Постинг
27.02.2018 23:02 -
Между омразата и съзиданието.За отговорността на народните представители
Дума 28. Февруари 2018 , брой: 41 Проф. Михо СЕМКОВ,секретар на УС на БАС
Тези като мен, родени, израснали, живели, творили и мечтали през миналия ХХ в., си спомняме с какво нетърпение очаквахме настъпването на ХХІ в. С детска наивност се надявахме, че светът ще се промени внезапно към по-добро от само себе си, че човешката цивилизация ще цъфти и ще предоставя радост и благоденствие на хората. Разочарованието от реалната действителност показа за сетен път, че в света нищо не идва "от само себе си", че за всичко, което искаме да постигнем, трябва да се борим и да завоюваме с цената на много усилия, труд и пот. В още по-голяма степен това важи за духовното извисяване на човечеството - литература, изкуство, култура, човешки взаимоотношения. През ХХ в., в резултат на развитието на капитализма и крайната диференциация на обществото на бедни и богати, се появиха и завладяха масите две идеологии - комунистическата и фашистката.
Крайната цел на комунистическата идеология е построяването на безкласов обществен строй с единна общонародна собственост върху средствата за производство, с пълно социално равенство между всички членове на обществото.
Фашизмът е идеология, която защитава интересите на най-агресивните кръгове на империалистическата буржоазия: във вътрешен план чрез открита диктатура с цел да ликвидира всички демократични организации, а във външната политика разпалва агресия и завоевателни войни. Ярък пример за реализация на фашистката идеология са действията на фашистка Италия, нацистка Германия и милитаристична Япония. Германия запали Втората световна война и причини на човечеството небивали жертви, мъки и страдания. По време на войната са отнети над
60 милиона човешки животи
още 20 милиона са унищожени в газовите камери и пещите на концентрационните лагери. Само в Съветския съюз тази война погълна 1700 града, 70 хиляди села и над 32 хиляди фабрики и заводи. Това са сухите данни за чудовищното престъпление, наречено фашизъм. Тази човеконенавистна идеология беше използвана от фашистките управници на България през 1923 г., когато министър-председателят Александър Стамболийски беше убит. С небивала жестокост и много жертви беше потушено Септемврийското въстание, бяха избити прогресивни дейци на комунистическата партия и Земеделския съюз през 1925 г. Истинското си лице като див и варварски българският фашизъм показа по време на Втората световна война. В страната бяха ликвидирани всякакви граждански свободи, беше внедрена жестока фашистка диктатура, поддържана от многобройна полиция, жандармерия и войска, а в тяхна помощ бяха младежките организации на легионерите и "Бранник", както и вербуваните шпиони, агент-провокатори, предатели и доносници.
На 1 март 1941 г. правителството на Богдан Филов официално присъедини България към фашистката коалиция Рим-Берлин-Токио, а през декември с.г. извърши налудничав акт, като обяви война на Англия и Америка. Всички министри, царедворци, народни представители, т.е. тогавашният държавен елит, с радост и ентусиазъм приемат това безумно и престъпно действие на фашисткото правителство. Бомбардировките над България започват още през 1941 г., когато страната ни е пряк помощник на Германия във войната в Сърбия и Гърция. През 1941 и 1942 г. от бомбардировките са убити 16 души и са ранени 181. През 1943 и 1944 г. от бомбардировките на американците загиват съответно 436 и 1276 души, ранени са 823-ма. Вина за тези невинни жертви носи тогавашният държавен "елит", тласнал България в пропастта на безумието и
справедливо осъден от Народния съд
Освен човешките жертви, бомбардировките нанесоха огромни материални загуби - разрушени са общо над 12 000 сгради (в т.ч. в София 10 002) на обща стойност 24 млрд. лв. (по тогавашна стойност).
Още по-големи са загубите - материални, морални и човешки, от антифашистката съпротива. Онези, които се включиха в борбата, бяха самоотвержени борци, някои от тях потомци на героите от Септемврийското въстание и на пролелите кръвта си под стените на Мадрид в Испанската гражданска война. Всички с огромна жажда към възвишеното, красивото, благородното, справедливото и хуманното - най-типичните черти на социалистическия идеал. Ярък, обобщен профил на този идеал дават лъчезарната личност Антон Попов - разстрелян на 23 юли 1942 г. в Гарнизонното стрелбище в София заедно с Антон Иванов, Атанас Романов, Никола Вапцаров, Петър Богданов и Георги Манчев. Само няколко часа преди разстрела Попов пише до своите близки: "Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо. Утешете се с това, че за него умираха милиони, в хиляди битки на барикадите и на бойния фронт. Утешете се с това, че умирам за правдата, утешете се с това, че нашите идеи ще победят."
Световно известният поет Никола Вапцаров, разстрелян същия ден на същото място, вижда реализиран своя идеал като:
"... Ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват в простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя."
В антифашистката съпротива са убити 9140 партизани и 20 070 ятаци и помагачи, опожарени са 2139 домове. Всички те, герои, остават завинаги в редиците на безсмъртните, на великите, на онези, които подпират с раменете си духовното небе на България.
На 9 септември 1944 г. се роди свободата. Този ден десетилетия наред бе очакван, жадуван, бленуван, само в здрачни сънища сънуван. Той изригна като вулкан от пламнали души и донесе свободата на цял народ. Новата административна власт, съставена от членове на Отечествения фронт, е изправена пред огромни трудности, справяне със следвоенната разруха, възстановяване на производството, осигуряване на храна и облекло за цивилното население и за армията, включила се в последната фаза на войната. В сложната обстановка потомците и идеологическите наследници на фашистката власт оказват явна или прикрита съпротива на народната власт. За тяхното неутрализиране са създадени лагери, прилагат се и съответните мерки. Този период продължи до средата на 60-те години на ХХ в. Противниците на социалистическия идеал го определиха като "комунизъм", за да осквернят и дискредитират светлите идеали на социализма. Съвременните му опоненти свързват този период с думата "комунизъм" и наличието на няколко лагера.
За нас, които сме живели, работили и творили през този период, това не е комунизъм, а груба лъжа, измама и безогледна фалшификация на социализма. В новите учебници по история дали ще намери място
приносът на бригадирското движение
на младежите, допринесли със своя самоотвержен труд за построяването на Прохода на Републиката, яките бетонни стени на язовирите "Копринка", "Росица", "Студена", "Искър" и пр. А Димитровград, километрите железопътни линии и пътища?
През 70-те и 80-те години на ХХ в. в страната бяха построени много фабрики и заводи, в селското стопанство огромни масиви земя се обработваха с трактори и комбайни, а в животновъдството бяха създадени крупни животновъдни комплекси с пълна механизация на производствените процеси. По икономическо развитие и стандарт на живот на хората в края на 80-те години на ХХ в. България се нареди на 28-о място в света. Това е истинската същност на положените основи на най-справедливия ни обществен строй.
Но днес в Народното събрание има депутати, които от парламентарната трибуна пръскат змийска отрова срещу социалистическите идеали и техните носители - поддръжниците и членовете на Българската социалистическа партия. В своята безумна злоба и умопомрачение някои народни представители си позволяват да клеветят БСП като палач и че нейното тяло е окървавено от главата до петите.
Ето какво казва поетът Христо Радевски: "... Аз чувствам как тече кръвта от твоите рани многобройни". Пишещият тези редове различава по тялото на партията кръвта на своя баща, разстрелян като ятак на партизаните на 31 декември 1943 г. на Арабаконашкия проход. Различавам и кръвта по тялото на партията на шестте деца от с. Ястребино, разстреляни без съд и присъда на 20 декември 1943 г. заедно със своите родители.
Днес, в края на второто десетилетие на ХХІ в., е крайно наложително да спрем да говорим за кръв, рани, убийства и отмъщение. Крайно време е, особено в Народното събрание, вместо омраза да се създава обстановка за съзидание и приемане на закони, които да осигурят благоденствие на хората на прекрасна България.
Тези като мен, родени, израснали, живели, творили и мечтали през миналия ХХ в., си спомняме с какво нетърпение очаквахме настъпването на ХХІ в. С детска наивност се надявахме, че светът ще се промени внезапно към по-добро от само себе си, че човешката цивилизация ще цъфти и ще предоставя радост и благоденствие на хората. Разочарованието от реалната действителност показа за сетен път, че в света нищо не идва "от само себе си", че за всичко, което искаме да постигнем, трябва да се борим и да завоюваме с цената на много усилия, труд и пот. В още по-голяма степен това важи за духовното извисяване на човечеството - литература, изкуство, култура, човешки взаимоотношения. През ХХ в., в резултат на развитието на капитализма и крайната диференциация на обществото на бедни и богати, се появиха и завладяха масите две идеологии - комунистическата и фашистката.
Крайната цел на комунистическата идеология е построяването на безкласов обществен строй с единна общонародна собственост върху средствата за производство, с пълно социално равенство между всички членове на обществото.
Фашизмът е идеология, която защитава интересите на най-агресивните кръгове на империалистическата буржоазия: във вътрешен план чрез открита диктатура с цел да ликвидира всички демократични организации, а във външната политика разпалва агресия и завоевателни войни. Ярък пример за реализация на фашистката идеология са действията на фашистка Италия, нацистка Германия и милитаристична Япония. Германия запали Втората световна война и причини на човечеството небивали жертви, мъки и страдания. По време на войната са отнети над
60 милиона човешки животи
още 20 милиона са унищожени в газовите камери и пещите на концентрационните лагери. Само в Съветския съюз тази война погълна 1700 града, 70 хиляди села и над 32 хиляди фабрики и заводи. Това са сухите данни за чудовищното престъпление, наречено фашизъм. Тази човеконенавистна идеология беше използвана от фашистките управници на България през 1923 г., когато министър-председателят Александър Стамболийски беше убит. С небивала жестокост и много жертви беше потушено Септемврийското въстание, бяха избити прогресивни дейци на комунистическата партия и Земеделския съюз през 1925 г. Истинското си лице като див и варварски българският фашизъм показа по време на Втората световна война. В страната бяха ликвидирани всякакви граждански свободи, беше внедрена жестока фашистка диктатура, поддържана от многобройна полиция, жандармерия и войска, а в тяхна помощ бяха младежките организации на легионерите и "Бранник", както и вербуваните шпиони, агент-провокатори, предатели и доносници.
На 1 март 1941 г. правителството на Богдан Филов официално присъедини България към фашистката коалиция Рим-Берлин-Токио, а през декември с.г. извърши налудничав акт, като обяви война на Англия и Америка. Всички министри, царедворци, народни представители, т.е. тогавашният държавен елит, с радост и ентусиазъм приемат това безумно и престъпно действие на фашисткото правителство. Бомбардировките над България започват още през 1941 г., когато страната ни е пряк помощник на Германия във войната в Сърбия и Гърция. През 1941 и 1942 г. от бомбардировките са убити 16 души и са ранени 181. През 1943 и 1944 г. от бомбардировките на американците загиват съответно 436 и 1276 души, ранени са 823-ма. Вина за тези невинни жертви носи тогавашният държавен "елит", тласнал България в пропастта на безумието и
справедливо осъден от Народния съд
Освен човешките жертви, бомбардировките нанесоха огромни материални загуби - разрушени са общо над 12 000 сгради (в т.ч. в София 10 002) на обща стойност 24 млрд. лв. (по тогавашна стойност).
Още по-големи са загубите - материални, морални и човешки, от антифашистката съпротива. Онези, които се включиха в борбата, бяха самоотвержени борци, някои от тях потомци на героите от Септемврийското въстание и на пролелите кръвта си под стените на Мадрид в Испанската гражданска война. Всички с огромна жажда към възвишеното, красивото, благородното, справедливото и хуманното - най-типичните черти на социалистическия идеал. Ярък, обобщен профил на този идеал дават лъчезарната личност Антон Попов - разстрелян на 23 юли 1942 г. в Гарнизонното стрелбище в София заедно с Антон Иванов, Атанас Романов, Никола Вапцаров, Петър Богданов и Георги Манчев. Само няколко часа преди разстрела Попов пише до своите близки: "Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо. Утешете се с това, че за него умираха милиони, в хиляди битки на барикадите и на бойния фронт. Утешете се с това, че умирам за правдата, утешете се с това, че нашите идеи ще победят."
Световно известният поет Никола Вапцаров, разстрелян същия ден на същото място, вижда реализиран своя идеал като:
"... Ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват в простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя."
В антифашистката съпротива са убити 9140 партизани и 20 070 ятаци и помагачи, опожарени са 2139 домове. Всички те, герои, остават завинаги в редиците на безсмъртните, на великите, на онези, които подпират с раменете си духовното небе на България.
На 9 септември 1944 г. се роди свободата. Този ден десетилетия наред бе очакван, жадуван, бленуван, само в здрачни сънища сънуван. Той изригна като вулкан от пламнали души и донесе свободата на цял народ. Новата административна власт, съставена от членове на Отечествения фронт, е изправена пред огромни трудности, справяне със следвоенната разруха, възстановяване на производството, осигуряване на храна и облекло за цивилното население и за армията, включила се в последната фаза на войната. В сложната обстановка потомците и идеологическите наследници на фашистката власт оказват явна или прикрита съпротива на народната власт. За тяхното неутрализиране са създадени лагери, прилагат се и съответните мерки. Този период продължи до средата на 60-те години на ХХ в. Противниците на социалистическия идеал го определиха като "комунизъм", за да осквернят и дискредитират светлите идеали на социализма. Съвременните му опоненти свързват този период с думата "комунизъм" и наличието на няколко лагера.
За нас, които сме живели, работили и творили през този период, това не е комунизъм, а груба лъжа, измама и безогледна фалшификация на социализма. В новите учебници по история дали ще намери място
приносът на бригадирското движение
на младежите, допринесли със своя самоотвержен труд за построяването на Прохода на Републиката, яките бетонни стени на язовирите "Копринка", "Росица", "Студена", "Искър" и пр. А Димитровград, километрите железопътни линии и пътища?
През 70-те и 80-те години на ХХ в. в страната бяха построени много фабрики и заводи, в селското стопанство огромни масиви земя се обработваха с трактори и комбайни, а в животновъдството бяха създадени крупни животновъдни комплекси с пълна механизация на производствените процеси. По икономическо развитие и стандарт на живот на хората в края на 80-те години на ХХ в. България се нареди на 28-о място в света. Това е истинската същност на положените основи на най-справедливия ни обществен строй.
Но днес в Народното събрание има депутати, които от парламентарната трибуна пръскат змийска отрова срещу социалистическите идеали и техните носители - поддръжниците и членовете на Българската социалистическа партия. В своята безумна злоба и умопомрачение някои народни представители си позволяват да клеветят БСП като палач и че нейното тяло е окървавено от главата до петите.
Ето какво казва поетът Христо Радевски: "... Аз чувствам как тече кръвта от твоите рани многобройни". Пишещият тези редове различава по тялото на партията кръвта на своя баща, разстрелян като ятак на партизаните на 31 декември 1943 г. на Арабаконашкия проход. Различавам и кръвта по тялото на партията на шестте деца от с. Ястребино, разстреляни без съд и присъда на 20 декември 1943 г. заедно със своите родители.
Днес, в края на второто десетилетие на ХХІ в., е крайно наложително да спрем да говорим за кръв, рани, убийства и отмъщение. Крайно време е, особено в Народното събрание, вместо омраза да се създава обстановка за съзидание и приемане на закони, които да осигурят благоденствие на хората на прекрасна България.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
