Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.08.2018 23:05 - Българските медици връщат на Източния фронт хиляди немци
Автор: 1997 Категория: История   
Прочетен: 611 Коментари: 1 Гласове:
-2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Дума 2. Август 2018 , брой: 148 Подготви Христо Георгиев
И тази тема не е от долюбваните. Често се случва някой дълбоко замислен журналист да се чуди дали да изнесе фактите или да ги подмете под килима на прословутата политическа целесъобразност. Току виж пък се наложило да каже добра дума за някой виден комунист като Георги Димитров, ала за казване ли е такова нещо днес?! Ала първият министър на здравеопазването на Отечествения фронт д-р Рачо Ангелов, на когото имаше кръстена болница и улици преди синьото цунами да отнесе всичко вляво от себе си, пише на Димитров с молба да се намеси и да се прекрати подготвящият се процес над червенокръстките медици, които са лекували ранените немски офицери и войници на Източния фронт. И Димитров разпорежда да се прекрати процесът, защото според него не може да се съди Червеният кръст за оказване на помощ при война, пък било то на ранени хитлеристи.
Колцина знаят днес, че българският санитарен влак е стигал чак до първата линия на бойните действия, където са се водили някои от най-жестоките сражения на Втората световна война. Нашите медици, работещи под командването на немската армия, т.е като военно германско подразделение, са спасили хиляди немци, ранени при Ленинград и Москва, и отново са ги връщали на фронта. Но за това не медиците ни носят отговорност, а политиците воглаве с цар Борис Трети. Щом те са били толкова обсебени от идеите на Червения кръст, защо не са пратили един влак да лекува и спасява и ранените съветски бойци от другата страна на фронта - на съветската територия, нападната от Хитлер. Да помогнат да речем на стотиците хиляди руснаци, попаднали под 150-те хиляди снаряда и 107-те хиляди бомби, изсипани от същите немци над Ленинград и отбраняващите го руски войски по време на чудовищната над 2-годишна блокада на града. Излишен и наивен въпрос! Все едно да питаш защо България, присъединила се през 1941 г. към Оста, е снабдявала безотказно с продоволствия и храни немската армия, докато народът ни е гладувал и студувал.
Има една интересна книга на д-р Спас Спасов-Разбойников - "Българският Червен кръст на Източния фронт 1941-1945" (изд. "Литературен форум", 1996 г.). Авторът уж няма политически пристрастия, но те се просмукват отвсякъде. И като разлистваш страниците, се чудиш къде се намираш - в ада на Източния фронт, или на идилична разходка на хитлеровите войски, тръгнали да послушат оперна музика и да разглеждат архитектурни забележителности в Полша и Русия. Естествено, се забравя за друго едно културно събитие, потресло света - великата Седма симфония на Шостакович, написана в блокирания Ленинград, чиято премиера е на 5 март 1942 г. в Куйбишев. А на 9 август същата година оцелели все още музиканти от Болшой симфонически оркестър на Ленинград я изпълняват в умиращата от глад северна столица на СССР - в деня, в който Хитлер бил планирал да влезе в нея и да я изличи от лицето на земята. И симфонията полита над целия свят! Това е едно от най-големите постижения по време на Втората световна война, пише английският "Таймс".


Из "Дневник", Богдан Филов,
Издателство на Отечествения фронт, 1990 г.

9. Х. (1941) четвъртък. Тази сутрин бяхме четиримата при Ц[аря] във връзка с парашутистите и външното положение... Одобри се да вземем у нас около 2000 германски ранени войници от руския фронт, които са на оздравяване, и 300 италиански войници, а също така да изпратим санитарен влак в Русия.

Из мемоарите на д-р Спас Разбойников

Третото отпътуване от България
Пътуванията ни до фронтовите болници и обратно ставаха по определен план, подготвен от комендантството на санитарните транспорти при главното командване на армията и неговия клон във Варшава. Иначе не беше възможно, защото необходимостта от пътуванията зависеше от сраженията, постъпването на ранени от фронта, нуждата да се освободят фронтовите болници, заетостта на железопътните линии с транспорти за и от фронта, и други фактори. Ангажираха се гари и техният персонал, телефонни линии и радиовръзки, имаше смяна на локомотиви, зареждане с вода, въглища, всичко трябваше да се предвиди и подготви за сигурното пропускане на всеки влак. Медицинското командване съставяше къде и колко пациенти ще се приемат, от кои групи наранявания и заболявания, да се използва напълно капацитетът на влака, къде и колко от разните групи ще се разтоварват. Празните санитарни влакове пътуваха бавно, изчакваха, понякога биваха отклонявани по странични и с второстепенно значение линии. Но по обратния път тези влакове, натоварени с ранени и с отпускари войници, имаха предимство, за да се съкрати пътуването и пациентите да постъпят по-бързо в тиловите болници. Нашата болница на БЧК в Легионово беше от втория тип.
Обикновено пътувахме 2-3 пъти месечно. Пътуването към фронта траеше средно към 2 денонощия, при по-далечни разстояния - например от Варшава до Кримския полуостров или района на Брянск - Орел в средния сектор, към 3-4 денонощия. В крайния пункт рядко оставахме повече от половин ден, достатъчен за натоварване и всички формалности. На крайната, най-далечната гара, оставахме по-дълго, едно денонощие или повече. В тези случаи ни се уреждаше официално посрещане, развеждане да разгледаме забележителности, запознаване с лечебни заведения, с колеги. Връщането с пълен влак ставаше за 2-3 дни от по-далечните обекти, а от най-близките - например Минск, Вилно - за едно денонощие.
Случваше се при тежки сражения или частичен пробив на фронта постъпването на ранени във фронтовите болници да е толкова голямо, че те не успяваха да дадат помощ на всички, освен временни превръзки, инжекции, набързо шиниране или транспортен гипс на строшени крайници, а понякога не успяваха и това. Приемахме ранените така и по време на пътуването довършвахме необходимото: обработка на раните, кръвопреливане, смяна на превръзките, подобряване на мобилизациите на счупените кости, малки операции и др. Особено драматично беше положението, когато самите фронтови болници трябваше бързо да се изпразнят и местят при отстъпление на фронта. Тогава направо в санитарния влак се натоварваха необслужени ранени от самата фронтова линия. Починалите се сваляха или на някоя голяма гара или в крайната гара заедно с придружаващите документи, за да се знае от кое поделение са, къде са погребани и се съобщи на близките им. Всеки офицер и войник на фронта носеше на шията си овална алуминиева плочка, напречно перфорирана, на двете й половини имаше еднакви данни: име, № на поделението, рождена дата, кръвна група. При смърт плочката се счупваше по перфорираната линия, едната половинка се погребваше с починалия, а другата се изпращаше в съответното поделение. Така можеше да се идентифицира и по-късно кой е починалият.
Санитарните транспорти в средния сектор на фронта, където беше нашата най-продължителна работа, се ръководеха от цял щаб военни лекари във Варшава. С тях поддържахме служебни връзки, те познаваха нашия санитарен влак и неговата готовност за служба, грижеха се за неговото снабдяване и извършването на налагащи се ремонти. Бяхме длъжни да сме винаги готови и градският отпуск беше всеки път до определен час. В това отношение персоналът ни проявяваше съзнание и дисциплина и от началото на службата ни с новия колектив от март 1943-та до края никога не се изложихме.

Пътуване в северния сектор на фронта
През нощта потеглихме на изток, сутринта бяхме в Гатчина, южно от самия Ленинград (Петербург). Бивше имение и резиденция на руското императорско семейство от времето на Петър Велики. На североизток в далечината се белееше столицата на Петър Велики Петербург. През леко воалираната от изпарения и разстоянието се виждаха с бинокъл добре зданията, блестяха златни куполи на черкви, високата и тънка игла на Адмиралтейството. В момента над града се водеше бой с участието на няколко немски изтребителя-бомбардировачи и руски зенитни оръдия. Наблюдавайки спокойно големия разположен в устието на Нева и върху острови град, си спомнихме за неговото забележително историческо минало, създадената тук култура, архитектура, известните в цял свят ценни музейни колекции.
Натоварихме влака, прикачиха ни един вагон с войници отпускари. На 30 октомври влакът ни беше в Гатчина. Целият персонал беше отведен с автобус в Петерхоф, лятна резиденция на Петър Велики, забележителен аристократически и музеен комплекс. При отстъплението си в 1941 г. руснаците успели да демонтират и отнесат позлатените статуи и други паметници от парка, вътрешното обзавеждане на постройките - картини, копринени и атлазени завеси, тапицерията на стените и др. Докато разглеждахме черквата, наблизо падна снаряд. Побързахме да напуснем това неспокойно място. Прибрахме се с автобуса в нашия влак.

Първи пътувания през 1943 година в средния сектор
След ремонта и смяната на персонала на Санитарния влак № 1 в София, през март бяхме отново във Варшава. Предстояха пътувания до Смоленск, Витебск, Минск, Орша, Бобруйск, Рославл и по-далеко - Гомел, Брянск, Орел. Гарите и селищата носеха тежките следи от големите битки - много разрушения, все още разхвърляни остатъци от бойна техника, разбити танкове, оръдия, край гарите и линиите обърнати или изгорели вагони и локомотиви. На много места стърчаха стени, солидни здания без покриви или напълно разрушени сгради, а службите на гарите бяха настанени в бараки и павилиони. Фронтовата линия беше променена след загубените сражения от германската армия при Сталинград (Волгоград), Предкавказието, източно от Брянск, Орел и Смоленск.
На 4 април потеглихме за фронта. Тръгнахме през нощта, целта беше известна: Смоленск. На другия ден спряхме най-напред в Брест-Литовск. Имахме един час престой и слязохме да разгледаме прочутата цитадела, за чието превземане германците са водили продължително сражение. В нея се била укрепила добре въоръжена съветска войскова част. Първите напредващи немски моторизирани части подминали тази крепост, оставяйки поделение да я обсади и превземе. Тук немците се сблъскват с първата твърда съпротива след прекосяване на полско-съветската временна граница.
Влакът ни продължи своето пътуване и на сутринта пристигнахме в Минск. Предадохме донесените от Варшава превързочни и други материали за местните болници. На следния ден преди обяд бяхме в Смоленск. Фронтът беше някъде между Смоленск и Вязма. Този забележителен исторически град, един от най-старите големи градове в западната част на Русия, имаше културно, търговско и индустриално значение преди войната, музеи, една прочута голяма катедрала, строена през XII век, запазена солидна крепостна стена, заобикаляща стария град. Той беше много пострадал от тежките сражения, както е било и по време на похода на Наполеон в Русия през 1812 г. Доста запазена беше катедралата, стърчаща сега самотна сред руините, на неколкостотин крачки зад гарата. Докато приемахме ранените, някои от персонала, незаети в момента - влаковите техници, които така прилежно работиха миналата нощ да поправят разкъсаната от мината линия и неколцина други, отидоха да разгледат града и направят снимки.
Големи трудности идваха от суровата и сложна обстановка на огромния Източен фронт, където воюваха милионни армии на живот и смърт, при много дълги транспортни разстояния. Всеки час, всяка минута умираха или падаха ранени хиляди човешки същества в тази мелачна машина. Ако не можехме да я спрем, поне можехме и бяхме длъжни да помогнем на нейните жертви, да спасим ранените. Това беше нашата задача. Да ги изведем от огнената зона, където витаят опасности и смърт, и ги пренесем в по-спокойна обстановка, за да продължи лечението.
Най-бързото, най-сигурното и удобното по онова време средство за евакуация от опасната зона, при това с голям капацитет, възможност за медицинско обслужване и лечение по време на пътуването, бяха санитарните влакове. Нашият Санитарен влак № 1 на БЧК във всяко отношение не отстъпваше на най-добре уредените санитарни влакове за своето време.
Преди Варшава влакът беше отклонен към Легионово, към болницата на нашия Червен кръст. Така още при първото пътуване с новия персонал предстоеше да се срещнем с другата част на българската червенокръстка мисия, етапната хирургическа болница... Подобни контакти и срещи продължиха, разбира се, и по-нататък. Взаимни гостувания, излизания из града в заведения, на концерти, опера и др. На празници ходехме и в руската черква в града, където се служеше на нашия, старобългарски език. Същата вечер влакът ни се прибра на нашата базова гара, Източната гара на Варшава, където на страничните коловози спирахме и се подготвяхме и ние, и немски санитарни влакове, а и швейцарският санитарен влак, с персонала на който си уредихме взаимни посещения.
След като тази година германската армия беше загубила важната битка при Сталинград, а след това и особено решаващото сражение с участието на големи танкови, стрелкови и въздушни армии и съединения в централния сектор, при т.нар. дъга на Брянск - Орел - Курск, южно от Москва, германците бяха принудени да се оттеглят значително и съветската армия в края на септември успя да си възвърне отново Смоленск.
Командването на санитарните транспорти при немската армия беше останало доволно от успешното извършване на възложените ни задачи. Предложи ни се сега нещо по-трудно - пътуване до по-отдалечен и опасен обект от Смоленск.
Продължихме пътуването към Брянск, крайната цел. Повече от 200 километра опасен път. Железопътната линия минава през гъсти гори, изсечени от двете страни до стотина метра. Бяхме предупредени да поддържаме усилено наблюдение и готовност за отбрана в случай на нападение. Понякога нападали транспортите и по-големи групи партизани, въпреки охраната на самата линия. В дълбочината на горите партизани дори си устройвали на горски поляни временни подвижни летища, на които съветски леки самолети доставяли подкрепления. На всеки 100-200 метра край линията - солидни бункери, на по-големи разстояния истински укрепления с наблюдателници и оръдия. Германското командване се отказало да преследва партизаните в дълбочината на гората, понеже те се отдръпвали, цялото им снаряжение и биваците били подвижни. Освен това германците не можеха да отделят големи военни поделения за партизанска война, войниците им бяха нужни за самия фронт, задоволяваха се да държат населените места и пазят съобщителните линии. Широките равнини по-лесно се охраняваха, обработваха се под немски надзор и голямата част от реколтата се вземаше за нуждите на германците.
След повече от четири денонощия път пристигнахме в Брянск. Беше рано сутринта. Заварихме един град, почти сравнен със земята. До войната Брянск е бил голям областен град, пристанище на Десна, приток на Днепър. Тук през октомври 1941 г. са се развили продължителни ожесточени сражения с обкръжени съветски войски. Сега се виждаха навсякъде само купища развалини от сгради, цели гробища железария - танкове, оръдия, конструкции и всякакъв вид метални и дървени отпадъци, изпочупени тухли на купища. На гарата нямаше нито една поне отчасти запазена сграда. За гаровите служби и комендантства бяха построени бараки.
На самия Великден персоналът ни в спретнат празничен вид отиде в града. По заведения, концерти, на черква, при свои познати и приятели - поляци, семейства. Желаещи други развлечения наеха файтони и тръгнаха да разгледат града, полската столица - паркове, площади, старите дворци, черкви, паметници. Най-напред групово посетихме руската православна черква, запалихме свещи, постояхме на службата. Черковните песнопения бяха както у нас на нашия старобългарски език, пренесохме се мислено в родината. 



Гласувай:
0



1. germantiger - ...
02.08.2018 00:53
руснаците във вестник дума винят българиет защо не са пратили влак с медици да спасява съветски войници?

та българските комуняги през 1944-1945 пратиха цели армии в служба на руснаците

за сметка на това царя не прати кьорав бугарски войскар на източния фронт да мре з акоето браво на Борис
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: 1997
Категория: Политика
Прочетен: 3033562
Постинги: 3517
Коментари: 2405
Гласове: 1311
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031