колкото с геоложки работи се занимаваше, толкова и с гъби. И все пита: Тая ядлива ли е? И аз му казвам коя гъба е за ядене и коя не. До гуша сте потънали в гъби, разправя той, живот си живеете, а във вътрешността няма кьорава гъба! Друг един пък имаше, с него два дни гонихме някакъв гущер, ама гущерът потъна като че в дън земя. После го водих да гледа змийското съблекалище - имаме едно усойно място, дето змиите събличат кожите си, та му падна капата на човека. А тоя, дето сега придружавам, е по водите. Той ще обходи целия район, за да види откъде какви води извират, защото навътре в планината ще се прави бараж. Обикаляме с него водите, и той все ме разпитва откъде съм, женен ли съм, аз му казвам откъде съм и че не съм женен. После ние спираме и слизаме от конете, защото той иска да пие вода. Човекът пи вода, наплиска си лицето, а аз стоя край извора и държа юздите на конете. Той пуши и ме пита по едно време, загледан в оръжието ми: Сигурно ме държиш на прицел! Тъй вярно! - казвам му - държа на прицел! А ако река сега да побягна през границата, ще стреляш ли? - пита ме пак той, като ме гледа усмихнато. Ам че ще стрелям! - казвам му, като също тъй се усмихвам. По-добре да не бягате! В планината е тихо, насекомо всякакво хвърка, птиците и те хвъркат, като гонят насекомите, костенурките пъплят отвсякъде и аз казвам на човека, че тия костенурки също тъй търсят вода в планината, та като тръгне подире им човек, ще намери всякакъв извор. Птича песен тук и там се чува, но рядко, защото птицата мъти сега свита в гнездото си. Спокойно е, тихо е, всеки храст и всяка поляна дъхтят тръпчиво на зеленина и билки. Ни мучене на добитък ще чуеш, ни скърцане на колела, ни подвикване на човек, ни хлопки на стада, нито звън на наковалня. В първите дни все напрягах слух да чуя ония селски звуци, сред които съм израснал, но дочувах само странния шепот на планината. Мина време и когато повее вятър, ми се струва ту мучене на добитък, ту кукуригане на петел, ту хлопка или пък гласа на майка ми, която хвърля сутрин храна на кокошките. Ей такива едни работи ме занимават, докато нося службата и разправям това на човека, а той от своя страна ми разправя, че това е изворът на всекиго. Ако тоя извор пресъхне, то и човекът ще пресъхне и ще стане от него само едно сухо дърво. После на една полянка ме пита дали зная кое е най-старото животно. Знам ли! - казвам му. А той ми казва, че било щурецът. Поляната пълна с щурци, цигукат, та ще се скъсат от цигукане. Аз му разправям, че по нашия край на щуреца викаме попец, защото е черен като поп - всичко е черно у него: и крака, и корем, и мустаци; очите му и те черни. Обаче душата му светла, ми казва човекът. Не гледай, че е дребно, смее се човекът, и най-дребното се ослушва като човек. Мигар мислиш, че само човекът се ослушва! А мигар аз не зная какво значи да се ослушваш! Нали като нося службата, особено нощем, целият ставам на слух. Тъй много се напряга тогава човек, че чува дори как сърцето му тупа: туп-туп, туп-туп! И гората напряга слух, и всеки поток ти се струва, че едва-едва пристъпя през камъните, защото и той се ослушва в тъмнината, и копитото на кошутата едва-едва пристъпва. Само глиганът по най-свински начин вдига шум и стряска птичата твар...
Време е за обяд! - казва човекът и ние слизаме от конете. Аз държа поводите, той изважда от раницата сухоежбина, започва да нарежда сухоежбината и стои на колене. Заповядай! - кани ме човекът, като реже с тънко ножче хляба, но отказвам, защото на нас не ни е позволено. Как! - учудва се той, аз ще ям, а ти ще стоиш гладен! Тогава и аз няма да обядвам, как мога аз да обядвам, а ти да стоиш и да ме гледаш! По никакъв начин! Да отдъхнем малко тук, каза той. И сядам аз срещу него, и още не съм се наместил, когато той замахна с пистолет и ме удари по главата. Главата ми стана тежка като канара, не можах да я удържа и тя падна върху сухоежбината, наредена в тревата. Обневидях!... После в тъмното видях някаква цепнатина, човекът криволичеше в цепнатината, като се прикриваше в свинаките, оръжието ми изръмжа: рррррр-р!, видях оня как се изви на една страна и тръгна с гърба си към мене, но не можа да се върне, тъй като бе гърбом, защото падна. И паднах аз отново, и всичко стана черно пред очите, както това най-старо животно, щуреца, и чувам как целият свят ще се изпотрепе да цигука в ушите ми и да ме вика, но мене никак не ме е страх вече, защото зная, че дори и да не мога да отворя очите си, оръжието стои до мене, свирепо, настръхнало и само нещо да шавне, то веднага ще изръмжи: рррр!
Но то не изръмжа, защото през цигукането дочух как мама храни кокошките, после баща ми дяла с брадвата нещо на дръвника, после чух моята мома да вади вода от кладенеца и кобилицата скърцаше приспивно, приспивно... После пък дойдоха нашите хора от заставата. Като очите си пазех тоя човек! - казвам на началството, а началството ме потупа по рамото и ми даде отпуск. Нашите момчета ме взеха, та на заставата, дават ми цял бут от глигана и ми разправят, че на оня сухоежбината била стрихнинова: и яденето, и хлябът - всичко било със стрихнин.
Седя сега в къщи, слушам всички познати звуци и все се ослушвам, все нещо ми липсва. Па то ми липсва планината край границата и когато повее вятър, чувам как се прокрадва копито, чувам как потокът пристъпва, ослушвайки се, за да не наруши спокойствието. Само глиганът понякога по най-свински начин ще стресне тишината на границата...

Йордан Радичков (със съкращения)  



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 1997
Категория: Политика
Прочетен: 3035659
Постинги: 3517
Коментари: 2407
Гласове: 1311
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031